Зимният дворец в Плиска

  – Ами Левски? За Левски да имаш нещо да кажеш? – Алибей се наклони заплашително към Мирабела и тропна нервно по лакирания орехов плот на бюрото ù с дългите си, сухи и  н е з а к р и в е н и  пръсти, чиито чисти, добре поддържани нокти преливаха в седефен блясък.

  – Левски го няма. Изчезна – промълви Мирабела и през лицето ù пробяга сянка.

  – Не думай! – изсъска саркастично клоунът и придърпа мекото кресло от ъгъла към прозореца.

  Пльосна се върху него с цялата си жилаво-костелива тежест и изпружи дългите си крака, обути в светлокафяви с розов оттенък велурени обувки, с черни връзки и тънки подметки с нисък, квадратен ток, със заоблени и едва забележимо повдигнати носове – по-скоро намек, отколкото видимост. Над тях се мярнаха изненадващо пъстри чорапи на тъмнокафяви и бежови ромбове със същия този розов оттенък. Панталонът му беше светъл, по-скоро екрю, отколкото бежов, но тази разлика беше достъпна само за изкушени в модата педанти като него. Небрежно разкопчаното му сако беше, разбира се, в същия цвят и се допълваше с кърпичка на ромбове с цвета на чорапите, подаваща се от малкото му джобче. Кърпичката беше копринена, за разлика от чорапите – 74% пениран памук, 33% – полиамид и 2% еластин.  За ризата и вратовръзката няма да говорим, за да не изпадаме в излишни подробности и да оставим поле за въображението на несъществуващите читатели на тази Книга.

  Бишият дяволоид и все още конте стана, доближи се до масивното огледало, заело почти половината отсрещна стена, вгледа се в голия си мършав врат и в косматия си торс, надничащ нахално изпод сакото.

  – Искам оранжева риза и розова вратовръзка! – каза сприхаво той. – Няма да ме оставиш да се развявам така насам-натам! Веднъж ме остави по крака и бели гащи…

  – Не може! Ти си облечен изискано, а не крещящо – настоя Мирабела и се обърна пак към екрана.

  В огледалото се появи риза в „сянка на кафяво“, увенчана с тъмнокафява, с керемиден оттенък вратовръзка. Игла с фалшив или истински диамант вратовръзката не притежаваше, поради прискърбния за собственика ù новопридобит понижен социален статус и поразклатено материално състояние.

  – Чорапите трябва да са по-светли от обувките, но по-тъмни от панталона – измърмори разсеяно девойката. – За да има плавен преход от обувките нагоре. Кафявото се съчетава добре с тъмносиньо и сиво. Зависи от нюанса. Не може да се съчетава райе с пепит. Вратовръзката…

  Зад стъклото на прозореца деликатно се вълнуваше Зимната градина – огромно и кръгло, остъклено, ометалено и омраморено пространство на два етажа с прозрачен покрив, стъклени стълбища и плъзгащи се врати, населено с разнообразни екзотични дървета, цветя, птици, тропически пеперуди и дори някои дребни животни – морски свинчета, катерички, костенурки, гущери. В малкото езерце с мраморен фонтан и статуи на нимфи се въдеха златни рибки, дребни водоплаващи птици и земноводни.

  От другата страна на централния площад се виждаха запазените зидове на древна крепостна стена, в чието четвъртито пространство беше разположен Дворът на кирилицата – с огромни каменни скулптури на кирилските букви, резбовани от арменски майстор, статуи на Светите братя Кирил и Методий и Св. цар покръстител Борис-Михаил, параклис на негово име и арменски хачкар – внушителен белезникав камък, увенчан с кръст.

  Следваха алеята на писателите, пишещи на кирилица, и музеят „Крепостта Кирилица“ с картинната галерия, восъчните скулптури, разказващи за историята на азбуката и образите на владетелите от Мадарското царство.

  Проследил погледа на Мирабела, Алибей се усмихна ехидно:

  – Както си се позиционирала тук срещу Двора, не ти ли минава мисълта, че един ден и твоя статуя може да украсява тая алея, а, уважаема?

