Двадесет и първи март 2023 година.
Денят трябва да е сравнително топъл, с преобладаваща облачност, но без особени валежи, или пък ако ги има, то те ще са само на места, и краткотрайни. Влажност 80 процента, каквото и ще да рече това, и ветрове от север, североизток със сила до 10 метра в секунда. Нямаше да го издуха. Чадър нямаше, но нямаше и да му трябва, което беше добрата новина.
Сутринта след закуската Христос си взе документите от началник смяната, и понеже нямаше чанта натъпка всичко което имаше в един черен найлонов чувал, върза го на възел с връзката от старите си обувки, и тръгна да си ходи.
Не бързаше. То нямаше и за къде да бърза, по принцип.
Вложи малко ентусиазъм и театралност, както се очакваше при сбогуването си с момчетата, сбогува се с надзирателите и излезе.
Този ден отдавна беше в съзнанието му, мислеше за него като за Ден първи, а сега когато дойде той усети, че денят въобще не е такъв какъвто си го представяше, винаги става така, а си е ден като всички останали.
Там вътре всички дни са еднакви. Вали ли, трещи ли, или пък дали ще пече навън и жегата ще напича бетона на сградата докато тръгне да пари, той беше свикнал на всичко, но каквото и да ставаше навън, вътре денят беше един и същ - дата, която трябва да бъде зачеркната и забравена.
Но Ден първи трябваше да е различен.
Христос знаеше – никой не е свободен, защото всеки живее в собственото си пространство, ограничено от неговите си мисли, но сега когато излезе навън, и знаеше че никой не го чака, и никой не зависеше вече от него, той се почувства свободен, почти безтегловен, реещ се в пространството между трябва, и не искам, в мъглата на несигурността между сега и неопределеното утре.
И точно това го накара да се почувства жив, отново жив, пак и още веднъж жив.
Сигурността е смърт, всеки затворник научава това в дранголника.
Той вдиша от сутрешният въздух, задържа го в гърдите си дълго, вкара го някъде там долу под лъжичката, така че да източи всичко от тази ценна глътка въздух, която имаше вкус на нещо вкусно, отдавна забравено, на нещо ценно от детството му.
Това беше вкусът на млякото с грис, което майка му правеше така добре, когато беше млада и хубава, това беше тишината на сутрините, когато завит под дебелия юрган наблюдаваше през прозореца уличните котки и гларусите, и набираше смелост да стане.
Това беше чувството на безграничност, когато не знаеш кой си и защо си, но знаеш, че си.
Това беше всичко онова което беше, и никога повече нямаше да се върне.
И въпреки това той все още можеше да го почувства с една единствена глътка въздух. Отново беше жив.
За десет години много неща се променят. Телефони, коли, пътища, тротоари и бордюри, дори спирките на автобусите не са там където бяха на времето.
Там където преди имаше само един изправен знак за автобусна спирка, с лепнато разписание на него, сега имаше цял навес със прозрачни страници, и пейка.
Той седна и запали цигара за да не изглежда глупаво в очите на минувачите.
Но минувачите не се интересуваха от него, а профучаваха по пътя вперили поглед напред.
На първо време трябваше да се адаптира. Христос не беше глупав. Той имаше план в главата, но на първо време трябваше да се адаптира към новото, и да забрави за старият ред и порядки, това беше.
Христос слезе от автобуса на центъра, и предпочете да продължи пеша, носейки черният чувал на рамо.
Хората го мислеха за просяк, луд някакъв, и му правеха път, но това не го притесняваше, защото сега той беше свободен и му се вървеше. Сега чуваше шумът от движението по улицата, тръшкането на вратите на автобусите, изпищяването на клаксона на някой нервен шофьор, глъчката, и музиката от заведенията.
Но това, което наистина го озадачи бяха хората, защото те ходеха като роботи. Не поглеждаха встрани, не вдигаха глава нагоре, рядко някой поглеждаше другия в очите, или ако го направеше веднага свеждаше глава за да поправи грешката. Някакво неясно споразумение се беше настанило между тях докато той отсъстваше. Никой не трябваше да се интересува от никой.
Точно така беше и в затвора.
