Вятърът подухва тихо и тази нощ. Само хлад наоколо се носи. Мирис на една безскрупулна самота.

Усещам нечие присъствие. Иска ми се това да бъдеш ти, но стаята мълчи. Стените са пропити в тишината и няма ни звук, ни стон. Наоколо се мярка само сянката на представата ми,  твоята нереална сянка, една мечта. Минава до мен. Докосва се. Напомня ми мириса на кожата ти, вкуса на устните ти. Напомня ми начина,  по който докосват ръцете ти... и настръхвам. Сякаш наистина си тук, а всъщност до мен е само мисълта за теб.

Някак имам нужда да усещам този допир. Имам нужда от онази нежност в теб, онзи интерес. Пристрастена съм към тях, към същността  ти, към онзи човек, който бе преди. Сега промяната личи и ме боде. И студенината ти ме пронизва. Сякаш си забил нож в сърцето ми и дълбаеш... и дълбаеш... а то кърви.

Все още те обичам с цялата си душа, макар че загубих голяма част от нея. Все още те обичам с цялото си сърце, макар че от него не е останало много. Все още нощният хлад ме кара да треперя. Приличаш ми на този хлад. Понякога ме пронизваш с онази сладка нежност, от която потръпвам, а понякога ме наказваш със студеното си държание.

Имам нужда от теб. От това да ми напомняш, че знача нещо. А аз съм силна. Няма да видиш сълзите ми. Няма да покажа, че и мен ме боли. Помни ме щастлива и с усмивка.

И ако думите ми звучат истински, не се съмнявай в тях. Това е истината! Тази истина, която аз знам, която ти знаеш. Единствената истина, че те обичам, защото само моята любов е сигурна.

Твоята непрекъснато се променя.