Храна за птици 8
Произведение от няколко части « към първа част
Трудно се оказа за Косьо да се съвземе след от хорото. Той усещаше подскачащото си сърце да галопира като младо конче и като че ли се опита да го озапти, въздъхвайки няколко пъти, но не успя и се наведе да вдигне момичето. В полумрака Стела премрежи очи и ръцете на мъжът ѝ се привидяха на трептящи криле на орел. Да, той беше голям силен орел, а тя сега се чувстваше като зашеметено орле, тупнало на снега. Ето в този момент орела ѝ помагаше да се изправи, говореше за забрава, поправяйки внимателно нейната черна перушина от навалелия сняг, след това я подпря за тялото си докато трънките от пуловера му се забиваха през ризата по кожата й. Мъжът я прегърна през кръста. Стела увисна с една ръка на шията му, точно както искаше да увисне на онази дума. Забрава! Дума, в която на нея така ѝ се искаше да повярва, че изпита желание Косьо да я повтаря многократно, така, че накрая всички повторения да натежат едно в друго, за да усети тя по бузите си, не сняг, а сълзи на опрощение и радост. В същото време Косьо стъпваше с кубинките си редом до забавените крачки на Стела и мълчеше. Беше прекалено развълнуван от притока на адреналин, от танца, от нямата близост с това треперещо, като че ли изпаднало заедно със снега момиче. "Ах, кога се бяха отдалечили толкова много от къщето! - чудеше се той, опитвайки се да си спомни, къде точно беше паднал. Какво беше това хоро! Чудо на чудесата! Струваше му се, че сърцето му не бие, а звъни, звъни, разпуква се от младост. И не е зима това. Никаква зима не може да е. Пролет е. Бяла пролет с цъфнали дръвчета. А ето там му е къщичката със светналия прозорец и горящата вътре печка"
- Хайде, Стела, ще измръзнеш с тая ризка. – тя усети как дъха му се стрелка покрай бузата ѝ.
Наистина се казваше Стела, макар че кръвта в жилите ѝ се опитваше да замъгли нейната памет. И наистина искаше да измръзне. Тя облиза снежинките по устните си, примига и потърси в полумрака очите му. Дали не беше прекалила? – се запита, опитвайки се да прочете отговора в израза на мокрото му лице. Очите на Косьо я срещнаха и когато освен блясък, в тях не откри укор, се успокои и закрачи до него.
Една сойка показа глава от гнездото си, стрелкайки очи в посока на мъжкия глас. Току-що беше забелязала, мъжа и жената да вървят към къщата с димящия комин. Малко след това разпозна гласа на човека. Двамата нещо си казаха. Птичето изведнъж изпита глад, после разроши перушината си. Бе готово литне и да кацне на дървото пред гаража с големия навес, но внезапно двете фигури се смалиха в погледа му, стъпките им се покриха със сняг, а вратата се затвори.
А снегът не спираше да вали. Беше упорит, но мек и топъл, трупаше снопчета бели цветя по дърветата, докато те тайно му благодаряха за грижата, като го прегръщаха и прошумяваха тихо с клонки.
На другата сутрин, малко преди да се събуди на жената ѝ се присъни сън, как плава в голям кораб. Той се движеше по вълните, а морето обляно в слънчеви лъчи, грееше в лазурносиньо и я люшкаше в забрава. Събуди я настойчив и съскащ шум. Когато отвори очи, се повдигна на лакти и видя че печката гори, кипеше чай на нея, а корите от портокал бяха изгорели. На прозореца студа цяла нощ беше рисувал, а сега картината му се топеше, разкривайки ослепително бялата красота навън. Установи, че снега е спрял, също, че е спала с дрехите в единственото легло на пружина и се сети за съня. Явно, когато се е измушвал от леглото Косьо, пружината се е залюляла и затова е сънувала, че е на кораб. Намести кадрите един след друг и си спомни. Огледа се да улови някакво движение, или следа от мъжа, но освен песента на бялото канарче и съскащата плоча, друго не чу. Тя подсвирна една мелодия на канарчето. То подскочи, клъвна едно зрънце, погледна я накланяйки наляво-надясно главичка и я поздрави с песен. Стела се усмихна, стана и огледа приветливата атмосфера. Ама че уютно! И всички тези каренца, тъкани на ръка черги, чайовете по прозореца, дори мушамата с цветя на масата... Изобщо не ѝ се тръгваше. Нейният поглед спря на тенджерата с фасул. Беше празна. По масата имаше още чинии с храна, и кисели краставички, и зелени домати с чесън, и дори на дъното на шишето още ракия. Спомни си, че вечеряха, след хорото и беше вкусно, много