  – Не съм се позиционирала аз – Илинда любезно ни предостави апартамент в това крило, за по-голямо удобство. Аз – да пиша, а Габриел да е по-близо до Джъд.

  – Само се заяждам, сладурче! Цял свят пише на български, алеята на гениите стига чак до Големия дворец в Преслав. Защо да няма място и за теб? – каза примирително Алибей и се врътна пред огледалото. 

  Изглеждаше, сякаш се е родил в тази розовееща кафяво-бежова феерия – стоеше му като излята. Това значително подобри настроението му и смекчи критическия му патос, но уви, за кратко. Той се любува известно време на образа си, а после продължи с ново настървение прекъснатата тема:

  – Естествено, че Апостолът ще изчезне! Няма турско робство – няма национално-освободително движение, няма национално-освободително движение – няма Левски, няма Ботев, няма Раковски. Вазов още е в алеята, но няма „Под игото“, няма „Здравствуйте, братушки!“, няма Захари Стоянов с неговите „Записки“, няма дори хъшове – нито тогавашни, нито днешни, което не е кой знае каква загуба, но все пак… Сигурно и такъв народ няма, а?

  – Няма! – лицето на Мирабела просветля и тя неволно се усмихна. – В алеята обаче има автори, разказващи за други битки и сражения и за други герои. Ботев също го има в тази Книга, обаче е бил обикновен учител в Калофер. Помагал за кратко в борбата с халите и мрачниците във Влашко, но скоро се върнал в родния си град. Не е превземал „Радецки“, не е умирал на Вола. Учителствал мирно и кротко няколко години, докато не се сбил в кръчмата с един караконджул и не си изгубил едната ръка. Дясната. Така и не се научил да пише с лявата. Не можел вече да бъде учител и бил пенсиониран по болест. Без ръка не написал и  н и т о  е д н о  стихотворение, което е печално. Такъв народ обаче няма, има само българи. Мадарски.

  – Ами да, как ще има? Нали сега сте монархия! Няма партии.

  – Е, има там някакви! Демократична монархия сме. Има и Болярски съвет, който се избира. И Перун се вслушва в мнението му.

  – Съставен е само от аристократи. Ами простолюдието?

  – Всеки може да стане болярин в днешно време. Ако работи усърдно и забогатее или има специални заслуги за царството. Ивайло Свинепасът…

  – Знам за Свинепаса! Но той е по-скоро изключение. Оженил се за царицата, затова се издигнал. А ти си ограбила британците от Обединеното кралство. При тях е подобно!

  – Няма Обединено кралство или по-точно, сега ние сме Обединеното кралство, само че сме царство. А те са разединени кралства – Англия, Шотландия, Ирландия, Уелс… Като не искат в Мадарския съюз, останаха поединично.

  – Ами Левски? Как можа да лишиш страната си от най-великия ù национален герой?

  – Стана случайно. Като последствие.

  – Мда, не е лошо понякога да се замисляме за последствията.

  – Левски може да го има някъде, но в друг вид – каза неуверено Мирабела. – Може да е в Усойната гора в образ на лъв, може въобще да не е в Средищната земя. Нали е един от Четирите! Може да стои сега на Небесата отдясно на престола на Бог и да се занимава с по-важни дела.

  – Може, може! Всичко може. Ти може и Китай да си раздробила на парченца между Русия,  Монголия, Япония и Корея, а?

  – Не съм ти пипала Китая! Споко!

  – Аз съм малайзиец. Все още – каза кисело Алибей и продължи нелогично. – Само да беше посмяла! Ами Бергамо? Нали Игнацио Леоне беше покровител на града? И отговаряше за Часовника!

  – Градът сега има друг архангел покровител. А що се отнася до Часовника… – Мирабела сведе поглед и се поколеба.

  – Какво? Нали Вергилий го поправи? Не ми казвай, че пак се е повредил!

