О, хищнице на мъжките сърца,
пред разсъблечените ти колена как да сведа покорно глава и да се престоря, че планините никога не са пеели песни за „оня гибелен гняв на Ахила Пелеев“? Желаеш ли да бъда себе си, или е нужно да облека тайора на срамотата, да се въплътя в кожата на безскрупулния тип и да изпия от вените ти всяка капка човещина, която може би щеше да ме направи щастлив?
Предвидлив ли съм в този сън, усукващ се като тяло на змия около пролетния цъфтеж на младостта ти? От неделната „целувка“ какво получи? Безгранична преданост на куче? Научи ли се да обичаш света, когато той ти изневерява и дарява собствената си телесна топлина на друго тяло, на друго създание, на друга орбита?
Ще полетиш ли сред въздушната гръд, за да се огледаш като дъщеря-зрънце на вселенските ежби? Нима не сме се запътили към студенината на земната твърд?
За какво се борим?
Кого обичаме?
Отричаме ли грешките си – лоши екскурзоводи на терена на виевата дестинация.
Кажи ми, защото те слушам.
Но не чувам.
А прашинките на мислите ти продължават да се опияняват от сладостта на моето мраморно съзнание.
© Димитър Драганов Все права защищены