Хубав ден
- Какво правиш?
- Че на какво ти прилича?
- На нещо, което само слепите може да погледнат, защото и без това вече са слепи.
– Какво? Стига бе! Супер е! Е, не е толкова ужасно... Ох, боже, зарежи!
- Хи-хи...
– Какво? Защо ми се смееш?
- Колко лесно се върза! Хи-хи! Айде продължавай, няма да ти се бъркам повече...
Погледнах към омацания лист. От мен да знаете, на света има два вида художници – известни и добре, че не са известни. Очевидно и това не бе моята стихия. Като се замисля, единственото, в което наистина ме биваше, бе да затапвам другите със саркастични лафове... Когато не затапваха мен. Е, и аз си имам своите и добри, и лоши дни.
– Ох, нищо не става! – казах отчаяно. Очевидно това не бе от добрите ми дни.
Реших, че заслужавам почивка и нещо, с което да възобновя силите си за нови творчески изяви. Отворих фризера и награбих кутията сладолед – най-добрият ми приятел, когато искам да избягам от нещо или да се утеша. Сладоледът винаги ме възнаграждава, колкото и зле да съм се справила. Какво да се прави, влюбихме се от пръв поглед и до ден-днешен сме си първи дружки.
– НЕ! – стаята прокънтя от трагичния вик на приятеля ми. – Еми, моля те, не върши глупости... Спокойно... Мила, всичко е наред... – започна той да ме успокоява, все едно бях насочила пистолет в слепоочието си.
– Какво?... – погледнах го недоумяващо, замръзнала с ръка на капака на кутията сладолед. – Какво има?
– Мила, дай ми сладоледа... Всичко е наред, сладкишче... – трагичният му писък премина в шегобийно кикотене.
– Ха-ха! Ти кога ще пораснеш?
– Когато ти откажеш сладоледа.
– Е, в такъв случай още утре започвам да си търся детегледачка, сама няма да се справя. – усмихнах се самодоволно. Затапих го!
– О-о, гледай да е млада и хубава! – сините му очи заиграха игриво.
– Тц, тц! Ще мърсуваш с бавачката! Ама ти защо си мислиш, че ще е жена? Ха-ха... – ухилих се палаво.
- Какво? Мъж ли ще е?
- Ами, разбира се... Сама жена с дете не върви... Трябва ù мъж с голем...
- Да, да, ясно! –намундзи се синеокия красавец. Това му бе болната тема.
- С голем потенциал за развитие в домакинската сфера и особено талантлив с децата! – закикотих се палаво – О-о, да, миличък! – оплезих се като хлапе, извършило пакост, за която друго е наказано.
– Оф, да... Айде сега... Като искаш такъв мъж, знаеш къде да си го търсиш... Отивай! – скапа му се настроението.
– Не! Грам не ми се занимава. Пък и очите ми съзират един готин пич. Мисля, че е време малко да го образовам по биология, мисля, че от него ще стане чудесен лекар... – гушнах го през врата. Погледът му доби предишната ведрина. Повдигнах се на пръсти да го целуна, а когато очите ми се затвориха, останах да вися във въздуха със свити устни. Чувствах се като пате, което току-що е проходило, ама по-голямото му братче го е бутнало на земята и то сега стои с вирнати нагоре крачета.
– Не! Учителката по биология има нужда от урок по психология. – повдигна важно пръст той.
Отворих очи, все още замръзнала в позата за целувка.
- Дака луи? – тропнах се на цяло стъпало, а едната ми вежда се повдигна нагоре, за сметка на другата, която падна още по-надолу – Стига бе! – възкликнах сърцераздирателно.
– А-а, не! – важно отбеляза русокоското.
- Няма не, няма пет-шест, батка! Докато съм преброила до три, да си се мушнал под завивките. Айде, без спорове. И двамата знаем кой е шефът в къщата, така че...
- А-а, така ли? И кой е шефът?
- Що за глупав въпрос? Аз, разбира се! Че аз пращя от шефстварство!
- От какво?
– От шефстворанство.
– Я пак!
– Ти глух ли си? От шефствирненство... Шефствинарство... Все тая! Важното е, че аз съм шефът тук, а ти, сладурчо, заприпкай към леглото, че ще ти яде сладкото дупе бой. – захилих се.
На хубавите му, плътни устни цъфна пролетна усмивка. Лафовете ми се изчерпаха... То и бяха едни лафове. Целуна ме, най-после! От колко време се опитвам да му подскажа, че ми трябва целувка, а не изобразително изкуство. Упорито магаре съм и те тва си е!
© Емилия Все права защищены