  – Не е. Наред си е – каза тихо писателката. – Само дето, след като Вергилий го уцели с перото той… вече не съществува.

  – Какво? – Алибей подскочи от изненада. – Как така не съществува? Ами времето? Ипарксоните, далтоните и другите дреболии?

  – Хадес го няма вече с Мрачния Часовник, затова и Светлият в Бергамо изчезна. Там има часовник, но той си е съвсем обикновен, като всички други навсякъде по света. Времето сега си върви добре. И се прави по друг начин. Няма нужда от Часовникар.

  – И как се прави сега?

  – С Дървото на Живота. Но никой не знае къде е то и как изглежда. Смята се, че е иглолистно, защото короната му трябва да е вечнозелена – като вечния живот в Небесното царство. Има различни теории. Повечето предполагат, че расте някъде в Мадара, дори локализират Усойната гора. Но този Свят е на магията, а не на науката. Не постигат много успехи. Вероятно дървото е невидимо, като онова, в което Разнобрад някога беше затворил Джъд. Илинда и Перун възлагат големи надежди на Джъд. Надяват се той да го намери. Когато порасне достатъчно. Затова Илинда го доведе тук. За да го подготви. А елементарните частици са навсякъде, както и преди, но си стоят в Микронивото. Не ни се бъркат. Призраците ги няма и…

  Мирабела млъкна, а после погледна към Алибей, който обмисляше чутото.

  – А ти докъде стигна с търсенето на Белинда? Говори ли с царицата?

  – Не успях – намръщи се клоунът. – Сега тя има по-голяма грижа. Брат ù е изчезнал. Отново. Ще ме приеме утре, след Церемонията. Ако въобще се състои. Ако не намерят Джъд дотогава… Ама на тебе все нещо ти изчезва бе, писателко такава! И всички търсят – преди пропаднаха Тай, Сферата, а Шуайджан се возеше на Планината на всички Времена и Светове като на лимузина! Сега пък ги няма Белинда, Джъд, Дървото… Не можеш ли да измислиш нещо по-оригинално?

  – Намирач да си на тоя свят! Стига да не ти вземат непрекъснато намереното – въздъхна Мирабела. – А Церемонията не може да се отмени –  подготовката вече започна и процесът е стартиран – няма как да бъде спрян. Ритуалът ще се проведе – със или без Джъд.

  – Но това е церемония по Приобщаване. Как ще я проведат без главния ù участник?

  – Не знам, Алибей!

  – Мисля, че трябва вече да продължиш със следващата приказка – главата ще стане прекалено дълга.

  – Може да я напиша кратка – приказката. Ти откъде знаеш?

  – Няма – Алибей кимна към екрана. – Ти вече я написа. Наполовина. Не се мотай, ами продължавай!

  – Ами как да продължавам, като все говориш, говориш…

  – Добре, млъквам, но ти гледай там да пообуздаеш малко графоманските си наклонности – кратко, стегнато, убрано! И никакви повторения на неща, за които вече си писала. Читателите не са олигофрени. Ясно?

  – Не думай! – усмихна се Мирабела и се обърна към клавиатурата. – Може пък читателите просто да искат пак от същото. Ти нали често ядеш кюфтета? Не спираш, само защото вече някога си ял. Не си казваш – измислù нещо ново, стига с тия кюфтета! Защото обичаш кюфтета, нали? Не че Книгите са кюфтета де…

  – Аз съм вегетарианец. В тази Книга – възрази Алибей, но Мирабела не го чу, а продължи още известно време да си мърмори. После млъкна и затрака на клавиатурата.

  Алибей стана, пооправи ръба на светлия си панталон, нагласи ромбоидно нашарената си кърпичка в идеален равностранен триъгълник, пристъпи към средата на стаята и… не изчезна.

  Унило се отправи към вратата и тихо я затвори след себе си.

