- Иванеее, казвах ти аз не давай на Любен да се жени за Елица. Ама ти! Хубава била момата, Любен от малка си я харесал, един за друг били. На ти сега гледай, храни тази яловица. Две лета се изтърколиха – празна ходи. Един за друг били ако бяха, две рожби щяха да препикават къщата ни. Ама като не си мъж на място, така е - заключи Иваница, свъси вежди и набръчка чело.
- Стига все едно си повтаряла, ма Гано сипвай, че съм много прегладнял! Що път строших до града и обратно - рече Иван и разчупи топлата погача.- Я, какъв хляб е омесила снахата. Все си недоволна.
Гана млъкна, седна до мъжа си и си откъсна дебел комат от погачата.
Биваше я тази Елица. Нейният хляб най- хубав ставаше. Какво правеше, пееше ли му, сладки приказки ли му редеше, но все по- бухнал беше от този на свекърва и, по- сладък, ароматен. Цялата къща ухаеше на хубав хляб.
Кротка мома беше Елица, разбрана и пъргава. От рано сутрин хукваше по двора, да премете, да изчисти на животните, да нахрани кокошките и да замеси хляба ...