вкусно. А след това си говориха за зюмбюлите! Ето ги! Стела се наведе до един бидон и намери двайсетте наредени саксии със зюмбюли. Още не бяха цъфнали, само пъпките на листенцата им зеленееха. Тя погали едното за връхчетата и си спомни за разговора. Имали различни имена, макар че ето това най-безжизненото, както заяви Косьо, когато го сложи на масата пред нея, ще се казва Стела. "Защо пък Стела? – беше попитала тя. Защо ли? Защото, когато дадеш име на цвете, се очаква от него да оцелее, да разцъфне и вероятно да напомня на хората покрай него, че си струва и те да оцелеят. Глупости! – беше възкликнала тя. - Пълни глупости! И това го казва човек, който не вярва в човека! И в кучетата също! Но виж, в зюмбюлите вярва! Ама че щуротия! - беше отвърнала тя - Не ми се пие повече!" Тя стана и потърси обувките си. Трябваше да намери Косьо и да му се извини. "За какво? - щеше да попита той. За това че нахълтах в живота ти, без да ме каниш, за това че те проектирах, без да те познавам, и хора, и чувства, и липси, така ли съм направила? - смути се тя, поглеждайки в обувката си. Едната обувка беше със счупено токче. "Е, добре. Да, вероятно несъзнателно, егоистично и още и още. Но повечето несъзнателно. Повечето. И все пак, няма да ти се извиня за най-важното. За кое? Ще попита той, а тя ще накуцва бавно около него с едно токче. Няма за какво да се извиняваш момиче. Прекарахме си добре. - ще повтори и ще махне с ръка. И все пак може би някой ден ще дойде, за да му каже, извинявай, но не точно на 1-ви януари. И едва ли ще е точно тази година, а тогава когато тя ще има сили и още сърце да се надсмее на чувствата си. Тогава вероятно и той може да се посмее с нея."
Внезапно някакъв шум прелетя покрай прозореца, премина през ушите на жената, после още един и още един. Сториха ѝ се като куршуми изстреляни от оръжие със заглушител. "Какво беше това?" Канарчето разтърси крилца от клетката и тя чу как запя някаква непозната мемодия. Стела се втурна към вратата, накуцвайки на едно токче. Когато я отвори, на метър от белотата видя Косьо, приклекнал под стряхата на гаража, а около него подскачаха и чуруликаха безброй горски птици. Те кълвяха лакомо малките семенца от земята, които странника вадеше от черната шумяща чанта и разпръскваше около тях. Синигери, сойки, червеношийки, врабчета, косове, кълвачи и птици с шарени краски, чуруликаха около странника, прелитаха нови, кацаха и приличаха на безброй туптящи малки сърца, които го обичаха. Той им говореше нещо мило и изглеждаше доволен. На нея ѝ се стори, че думите му сякаш отново си намираха място, градяха мостове, а птиците се катереха по тях, кацваха на дланите му и записваха мелодията на гласа. Стела направи една тиха стъпка и спря, за да не ги подплаши. Проследи ръката му и установи, че торбата от която гребеше Косьо, беше онази същата завързана на възел – единствения багаж с който го намери премръзнал на пътя. Сега торбата беше отворена широко и пълнежа ѝ я беше сразил. Чанта пълна с храна за птици. Или с обич. За Стела беше едно и също. Опита се да хване за опашката последната си мисъл, но отсрещния глас разцепи на две въздуха и стигна до нея.
- Стела! – той се беше повдигнал леко и ѝ махна с ръка - Ела да ти покажа нещо!
Една черна птица закуцука към повдигнатата ръка. Тя стъпваше и оставяше следи по снега. И да, сигурно нейните стъпки щяха да се стопят през пролетта, там щяха да цъфтят посадените от мъжа зюмбюли, и да, тя сигурно щеше да забрави, да се надсмее, така както ѝ се искаше, но нямаше да забрави да благодари на странника, за това че е жива. Понеже тя знаеше, че в отчаянието си човек е най-податлив, среща различни хора - хора предрешени като дяволи и такива като ангели. Стела просто беше извадила късмет. Защото, за да чуе той инертните вълни от нейните викове, не беше достатъчно също да бъде част от това отчаяние. Същевременно не беше от значение как се е маскирал по пътищата на живота, с колко зъба се беше усмихнал на възможностите си и дали в ръцете си е държал храна за птици, или торба с дрехи. Дали е преуспял, омъжен, беден, или не. Единствена важност имаше неговия праг на чувствителност. А именно онова, което докато се върти света щеше да прави от обикновените хора - човеци, а от птиците - подскачащи в снега сърца.