                               Втора приказка за Куцулан, разказана от Додона

  Това се случило преди повече от милион и половина години, когато първите хора се появили по нашите земи. Тучна и плодородна била Омагьосаната планина – с пълноводната река Върбица, протичаща през нея, с полята и равнините, които я обграждали, и с несметните богатства, които се криели в недрата ú. Из дълбоките ú долини, по скалистите ú склонове и сред заснежените ú върхове се срещали най-различни животински видове, а в Усойната гора живеели множество вълшебни Същества, някои от които – зли и опасни.

  Първите хора били потомци на двамата Първородни, изгонени от райската градина. Други легенди пък твърдят, че хората дошли много по-късно – от друга Книга, която била унищожена заради безразсъдството на обитателите си. Част от тях успели да се прехвърлят в Омагьосаната планина и така се спасили. Разпилели се потомците им по цялата земя и се смесили с обитателите на Планината. Но се наложило всички, в които тече макар и капка от кръвта на бегълците, да минават през специална Церемония за приобщаване, за да могат да живеят нормално и пълноценно в нашата Книга и да не ни изглеждат като плоски, двуизмерни и недействителни персонажи. А на тях пък ние да не им приличаме на нарисувани герои от анимационен филм. Пришълците дотолкова се слели с нас, че с течение на времето сме станали едно цяло и сега само нуждата от Церемония ни  различава. Ритуалът за приобщаване премахва противоречието те да имат спомени от своя Свят и същевременно да са част от нашата история. На какво се дължи това противоречие, никой не знае – вероятно времето тук и там е течало с различна скорост или поради наличието на много Светове там и само един – тук, но това не е толкова важно! След Церемонията всеки от тях става пълноценна част от нашия Свят. Повечето запазват и спомените от предишното си съществуване, но то за тях е като сън, който някои от тях се постарават да забравят.

  Както и да е, нашият Свят е само един, с три нива и прилича на Свещеното дърво на Живота –  с мощна коренова система, дълъг и покрит с напукана кора ствол и разклонена вечнозелена корона. Долната земя /на дяволите и подземните Същества/ се помещава в корените, Човешкият свят е стволът, а този на Небесните Същества – короната. Ние не сме безсмъртни, но повечето от нас живеят много дълго. За нещастие, след маймунската треска вече почти не се раждат деца и в обозримото бъдеще Светът ни е застрашен от изчезване, подобно на този, от който са дошли пришълците. Затова някои Същества, най-вече обитателите на Долната земя, ненавиждат люто хората – смятат, че те са донесли Божието проклятие в нашата Книга и че на тях дължим факта, че скоро и от нашата цветуща Земя може да не остане дори и спомен.

  Така мислел и дяволът Куцулан от Долната земя, който се научил да излиза на повърхността от една дупка до Малката пещера под Мадарското плато и да лежи по гръб на мекия мъх под вековния дъб, дето расте пред пещерата. В ония времена резерватът още не съществувал, всичко било диво и запуснато. Усойната гора, която се простира от Клисура на северозапад чак до Мадарското плато на югоизток, в тая си част била гъста, буйна и рядко слънцето успявало да надникне през огромните клони, така че там се въдели чудновати вълшебни Същества и всякакъв среднощен гад.

  Дяволът се чувствал там почти като у дома си, само дето нямало кой да го следи и да го ръчка да работи, ами лежал си той по цял ден под дъба и броял листата, които вятърът поклащал над чорлавата му, рогата глава. А когато му омръзнело това тъй полезно занятие, тръгвал да слухти насам-натам и да наднича из пещери, оврази и навсякъде, където видел следа от човешка дейност. Тук ще тръгне срещу някой ловец, нарамил лък и стрели, тичащ по прясна диря, ще изскочи ненадейно на пътеката пред него и ще му подплаши плячката, там ще се промъкне зад някоя кръшна невяста край потока, понесла глинена делва с вода, ще свирне внезапно досами ухото ú, делвата ще падне, ще се счупи, а водата ще се разлее.