По този начин горе-долу си го формулира, но не го мисли много, така или иначе това не беше нещо, което щеше да развали денят му. Не и днешният. Хората са си хора. Той си е той. И това което беше научил за десет години бе, че най-ценното на този свят са хората. В затвора не те държат за да бъдеш затворен.
Там те държат за да бъдеш далеч от тях, но сега някак си не му беше времето за проповеди.
И Христос продължи напред.
Когато стигна входа на блока разбра, че въпреки неумолимият ход на времето някои неща са все така неизменни.
Металната врата на входа беше същата, приличаща на тия в затвора, пощенските кутии не бяха бутани от 20 години, пейката пред входа беше с една дъска за сядане, както и преди, а градинката до нея в същият окаян вид, неокопана, лишена от грижи и обрасла с храсталаци.
Само старите зевзеци отпред, единият от които беше и баща му, с бирата, вече ги нямаше. Баща му, старият шегобиец. Той го беше кръстил така.
Десетте години бяха погълнали хората.
Когато отвори вратата на апартамента го лъхна мирис на застоял въздух и тишина. Сякаш отваряше гроб.
Влезе в кухнята, за да отвори вратата към терасата. Тя изскърца, стъклата потропаха, двата гълъба кацнали на перваза излетяха с характерният звук на пляскащи криле, и той се почувства отново у дома. Всичко си беше същото.
Старата дограма, избелелите тапети, жълтите плочки, тишината на къща в която всички са умрели.
Два пъти го бяха пускали от затвора.
Единият път за смъртта на баща му, и вторият път за тази на майка му.
Братовчед му уреди всичко, той ходеше и бягаше, и организира всичко.
А сега дори беше оставил една бележка на масата, на която пишеше „Добре дошъл, има бира в хладилника, звънни като се установиш.“
Тогава, при първата смърт, тази на баща му, той видя жена си, вече бивша, с дълбоко хлътналите и очи, в които трудно проникваше светлината, и в които той избягваше да гледа, децата които не искаха да го виждат, и го гледаха обвиняващо, роднините, които клатеха глава състрадателно, сякаш знаеха какво е да си мъртъв, потропването на чашите за Бог да прости, изливането на земята, въздишките с вечното „туй е то“, миризмата на свещи, която той винаги свързваше със смъртта, всички църкви му миришеха така – на смърт, всичко това още беше тук, и бавно излизаше от балконската врата, разтваряше се във въздуха, в небитието, в нищото и поемаше след гълъбите.
Той стоеше, гледаше как тези свършили животи и стари, тъжни, спомени освободени от душния апартамент се изпаряват пред очите му и сега се почувства по-добре, докато някакъв праисторически повик вътре у него му говореше, че е бил жив, е, и винаги трябваше да е жив.
Пусна бойлера, приготви си хавлията, провери за дрехи, завивки, чаршафи. Видя, че имаше всичко необходимо, поне като за начало.
Отвори всички шкафове, гардероба, разгледа всичко с любопитството на новодошъл, вдигна щорите, пусна водата в мивката, погледна огледалото над него и там видя нещо.
Там, на лицето му имаше нещо което го нямаше преди. Нещото си имаше име, и се казваше болка. Тя си беше отдавна у него, стаена, чакаща часът си, но вече беше видима, избила на повърхността му.
Там, на лицето му се беше настанило нещото, което не беше негово, една маска като тази която придобиват болните, които подтикнати от болката изкривяват лицето си в характерната гримаса, маска, която оставаше и след преминаването на болката, завинаги, защото тялото помни, и трудно забравя.
Хронично болните са така, както и тези измъчвани от дълбоки вътрешни дилеми.
Трябваше да направи нещо по въпроса.
Вечерта когато си оправи леглото, първо помириса чаршафите докато още бяха сгънати. Макар и стояли от дълго време в шкафа, те миришеха различно, миришеха на къща и на дом.
Опипа старият матрак. Не знаеше дали ще може да спи върху него, беше отвикнал, усещането беше различно.
Затова този вечер той не можа да заспи, а дълго гледаше тавана, въртеше се, и си мислеше. Знаеше, че така ще стане.
Там в пандиза човек спи като пън. Единственото време, което не е загубено е сънят.
