II

    Някъде там е тихо.

    Светът мълчи.

     Не смее да продума.

    Слънчогледите тъжно навеждат глави.

    Едно дете рови меката пръст с малките си ръчички, а калта се наслоява под ноктите му.

    Рови и я мята… върху гърба си.

    “Напред какво остана?”, пита се отчаяно майката и глади с вяла длан русата му главица.

   А детето рие, рие…

***

Влакът изсвири пронизително.

Хората повлякоха дрънчащите вериги и със слепи очи заизкачваха безкрайния низ стъпала към Небето.

Гарата остана безлюдна.

Тя остана сама на хълма. Прегъна колене и падна в лоното на дървения кръст, скован от неопитна, вярваща ръка.

Остана само сънят.

***

“Напред какво има?”, запита се майката и продължи да гали с безмълвна длан русата главица на детето си.

А то продължаваше да се затрупва.

***

Лейла изкрещя и скочи от леглото, плувнала в пот.

Търсещата ръка на Художника се протегна към нея, но не я достигна.

Сънищата я бяха отвели далеч. Прекалено далеч.

Останаха само сънища.

Огледалото на отсрещната стена отразяваше тъмнината. И размътения образ в него не беше съвсем нейният.

Художникът я повика, но тя не отговори.

Пътеката, по която стремглаво тичаше, я отведе до нова твърдина.

Смъртта беше родила нов Бог.

Някак си хората бяха останали същите.

***

- Мамо! Помогни ми!

Детето отправи умоляващи очи към празното лице.

Лицето остана празно.

***

- Не разбирам. - промълви Лейла. - Всичко беше… толкова истинско. Не разбираш ли?

Художникът вдигна рамене и разбута тлеещите въглени в огнището. Знаеше какво е, но не можеше да ù помогне. Никой не можеше. Нито Богът, в който и двамата не вярваха, нито Светът, който хвърляше кал отгоре им, нито хората, които с жестоки лица нанасяха удар след удар.

Лейла просто се беше загубила. Между реалността и своите чудати сънища.

- Ще се оправи, малката. Не се тревожи.

- Може. А детето?

- И то ще се оправи.

Потръпна.

- Ти не разбираш. Беше толкова страшно. Тя беше съвсем… без лице. А то ровеше. Заравяше се. Погребваше се! НЕ РАЗБИРАШ ЛИ?! ПОГРЕБВАШЕ СЕ!

Нещо не достигна.

Художникът пак вдигна рамене.

- Какво можеш да направиш ти, малката? Не е в твоя власт. Нищо не е.

Потръпна.

Сви се.

Погледна към масата.

Там лежаха захвърлени последните листове хартия, които бяха изписани целите с разкривения ù, нечетлив почерк. До тях стоеше Девата и я гледаше с кроткия си, нечовешки поглед, пълен с благост.

***

- Мамо, защо мълчиш?! Защо те няма?!

***

    Лейла прокара уморено пръсти през косите си и застина, вперила отчаян поглед в иконата на масата.

    Дали този тъжен, далечен поглед, можеше да затвори дупката под краката ù? Дали можеше да ù покаже пътя? Дали изобщо имаше път нататък? Дали някой можеше да помогне на майката без лице и на детето, което се заравяше? Дали можеше Девата, нали и тя е майка, да спаси един невинен живот?

    - Никой не е невинен, Лейла. - обади се Художникът, изпод купчината изподрани и прашлясали картини, които подреждаше. - И престани да я гледаш. На нея не ù пука.

    Лейла тръсна глава и се обърна, а мислите ù продължиха да се лутат по „стълбата към небето”, без да осъзнава, че на върха на стълбата не е останало нищо свято.

    Всичко беше една игра. Голяма извратена, нечестна и болезнена игра на кой може да лъже повече. И кой може да мълчи по- добре.

    Кафето весело бълбукаше на стария, олющен котлон, само че нямаше кой да го чуе. И двамата бяха затънали в самите себе си, толкова надълбоко, че и тавана да се беше срутил върху им, нямаше да забележат.

    - Какво се случи, Художнико? Защо светът е пак такъв, какъвто е бил винаги? - гласът ù звучеше някак съвсем прекършен.

    Не ù беше останала сила да се бори. Искаше да бяга сред слънчогледовите полета, искаше да замахне и строши стария, олющен котлон, да разлее врящото кафе на пода и да го подпали. Искаше да изгори в пожара.

    Искаше да полудее... Защо, защо този Бог, който я обичаше, не ù позволи да полудее?!

    О, тя много му се моли. Не иска да умира, само да полудее. Иска само да я затворят между четири меки, бели стени и да прекара остатъка от живота си сама. Защото, когато е сама, нищо не може да я нарани.

    Освен самотата.

    - Какво си мислиш, че може да е различно, Лейла? - Художникът беше спрял да подрежда, съзнавайки, че така само предизвиква по-голяма неразбория.

    Седеше сърдит, скръстил големите си, бели ръце и се цупеше на непокорните картини, които не искаха да стоят там, където бяха разпределени. В косата му кой знае как се беше омотало перо от бял гълъб. Разръфаната блуза, която беше навлякъл, беше цялата оцветена в спектъра на жълтото. До колене беше потънал в раздрани и прашни платна с изрисувани по тях цапаници.