  И то пак добре, ако било в по-късните времена, но в зората на човешката история труден и изпълнен с несгоди бил животът на прокудените Божии творения. Живеели те като животни из пещерите, хранели се с каквото намерят – плодове от дървета и храсти, треволяци разни и ако имат късмет, хващали по някое животно из гората. Но били подивели и не знаели как да си добиват огън, а без огън накъде? Само ако някоя мълния паднела и запалела някое дърво, огънят ставал достъпен за тях, но бързо гаснел и те студували и гладували.

  И тук се намесил Куцулан. Ще кажете, какво общо има един дявол с огъня? Има, и още как!

  Работата е там, че огънят, макар и един по същество, се различава по функция и качество, но тази разлика е невидима и зависи от волята, която го използва. Огън има не само в Небесата, има и дълбоко под земята и той е недобър огън, болезнен и злотворен – адски огън. А дървото с корените си почти достига Долната земя, оттам черпи сили и вещества, за да подхранва останалите си части, а с короната си опира в Небесата и там е близо до небесния огън.

  Зловидяло му се на Куцулан, че хората, дори и за кратко, имат досег с небесния огън, изплашил се, че може да се осветят, да бъдат опростени и изкупени и да престанат да вършат грехове. Ами тогава? Какъв ще е смисълът на неговото, на Куцулан,     съществуване? Какво  ще стане с него и със събратята му? А, не, решил старият дявол, няма да допусне това да се случи! Ще съблазни хората да използват не горния, чистия огън, ами оня, другия, дето иде от неговото царство, подземното. И кой е най-изкусен в съблазняването на човешките същества, всепризнат лъжец, убиец и смутител на души? Змията! Ето кой ще помогне на Куцулан да провали хората още от самото начало на земното им съществуване!

  Речено – сторено!  Измъкнал се пак куцият по краткия път над казана и изскочил право пред пещерата в Мадара, където бил вековният дъб, под който обичал да си почива. В корените му живеела една змия, която в Книгата, която била унищожена, се наричала с трудното за произнасяне име Шуайджан, а за жителите на Усойната гора си била просто – Змията.

  Проклето било това животно – хапело без причина и удряло с опашка, а отровата му била по-силна и от най-силните отрови на другите гадинки, населяващи Гората. И казвали, че когато е ядосана и се преобразява, ù израствали още шест глави и толкова опашки, а на средната глава се появявала корона, като царска. И светела тая корона с кървава светлина и била отрупана със скъпоценни камъни. А вдън Усойната гора чудовището имало убежище, където криело съкровище, откраднато в незнайни времена от един змей. Къде е това съкровище никой не знаел, но мнозина се опитали да го търсят и загубили живота си в неравна битка със Змията.

  Откакто в Малката пещера се заселила двойката човеци, Куцулан станал неспокоен и подозрителен. Усещал той нещо, но не можел да си обясни какво – не му се нравили шумът и смехът на хората, а по-късно – топуркането на детските крачета и врявата, която вдигала многобройната човешка челяд.

  Навсякъде се търкаляли плоски и кръгли камъчета, които децата събирали край вира наблизо и правели от тях чудновати пирамидки, в които дяволът непрекъснато се спъвал. Освен това трябвало много да внимава кога ще излезе от процепа, който водел и нагоре, към платото. Хората ползвали тоя пряк път и било много трудно да се намери време, през което да не му се мотае в краката някое рошаво човекоподобно, облечено в кожи, шумно и мърляво и много-много глупаво.

  Така поне си мислел Куцулан, който бил много горд със съобразителността и ума си.

  Виждал той усилията, които полагали двамата родители да изхранват децата си и да съхраняват огъня, който случайно слизал от небето, и в главата му се зародил пъклен план.

  Навел се рогатият над коренището на дъба и викнал с цяло гърло:

  – Шуайджан, излез!

  Неохотно изпълзяла огромната змия изпод един дебел корен и обърнала към дявола червените си святкащи очи:

  – Какво искаш, лукави?  

  Тъй и тъй, разказал Куцулан плана си. Разбрала го Шуайджан и студена усмивка се появила на змийските ù устни и замятал се зловещо между тях раздвоеният ù змийски език.