А за да заспи трябваше да забрави за това кой е, какъв е, какви ги е вършил, да забрави погледите, ударът на чука в съдебната зала, пискливият грачещ глас на съдийката, отекващ в стените на мраморната зала, трябваше да забрави ръцете си, оковани с белезници, ръцете му които преди това можеха да правят толкова много неща,
За да заспи трябваше да забрави. А на сутринта се мразеше за това.
Христос се взираше в тъмното.
Спомни си за влажните нощи, когато костите го боляха с ревматична настървеност, и той не можеше да заспи, въртеше се и охкаше до сутринта от свределите, които го дълбаеха отвътре.
Тогава чакаше с нетърпение слънцето да изгрее, и да му донесе някаква надежда и облекчение.
Каква надежда, какво ти избавление?
Той не знаеше, но за него слънцето винаги вървеше заедно с надеждата.
Трудно си върна мислите обратно и отново поиска да забрави всичко.
В главата му започнаха да се въртят планове за бъдещето, върху които вече беше мислил хиляди пъти.
Хубави и лоши, безсмислени и умни, той ги разглеждаше, залъгваше се, прелистваше ги като листи от стара тетрадка докато се умори от толкова много бъдеще, и клепачите му натежаха.
Накрая преди да заспи, реши че първо трябваше да си намери работа.
Така беше в Ден първи.
Талашът в цеха вече стигаше до коленете. Той беше почти навсякъде, и само там покрай машините където се минаваше често имаше нещо като пътека.
По-голямата част беше до щрайхмуса където Христос се беше навел и подаваше следващата талпа за подравняване. Като свършеше с тях, щеше да ги мине на фрезата, да ги залепи и да очертае плота на масата по шаблона.
Миризмата на дърво беше навсякъде.
-Ицо, след десет минути е пет, да знаеш.
- Знам, ама смятам да остана докато приключа.
- И да изчистиш, подсети го другият глас, който идваше от стаичката в дъното.
- И да изчистя. Христо преправи нарочно гласа си на меко като неговия.
Гласът от офиса беше на братовчед му.
Брат‘чеда беше дебел, пухкав, панталоните трудно го удържаха и имаше говор останал от техният край, оня старият, от който джинса им беше избягал навремето.
Говореше меко, и беше душа човек. Още не се беше уморил да живее.
Брат‘чеда имаше дърводелски цех, добро семейство, хубава кола, и широко сърце.
Сега беше свалил работните дрехи, беше се поизмил, и тръгнал да излиза, когато го спря гласът на Христос:
-Не си забравил, нали?
-За кое, отвърна той. Вече беше забравил.
-От утре съм в отпуска, нали говорихме за едни десет дена.
-Вярно, забравих.
Брат‘чеда се почеса по корема, после по главата, и като не се сети къде другаде да се почеше, реши да се облегне на стената.
- Да, бе Ице, ти ми каза. На планина щеше да ходиш, нали?
-Ъхъ – на Христос му писна да се надвиква с машината, затова я спря.
- Сам?
-Сам, отговори му Христос, Знаеш, отвикнал съм да бъда с някой.
А и сам ми е добре.
- Емии, всеки себе си знае, брат‘чеда вдигна рамене.
Ще гледаме да се оправим някак, и без теб, нали знаеш – няма незаменими, каза той и се ухили, при което се показаха жълтите му зъби.
Христос кимна в съгласие, но знаеше че тия думи отправени към него в същност бяха комплимент.
- Ще довърша плота, ще изчистя, и ще си ходя.
-Хубаво, отвърна джинса, айде, да си изкараш добре, а после отвори вратата и излезе.
Стъпките му заглъхнаха в далечината, но след малко пак се чуха, вратата се отвори, и рошавата глава на брат‘чеда се показа отново.
-Ице, ключовете на колата са на масата в офиса. Ако искаш, вземи я и тръгни с нея. Само зареди.
Христос му махна за благодарност.
- Хайде! И главата изчезна отново.
Лято е. Сутрините обаче са хладни, прозрачни, струват ти се чупливи като чаша прозрачен кристал.
Христос сложи чантата в багажника на колата, и потръпна от студа.
Запали цигара, понеже не искаше да пуши вътре, и се огледа.