    Обръщайки лице към него, Лейла не можа да въздържи смеха си. Той се плисна между устните й, разля се, запълзя към Художника, светъл, силен, глуповат и прекрасен, понесе го на пенливите си вълни от сапунени балончета и ако някой случаен скитник беше минал покрай малката им стаичка, положително щеше да помисли, че са полудели.

    Една рошава глава се мушна през отворения прозорец и опули уплашени, зачервени и подути от често подпийване очи към двамата луди, танцуващи върху разпилените картини. Главата се усмихна, разбирайки, че тези двамата са не само свободни, но и щастливи до пръсване. После се отдръпна и продължи безмълвно по пътя си, спъвайки се и падайки, стенейки жално и... вярвайки, че слънцето пак ще изгрее в тоя студен, мъглив свят?!?!?!?!

    А Лейла, свила се в големите ръце на Художника, за секунда забрави майката без лице и детето, което се погребваше. За миг забрави отровните автомобили и забързаните маски. За миг успя да улови времето и да го задържи в малките си, премръзнали ръце.

    После то избяга отново.

***

    Под кръста стихията бушуваше. Коя ли… неясно.

    Отгоре…

    … беше спокойно.

    Бог беше там.

    Гледаше.

    И мълчеше.

    И детето беше там.

    Неспособно да овладее ръцете си.

    Те продължаваха да го заравят.

    Майката без лице гледаше към кръста. И чакаше Бог да поправи грешката си.

    Досущ като слънчогледите.

    Тя беше там. Превила уморени нозе в лоното на вярата си в по- добър свят.

    И никой не отговаряше.

    Никой не изпитваше вече стремление.

    Никой вече не търсеше.

    Кръста стърчеше.

    Гол.

    Черен.

    Празен.

    Стърчеше.

    Забравен.

***

    - Имам видение, Художнико. - подхвана Лейла, пиейки четвъртата си чаша сутрешно кафе. - И то се повтаря непрекъснато. Не мога да се отърся от него. Преследва ме. Като нашия сън, помниш ли? Сънят, в който светът стана различен. В който ти сътвори. Помниш ли, Художнико?

    А Художникът го нямаше. Беше се скрил някъде от своите плашещи вдъхновения. От своите плашещи безверия и нервни кризи.

    Беше се скрил.

    А знаеше.

    Скривалище няма никъде.

    Лейла отправи празните си очи към умиращия живот вън, на улицата, която се виждаше през одименото прозорче на приземната стаичка. Светът се гърчеше под студените удари на падащите в безтегловност снежинки. Лицето му, изкривено от болка, се давеше в собствената си злоба и мачкаше омразните души на Различните.

    Лейла видя някъде там, отвъд океана, още една Различна. Видя я ясно, все едно беше пред нея. Но не видя лицето.

    Различните нямат лица.

    Видя съществото ù.

    Ранявано и кърпено.

    Точно като нейното.

    Сигурно и там кърпенето беше навредило повече от самото раняване.

    Дупката пак се отвори и Лейла пак се сгърчи, за да запълни празнотата.

    Само дето не можа да я запълни.

    Всъщност тя осъзнаваше болезнената безполезност на това действие. Осъзнаваше също, че без него Празното ще я погълне.

    (Ако попитате как виждаме тук Празното, ние не можем да ви отговорим. Вероятно Празното не е никак празно. Напротив, сигурно е натъпкано с всякакви нечувани боклуци, овехтели емоции и разпилени усмивки. Може би е пропито с умора и отвращение. Може би Празното е там, където „кибритената клечка не пали”. Не знаем какво точно е Празното. Нямаме всички отговори.)

    Художникът изкрещя.

    Вик на уплашено животно.

    На животно, затворено в клетка.

    Вик на ужас, стихиен, помитащ всичко ужас от безвремието, което почти през цялото време си проправяше път през облепената му с картонени кутии цялост.

    Лейла не чу Вика. И да го беше чула, нямаше да направи нищо. Знаеше, че не може.

    Тях, двамата, хората щяха да определят като душевноболни.

    Това бе повече от ясно.

    Затова те се криеха. Криеха се яростно от хората с камшиците.

    Хората с камшиците щяха да ги бият. Щяха да ги бият до момента, в който те забравят имената си и мозъците им се откажат от всякаква защита. Докато не започнат да гният.

    - Лейла!!!!!

    Тя се обърна.

    Кръв се отцеждаше от ризата, вкоравяла от огън и сяра.

    Богът най-накрая им го беше върнал.

    И ето.

    Тя пак щеше да остане сама с Призраците. Призраците щяха да вземат ръцете ù.

    „НЕ! О, моля ви, не взимайте ръцете ми! Вземете очите ми!”

    „О, миличка, така изобщо няма да боли!”

    „Не! О, моля ви, не взимайте душата ми! Вземете всичко, само нея ми оставете!”

    „О, миличка, така никак няма да боли!”

    Хората с камшиците приближаваха. Стъпките им хрущяха по пресния сняг. Бяха хванали Художника и сега идваха за нея.

    „Моля ви!”

    Но никой не чуваше.

***
    Детето спря и обърса с длан потта, стичаща се по челото му. От пръстта се подаваха само ръцете му.

    Безликата глава продължаваше да се взира упорито в кръста, очаквайки спасение.

    Кръстът стърчеше.

    Сам.

    Празен.

    Безименен.

    Стърчеше.

    Забравен.