  И когато след няколко часа мъжът тръгнал по пътеката в гората към ямата, която бил заложил, за да провери дали някое животно не се е хванало там, пресрещнала го страшната змия, изсъскала и го подгонила. По пътечката, по пътечката, извела го тя на най-високото място на платото в един гъсталак близо до мястото, където векове по-късно била построена Мадарската крепост.  

  Змията не гонила безцелно ловеца и не бързала много, ами го подкарала към една полянка вдън гората, където дърветата растели толкова нагъсто, че образували нещо като купол и слънчевата светлина не прониквала през клоните им, ами царувал там вечен полумрак. А през това време Куцулан минал по прекия път през процепа в скалите и бил вече на полянката.

  Змията се шмугнала в храсталаците и изчезнала. Гледа първобитният – един черен човек стои насред полянката, мърмори си нещо под носа и размахва дългите си черни ръце. На главата му – извити рогца, на краката – копита, а зад гърба му – опашка.

  Разбрал кой е насреща му ловецът и понечил да хукне назад по пътечката, но нещо проблеснало изпод ръцете на черния. Обзет от любопитство, човекът се скрил зад един дънер и започнал да наблюдава.

  Дяволът махнал още веднъж с ръце, промълвил нещо и изведнъж в средата на поляната се появило дърво – ама какво! Огромен бор! Коренищата му – дебели и възлести, по-дебели и от най-дебелите стволове на дърветата в Усойната гора, клоните му – разперени като криле на гигантска птица – най-долните почти опирали земята, а най-горните се губели в облаците. И в най-високото на короната на тоя бор имало гнездо, от което излетяла малка птичка – с тъмносиво гръбче, жълто коремче и две бели петна от двете страни над крилете. И тая птичка, без да забележи дявола, изпърхала нагоре и се изгубила между дърветата. Това била птицата симург¹, която външно прилича на синигер, но е вълшебна, а яйцата ù могат да направят тоя, който ги изяде, юнак над юнаците, но само ако пиленцата вътре са мъртви.

  Потрил ръце доволно рогатият, пресегнал се към гнездото. Но то било много нависоко. Тогава той турнал криви пръсти в огромната си уста с остри зъби и изсвирил. И отново се появила голямата змия. Тя запълзяла по дървото, стигнала до гнездото, взела две яйца и се спуснала пак долу. Откършил черният два сухи клона от най-долните и започнал да ги търка един в друг. Скоро от тях се разхвърчали искри и се вдигнала тъничка струйка дим. Дяволът поднесъл димящите клони със стиска горски мъх към купчината съчки, които бил предварително събрал, и ги запалил.

  Огънят скоро се разгорял, сложила змията яйцата в жаравата и ги опекла. И тъкмо се приготвили двамата да изядат всеки своето яйце, задала се птичката откъм скалите. Като видяла, че две от рожбите ù, още неизлюпени, ще станат закуска на двамата разбойници, писнала, замахала с криле и почнала да пърха пред лицата им. Изпуснали те яйцата, а на вика на птицата изпод корените на дървото изскочил един заек. Скок-подскок, приближил се той към змията и право пред разтворената ù паст. Но не бил това обикновен заек! Ловецът забелязал, че бил доста едър, на лапите си имал остри нокти, тялото му, вместо с козина, било покрито със светещи белоснежни люспи, а ушите му били сиви, стърчали настрани и били извити навътре като рога.

  Захапала змията заека и понечила да го глътне, но той се запрял в гърлото ù и започнал да расте. Ставал все по-голям и по-голям, натежавал все повече и накрая станал толкова тежък, че почвата  под двамата се продънила и те потънали в Долната земя.

  Птицата през това време измъкнала другото яйце от лапите на дявола. Литнала нагоре и оставила двете печени яйца при останалите. После плеснала с криле и се стрелнала между дърветата.

  Минало се не минало някое време и ето я – държи в човката си стрък от някаква трева. Докоснала с тая трева двете мъртви яйца и те се напукали, счупили се и от тях се излюпили две пиленца голишарчета – живи-живенички.