Кучетата от квартала го наобиколиха, замятали опашки. Бяха си приятели.
После влезе, запали и даде газ.
Цялата кучешка тайфа с радостен лай го последва, някои бягаха пред колата. Погледна скоростомера- 45 километра в час.
Колоритна гледка за събота сутрин.
Преди, в онова изначално време, той също като тия кучета много обичаше да бяга. Тогава, също като кучетата имаше излишък от сила, и се чудеше какво да прави с нея, а тя тръгваше по него, влизаше в мускулите му, в жилите му, тръгваше по вените, не му даваше мира, и накрая достигаше краката, които го изстрелваха като тапа на някъде, без значение на къде, защото навсякъде беше интересно.
Всичко това – тихата студена сутрин, лаят и подскачането на кучетата, шумно оповестяващи началото на едно пътешествие, събуди в него усещането за нещо хубаво.
Днес отново ще е Ден първи, каза си той.
Много често в затвора той си представяше един път, и как той тръгва по него. Имаше нещо като фикс идея. Ако питате някой психолог, може и да ви обясни как, и защо.
Но пътят, който той виждаше беше напълно реален – старият път за София, единственият преди да построят магистралата.
Гледката си струваше, но трябваше да уцелиш момента когато светлината пада под точно определен ъгъл, тогава всички детайли започват да се открояват ясно, въздухът става син, а облаците потъмняваха, пътят сочеше право напред, и той имаше чувството че се намира в гигантски аквариум.
Сега реши да мине от там вместо да бърза да стигне. Поне в началото щеше да се движи по него и да гледа наоколо, а като му омръзне, щеше да се качи на магистралата.
След двете кръгови, пътят поемаше право на запад. От начало се редуваха складове, фирми и парцели за застрояване, с летището от едната страна. После стига до края на летището, откъдето, ако свърнеш наляво стигаш до безкрайните гробища, но той нямаше работа там и продължи напред.
В дясно се открояваха хълмовете, които се спускаха от високото плато, преливаха в ниви, и достигаха до дългото езеро, което вървеше заедно с пътя на запад.
Тази гледка винаги го вълнуваше, макар в нея да нямаше нищо на пръв поглед особено.
Освен слънцето. Когато слънцето залязваше пътят потъваше право в него.
Другото известно на пътя бяха проститутките. Те идваха веднага след гробището.
Появиха се на пътя заедно с демокрацията, и вече не знам кое поколение показваха прелести покрай него.
Не странеше от тях, но и не ходеше да се облекчава с тяхна помощ.
Страстта си е страст, него също го обхващаше на моменти, но не беше както преди. Гледната точка се беше променила.
Сега самата мисъл да пъха нещо свое между краката на някой друг, само за да се почувства по-добре му се струваше смешна и физически неиздържана.
Преди пандиза Христос беше моряк. Сещате се. Беше посещавал какви ли не бардаци, и беше виждал всякакви жени.
Такива, които искаха да ти бъдат майка, и те предразполагаха някак си за това.
Такива, които се мислеха за умни и безкрайно ценни.
Такива, които бяха веселячки.
Други, за които това си беше просто работа, и те я вършеха със същата досада.
Трети, които бяха от страдащите, и никога не можеха да получат оргазъм, понеже се самонаказваха.
Всякакви ги имаше.
Той не странеше от тях. От една страна се радваше на лекотата с която приемаха битието. Но от друга го дразнеше аморфността на плътта, удобното примирение „ами какво да правя“, светогледа на жертвата, зад който прозираше прикрита чувственост и хищна страст.
Или просто завиждаше на първичната им женска сила.
Честно казано Христос не се надяваше вече, предвид години и обстоятелства да намери някой, с когото да сподели живота си. За какво му е? За да има кой да му пере гащите? Или той на нея? Нямаше нужда.
Но човек като загуби всякаква надежда, тогава е наистина свободен.
По пътя вървеше момиче, и носеше раница на гърба си.
Не беше от тях. Никой не е толкова луд за да търси секс по пътя в осем сутринта, при това в събота.
Хареса изправеният и силует, който се открояваше, сякаш светеше по контурите си на фона на слънцето зад нея.