/край/
© Силвия Илиева Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
Благодаря ти, Елка! Винаги си добре дошла. И на критика се радвам. Хубави почивни дни!
-
Какво му трябва на човек - малко топлота и протегната ръка! И тогава можеш да чуеш песента на птиците! Поздравления, много емоционален разказ!
-
Благодаря ти Костадин!
-
Какво да кажа Силвия?...те хората отдолу каквото има за казване са го казали
.Поздрав и в очакване на следващия ти разказ. -
Благодаря и аз, Роси за прочита и отношението!
-
Финалът и очакван и не..., но изпълнен с човешко достойнство, оптимизъм и омиротворение! Благодаря за чудесната история!
-
Благодаря ти, Силве.
-
Достоен финал, Силве. Адмирации, но ти си знаеш, че ги умееш тия неща!
Признавам си в началото не ме грабна от раз, но психологизма ти си каза думата -
Радват ме думите ми, Дон Бъч. Разбира се има и някои недостатъци, даже доста/видях ги вчера/, но като ми отмине емоцията ще го редактирам пак. Благодаря ти много за подкрепата!
-
Не само за птици е. И за човеци. Нищо повече не мога да кажа, всичко си казала и то далеч по-добре отколкото аз някога бих могъл.
-
Бени, благодаря ти много!
-
Чудесен финал на този разказ за човечността!... Прекрасен замисъл и реализация, Силве!
-
Мила Иржи, много благодаря за оказаната подкрепа, за мен значи много. Благодаря ти, че те има!
-
Жалко, че свърши!....Не, че не е казано всичко, но още не мога да излезя от омаята, в която се потопих, докато четях тази последна част, Силве! Страхотна си! Перфектна в детайлите!
-
Мария, добре дошла в моето кътче и благодаря за хубавите думи! Правиш ме щастлива! Докато ти четеше, аз минавах и редактирах, имаше някои неща за поправка. Благодарности от сърце за високата оценка! За мен е чест, Мария!
Краси! Наистина е обикновена, имаше вероятност да залитна и да стане ужасяваща. Бях написала 3 варианта за последната част, първата беше готова във вторник, но в развитието нещо не съответваше. Търсих най-вероятния от невероятните варианти. Сърдечни благодарности, Краси. Оценката ти значи много. -
Обикновена история, разказана по необикновено вълнуващ начин, храна за душата. И аз Благодаря!
-
Пепи, благодаря ти много!
-
Дълбок психологизъм, метафоричен упоетизиран език, умение да изграждаш героите си с тухлите на малките детайли, които им предават неповторима самобитност и чар! Аплодисментите са за теб и неоспоримия ти талант, Силвия!
Радвам се, че прочетох!🌹🌷🌹 Браво! -
Благодаря за удоволствието, плевелче!
Поздравления!!! -
И ти ме разтопи в тоя студ, тъкмо се прибирам от магазина и срещам жена с име Надежда. Благодаря ти много!
Доротея, много топли думи! Сложих си ги в чекмеджето на сърцето. Благодаря. Ресто няма
. Сърдечни поздрави. -
Следих с интерес от началото до края! Поздравления! Увлече ме и ме влюби в героите си! Съпреживях и много харесах! Страхотен финал! 😊
-
Разтопи ме този финал, Силвенце! Талант си!
-
Много мило посещение, Владимир. Липсват ми разказите ти. Благодаря за отзивите!
Симона, радвам се че ти хареса. Сигурно можеше и по-добре. Благодаря ти!
Марианче, благодаря че беше тук. Правиш ме щастлива.
Хубава вечер на всички и благодаря за отделеното време! -
Чудесно! Прекрасен финал, Силве!
-
Ще пробвам и да го заслужа, Жени. Благодаря ти за милото отношение, прегръщам те!
-
Силви, ти си ми в топ 3, да знаеш...
-
Благодаря ти много, Жени за търпението и, че беше неизменно до странните ми герои. Радвам се много, че ти хареса.
Хари, не знаех че четеш, зарадва ме, благодаря ти сърдечно! -
Комплименти, Силве!" А именно онова, което докато се въртеше света, щеше от обикновените хора - човеци..."
Винаги съм го казвал! Ти си талант в прозата! -
много хубаво... много!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