  Разбрал тогава ловецът, че оная трева не е каква да е, ами е разковниче – дето расте вдън Усоите на непристъпни за човешки крак и дяволско копито места и е много трудно да бъде намерена. Чудна е тая трева – може да отключва всички врати, да показва къде са заровени съкровища, да изцелява болни и дори да съживява мъртви.

  Разбрал това и дяволът. Искал да стигне до гнездото пак, закатерил се нагоре по клоните, но птичката започнала да го кълве по лицето, ръцете и краката и без малко да му изкълве и очите.

  Отказал се рогатият, промърморил пак ония вълшебни думи и дървото изчезнало. А ловецът, колкото и да напрягал слух, не могъл да чуе какво си мърмори дяволът. Но добре запомнил урока с двата клона.

  Върнал се той обратно в пещерата, събрал мъх и съчки и запалил голям огън. Зарадвали се жена му и децата – отсега нататък щели да имат винаги огън вкъщи, няма да мръзнат през зимата, ще си готвят храната, а няма да я ядат сурова, ще могат да си изработват всякакви инструменти и различни удобни за домакинството неща. И оръжия.

  Не знаели колко коварен и хитър бил Куцулан. Ако човекът и домочадието му били получили огън от връхните клони на дървото, дето са изпълнени със силата на мълнии и гръмотевици, съдбата на цялото човечество щяла да тръгне по друг път. Огънят щял да ги освети и да им помага да не съгрешават, а ако случайно изпаднат в изкушение, да изкупват грешките си с покаяние.

  А сега зловредният подземен огън от долните клони щял да ги подтиква да грешат повече, да станат завоеватели и войнолюбци, да имат свади и крамоли помежду си и да изобретяват с негова помощ все повече и все по-мощни оръжия, с които да се изтребват едни други.

  И все някога щели да се унищожат напълно. Ако ли не, Бог щял да ги накаже заради липсата на покаяние.

  А тъкмо на това се надявал Куцулан. Подвил той опашка – ни лук ял, ни лук мирисал, и слязъл през процепа в скалата на Долната земя. Бил си свършил работата. За награда подземните жители го направили отговорник на цели десет казана, а сменника му Тютюлка, кой знае защо, пратили да се учи за диверсионен и саботажен Критик на Книги в Адското висше училище по изкуства.

  От почвата на полянката, където било преди Дървото, започнала да излиза бяла пара, завила се като вихрушка и постепенно придобила формата на заек – с щръкнали сиви уши, покрито с броня тяло,, котешки мустаци и остри нокти на четирите лапи. Почнал да рови земята заекът, мушнал се под един стърчащ корен и се изгубил под него. А Шуайджан останала на Долната земя.

  Казват, че земната кора под Усойната гора е много тънка и затова често може да се види бяла пара и гореща вода да избликват от скалите край Клисура, но никога – на платото. А сега се появил горещ извор и на скътаната полянка, но никой още не знаел за него.

  Хората пък станали езичници заради оня зловреден огън, построили капище недалеч и започнали да се покланят на огъня и да му принасят жертви.

  Ето до какви злини довел пъкленият план на Куцулан!   

                                                                                    /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=j2a20CktVGE

  – Ти си бил, значи, оня – с жичката! Ха-ха!

  – Каква жичка те гони пак тебе? Жмичка се казва, не жичка.

  – Тъй, де – жмичка. Име си имаш вече! Как беше? Тумбалка?

  – Тютюлка² се казвам аз. Ти нещо да не завиждаш? Щото ти си нямаш…

  – Че какво да ти завиждам, щом си бил сменник на Куцулан. А той е лош!

  – Той може да е лош, ама аз съм умен. И сега ти си ми сменник, ама безимник, ха-ха!

  – Абе имам си аз име, ама…

  – А, стига бе! И как ти е името? Огне-бесен сияйник? Ха-ха!

  – Почти позна. Казвам се Лъчезор.