Тя вдигна ръка и се обърна назад, дочула ръмженето на двигателя.
Христос се поколеба, но отби отстрани на пътя и спря. Отвори лявата врата и зачака. Отвън го лъхна свежият мирис на трева.
Момичето беше облечено с черно яке, черен панталон, с черна раница, и когато се наведе за да го огледа, той видя синият кичур в черната и коса.
-Ще ме хвърлиш ли до...някъде, каза тя, като видимо се затрудни да измисли дестинация.
- Не си от тях, нали, попита той, колкото да успокои съмненията си.
- Не съм, каза тя.
Само и махна и тя скочи до него, сложи раницата на коленете си, и закопча колана.
Христос даде мигач, включи на скорост, и потеглиха на...някъде, както се изрази новият му спътник.
Тя си избърса носа и се изсекна в кърпичка, която извади от страничният джоб на раницата.
-Студено, каза тя.
-Ще се стопли. Ти измисли ли накъде си, попита той.
- Виж какво, хайде без много въпроси, става ли...тросна се тя така, че чак луничките и щяха да се разлетят...иначе слизам.
Хапе, и е уплашена. Той я погледна.
Момичето беше на видима възраст колкото неговите сополанковци. Тия дето не искаха да го знаят.
-Става, отвърна Христос, а после остави тишината да си свърши работата.
Знаеше, че ей сега тя ще заплаче, така става по филмите, но се излъга.
И по-добре, защото имаше време да наблюдава пътя, хълмовете, лозята отстрани, и да си мисли неговите си работи.
Минаха десет километра преди тя да проговори.
- Отивам при приятелят си. Той е от Троян.
Мълчание.
И избягах от нашите.
-Остава и да си бременна, каза той – за да е завършена трагедията...
Очите и станаха като палачинки, погледна го изненадано, с учудването на дете.
Да, познах, помисли си Христос.
И хората, като всички останали богове, имаха способността да създават свои подобия. И често я използваха.
-Аз съм Ицо, между другото, каза и.
- Аз съм Мария, отвърна тя.
И благодаря, че ме взе.
-Няма за какво. Тръгнал съм към Джендема, северният, знаеш ли го - тя кимна – така, че ще те доставя до Троян, по път си ми.
-Супер!
Мария се усмихна и се отпусна.
-Защо не караш по магистралата?
- От тук ми е по-спокойно. А ти защо не си хвана автобуса?
- Щото нямам пари, затова.
- Много готино бягство си си спретнала.
-Ами защото импровизирах, затова така.
Сега беше негов ред да се засмее.
-И защото ми е за първи път.
- Само гледай да не ти стане навик.
Той нямаше нищо против да си играят на остроумия.
-Я, стига.
Мария се обърна настрана.
Мислите на сам човек, колкото и да ти е добре сам, понякога натежават.
Хубаво е да има някой друг в колата, или в живота ти, стига само да не ти досажда с глупави разговори.
Но Мария не беше от тях. Тя седеше, не искаше да се натрапва, гледаше в телефона си и мислеше. Това му хареса.
Христос нямаше голям опит с тийнейджърите, защото докато растяха неговите той беше по корабите, а когато те влязоха в тая възраст, той влезе в затвора. Затова не знаеше какво да каже.
Дали да я убеди да се върне? Или да си направи каквото е решила?
Не съм и баща, в края на краищата, помисли си – ще я оставя в Троян, за да бъда сигурен, че е стигнала читава.
А после ще проверя дали нейните не са я пуснали за издирване.
След дългата права пътят започваше да лъкатуши в дясно, спускаше се в една долина, преминаваше през градът разположен в ниското, а после продължаваше пак в дясно към равнината, за да избегне хълмовете от ляво.
Всичко беше зелено, избуяло, и накъдето и да погледнеш си беше все така – едно голямо равно и зелено море, прекъсвано от селцата, разположени на почти равни интервали.
Такива гледки радват окото.
-Мога ли да запаля, попита Мария? В колата пуши ли се?
-Не, отговори той. Първо в колата не се пуши. И второ -ти си бременна.
- И трето, не съм решила какво ще правя, каза тя. Дай да спрем за по цигара?
-След малко.