  – К’ ъв зор викаш? Хи-хи! Да не искаш да кажеш – Лъчезар? Това е името.

  – Не, не идва от озарявам, а от зора. Лъч от зората ще рече, чаткаш ли?

  – Тая Мирабела…

  – Мда. Мисля, че Мишелъв ú липсва. Ама то и твоето име не е цвете!

  – Звучно било, та затуй!

  – Звучно е, няма спор, упс – зор! Хи-хи! Ще ми светнеш ли обаче, как тъй име с две беззвучни и  с а м о  е д н а  сонорна ще е звучно?

  – Ама кой го измисли това, че сонорните са критерий за качество на името, а? Глупотевините на Мирабела!

  – То сонорни ли са, беззвучни ли, звездички ли, беззвездички ли, сърчица ли, качеството им е едно и също, хе-хе! А пък ю-то не е истинска гласна, ами е само буква! И се състои от гласна плюс нещо, което дори не било звук, ами само признак на звук!

  – Е-е, признак е само, ако е след съгласни, след гласни не е признак, ами полугласна! Една гласна плюс една полугласна, ето ти гласна и половина! Колкото повече, толкова по-качествено.

  – Мда, чакай си ти количеството да стане качество – „някога, но не сега“! Хи-хи! Добре де, отсега нататък  ще ти викам на галено „Тютюююю, отиде, та се не видя“. С много ю-та!

  – Не, на галено ми викат „Тю да му се не види!“, съкратено – Тютю, с ударение на последното „ю“, по френски тертип.

  – Мале-мале, и ти един френски дявол се извъдии!

  – Ами ти? „От зор заман“ ли си на съкратено?

  – Лъчо съм си аз, съвсем тривиално. Стига си ме зоросвал!

  – Аз пък си мислех, че на галено ще си Малък Зор, за разлика от големия, който…

  – Стига де! На Мирабела ú омръзна да пише: „Реплики на критика ангел /А/ и на критика дяволоид /Д/, съкратено /АД/ или обратното /ДА/“ и ни измисли тия имена. Пък и ти вече не си дяволоид. А колкото до Мишелъв, сега тя си има Трайчо, а той е наполовина мишекотка, тъй че…

  – Мишекътка ли рече? Хи-хи!

  – Шшт! Не споменавай кокошката, да не чуе дяволът! О, това си ти!

  – Не, недей да ми припомняяш! Ама като няма вече жаркони, как тъй Трайчо ще е наполовина нещо си. Човекодявол си е той чистокръвен, само дето е още мънечък, ама като порасте…

  – Шът ти викам, бе! Да не би, освен жмичкаджия, да си и глух! Кудкудякащ! Ще чуе Дъглас Адамс и ще се обиди! И ще ни обвини, знаеш в какво!

  – Тая Мирабела!

  – Хи-хи!

  – Ей, може ли сега да напишем началото? Като имаме имена…

  – Може, давай!

  – В един глас може ли?

  – Уф, аман от теб! Давай!

  Критикът Тютюлка и критикът Лъчезор в един глас, на два гласа:

  Разговор между критиците Лъчезор и Тютюлка!

  – Ей?

  – Какво „ей“? Турнахме заглавието накрая, няма повече!

  – Аз само да попитам…

  – Какво още?

  – Ами преди като бяхме АД и ДА, сега какво сме?

  – Какво-какво, нищо не сме сега! ЛТ или ТЛ – нищо не значи!

  – Уф, добре, че аз се притесних!

  – От какво това?

  – Нищо, нищо! Закриваме седенката!

  – Сега пък ти ме хвърляш в размисъл!

  – По-добре в размисъл, отколкото в казана, ще знаеш!

  – Хи-хи!

1. Симург – птица-куче в митологиите на множество народи. Живее на Дървото на живота и разпръсква от него семена, дарявайки плодородие. Има я изобразена на диадемата от Преславското златно съкровище.

2. Тютюлка – при игра на жмичка в някои региони – този, който жуми и брои, докато другите се крият