В следващият град спряха на бензиностанцията. Нямаше да зарежда, остави колата в страни и отидоха да вземат по едно кафе.
Седнаха на масата отвън и запалиха.
-Заради това ли се скарахте с вашите, попита той, заради бременността?
Очите и станаха стъклени.
-Не, тя поклати глава, те дори не знаят. Заради друго.
Наведе се напред, сякаш щеше да му сподели някаква тайна.
Тийнейджъра е опасно същество – ни рак, ни риба. Не знаеш като се доближиш до него, ще те захапе, или ще избяга.
Сега тийнейджъра беше решил да споделя.
-Моите...те просто чакат да умрат.
- Не разбирам
-Защото няма нищо за разбиране. Те просто седят, и чакат да умрат. Опули се - те вече са мъртви, ама не го знаят.
Издуха дима от цигарата, и се дръпна назад. Знаеше си, че и тоя няма как да разбере.
Мария беше млада, объркана, бясна, и при това бременна. Особено възпламеняваща се амалгама.
Мълчанието отново се беше настанило в колата, като в стар български филм, и той се чудеше какво да каже.
-Нека ти кажа нещо, започна той отдалеко, може да ти прозвучи глупаво, тъпо, каквото и да е, но трябва да го знаеш – няма никой на този свят, на който да му е леко.
Мария слушаше.
- Това във връзка с твоите, продължи той. Не си мисли, че им е леко. Особено сега – като си избягала.
- Пука им, тросна се тя.
- Пука им, повярвай ми. Като имаш дете, ще разбереш.
-И така да е, какво от това?
- Искам само да кажа, че няма никакъв смисъл да се палиш толкова. И ако искаш, мога да ти кажа моята тайна.
Погледна към нея. Тя чакаше.
-Истинското ми име е Христос.
Така ме е кръстил баща ми. И аз също им бях бесен.
- Сериозно, Мария се ухили – без майтап?
-Без майтап. Не е лесно да се казваш така. Ти поне си имаш свястно име. И ако ти се слушат философиите на чичо ти Христос, мога и да продължа.
Тя кимна.
-Знаеш ли, светът се движи от тук към там, от старо към ново, той е във вечно движение. И новото повярвай ми е винаги по-добро от старото.
Ти по презумпция си по-добра от мене. Един прост пример.
-Така си е, усмивката пак цъфна.
-Ако задълбаем по-надълбоко ето - има един стар завет, чувала си може би, в който пише - светът е лош, Бог е жесток, ти си грешен.
После идва един нов такъв, където нещата малко се променят.
Там вече светът е добър, Бог е душа човек, дава мило и драго за теб, само че ти не си много тавряс, пак си си грешен, но това е.
-Виждаш ли, колкото повече време седим на тази земя става все по-добре. Откъм философска гледна точка, нали.
И ако питаш мене нещата неумолимо отиват към трети завет, където ще пише:
Светът е добър, и ти си добър, независимо от всичко, защото на никой.... не му е леко.
Той погледна към спътничката си и установи, че философията не беше за нея.
Мария беше подпряла главата си на една страна и кротко спеше.
Христос спря пред магазина за автомобилни резервни части. Тука работеше Педро.
Естествено, че не се казваше Педро. Казваше се Петър, и работеше в магазина на баща си, но той така си ги кръсти - Педро и Дулсинея.
Дулсинея му се обади по пътя, че лети към него, и той каза окей. Изненадата щеше да е от после.
Казаха си чао, и тя хлътна в магазина.
Ето - животът не бил толкова лош, стига да не те боли зъб, или нещо такова.
Даде мигач и пое по пътя, който беше тесен, но добър.
Караше и гледаше планината и нивите покрай пътя.
Зад оградите се мяркаха кончета, крави пасяха, навели глави, а чановете дрънкаха на шиите им.
В далечината имаше стадо овце, които от тук изглеждаха като разпръснати камъни по хълма.
Всичко живо се беше юрнало нагоре, за да покаже колко е силно.
Изглеждаше така, сякаш в този наш свят всичко е обречено на живот и всяко нещо, рано или късно оживяваше.
Ей такива неща си мислеше Христос докато стигне.
.
© Svetoslav Vasilev Все права защищены