Магдалена беше само на шестнадесет, но вече  беше опитала от повечето неща в живота. И позволени, и не до там позволени, и много от забранените. Излизаше от къщи още съвсем малка, никой не ù определяше къде да ходи и къде не, кога да се прибира, с кого може и с кого не може да се вижда, при кого да не се спира, нямаше кой да ù каже да не разговаря с непознати, а какво остава да не тръгва с тях, да не позволява да я черпят и да ù купуват разни дреболии, въобще все неща, с които родителите пълнеха главите на децата, но за добро. Нали от рано се формира характерът на едно дете и родителите са тези, които задаваха посоката, била тя правилната или не съвсем. Това се разбираше малко по-късно. На малката и магнетизмът ù, и темпераментът ù бяха огнени. Затова и всички ù викаха Мага на галено. Един ден, още ненавършила дванадесет и чичо Методи от долния етаж я погали по главата, ама съвсем не беше внимателен като към дете. Беше подчертано лъстиво погалване. Толкова беше мазен и гнусен, че непраният му, омазнен от носене халат можеше да си съперничи само с потното му, олисяло преждевременно теме. Това жалко подобие на дреха беше особено  излъскано по джобовете, където постоянно си държеше ръцете, за да се чеши, уж скришно, на едно място. Да ти се доповръща от тоя мазен, стар ерген. Мислеше си, че щом веднъж беше преспал с майката, значи по право му се полага да го направи и с дъщерята. Смотан педофил. Ама Магдалена ли ги предизвикваше тези, това гнусно племе ли се беше увеличило, не можеше да се разбере, но все повече дъртаци я гледаха предизвикателно подканващо. От рано му разбъркаха  мозъка на това дете. ”Да, бе!” - поклащаха укорително глава клюкарките от входа на блока –„Каквато майката, такава и щерката!” - мъдро заключаваха те и си почукваха на главите да пази господ. Да пази от какво?! От хора като Магдалена и майка ù или от хората, които ги гледаха по този начин и искаха от тях само едно.

   Мага живееше само с майка си. Баща ù... ами един ден човечецът просто не издържа на напрежението, на този живот и си тръгна. Търпеше дълго време заради детето, може би и се правеше, че не забелязва залитанията на жена си, но когато и хората от блока започнаха вече открито да му се присмиват и да подхвърлят все по-често гнусни подмятания по адрес на съпругата му, той си събра скромен багаж в един сак и си тръгна. Тихо затвори вратата след себе си и изчезна в мрака. Не можеше да се каже кой мрак  беше по-гъст и по-задушаващ – онзи в душата му или този отвън. Само той си знаеше. Но щом не се обърна дори...

   Мага изобщо не попита защо така постъпи баща ù. Никой не знаеше какво се случва в полудетската ù, полупораснала душа. В повечето умове перфектната ù физика би трябвало да контрастира с ума ù и се очакваше да бъде глупава, защото хората робуваха на предразсъдъци, но момичето  беше развито преждевременно не само телом, но и умствено доста беше надскочила годините си. Виждаше и разбираше всичко. Не съдеше никого. Нито майка си, нито баща си. Такъв е животът, мислеше си тя и спеше спокойно през нощите. Не сънуваше нищо, нищо не я вълнуваше и не я безпокоеше. Според нея, всичко си беше в реда на нещата. И това, че когато беше на тринадесет за първи път преспа с мъж и то женен, и това, че не спря само дотук, а продължи все в същия дух, и това, че взимаше пари от мъжете, с които преспиваше, за да си купува разни неща,  макар че никой не я беше учил на така, и това, че полека, без да бърза, вървеше по стъпките на майка си, всичко, всичко си беше нормално. А беше толкова красива и миловидна. Дълга и чуплива, кестенява коса, очи, които променяха цвета си в зависимост от светлината, слабичка, особено в областта на раменете, което правеше шията ù особено грациозна и едно предизвикателно повдигнато дупе, което леко контрастираше с горната част на тялото ù. Тя цялостно си беше магнетична и винаги наелектризираше обстановката около себе си, затова не можеше да се каже, че мъжете се обръщаха след нея, заради определена част от тялото ù. Зяпаха я с разчекнати от възхищение и прехласване уста. Дори не ù се налагаше да се държи предизвикателно, някак си свалките се получаваха съвсем естествено. Идваха при нея, черпеха я питие и след около десетина минути спокоен и нормален разговор си тръгваха заедно. Не, Мага не го правеше за пари. Те бяха следствие от срещите, а срещите с даден мъж не бяха еднократни. Тя все пак си мислеше, че обича и във всеки един женен мъж търсеше нещо. Или може би някого. Сякаш неангажираните, свободни момчета на нейната възраст не я привличаха, а търсеше подсъзнателно все обвързани по документ мъже. Човек би могъл да си помисли и да каже, че тя имаше нюх за тях и ги разпознаваше в тълпата или сякаш си беше закачила табелка, на която беше написала, че излиза само с женени мъже и останалите нямат никакъв шанс. Странно нещо са хората. Винаги си правеха изводи, съдейки единствено и само по себе си, макар и да го отричаха.

   Когато стана на седемнадесет, с Мага се случи непоправимото. Всъщност беше поправимо, ама в първите месеци, когато можеше да направи аборт, но жененият пикльо, който я подлъга, беше заплашен от законната си съпруга, че ще го остави гол на улицата, ако поиска развод и той побърза да подвие опашка към илюзорното и прогнило семейно гнездо, което вече години закърпваха заради обществото, а и нали, децата. Да абортира – беше вече много късно. За пръв път Мага изпита някакво отчаяние и то защото беше безсилна да промени стеклите се обстоятелства и се почувства като вкарана в капан. Една вечер, бременна вече в шестия месец, така се беше напила в един бар, че прибирайки се вкъщи, ù се наложи да върви пеша по стълбите до седмия етаж, защото асансьорът се беше повредил. Между третия и четвъртия етаж, докато успее да превключи изгасналото осветление, не видя последното стъпало и крака ù неестествено увисна във въздуха за секунди. В следващия момент загуби равновесие, завъртя се без да иска обратно и се сгромоляса по стълбите. Наедрялото ù тяло  се блъсна с глух звук в една от вратите на апартаментите на по-долния етаж и застина. В болницата едвам успяха да я спасят и нея, и детето ù. Колкото и да не ù се искаше, бебето оцеля. По молба на майка ù скриха от нея, че то беше вече увредено от падането. Докато лекарите предлагаха на майка ù списъци с домове, в които се грижеха за такива деца, увредени по рождение и по време на бременността, Мага си мислеше дали няма да е по-добре, ако следващия път инсценира едно такова падане, с надеждата, че този път краят ще е фатален за детето. Не допускаше, че и тя можеше да загине при едно такава повторна случка. Не. Смътно усещаше, че има още неща за вършене тук долу, на земята или на нея ù се искаше да е така, да има време, да си връща.

   Дъщеричката ù се роди сляпа и с гръбначни изкривявания. Мага не искаше да я погледне, какво оставаше за това да ù даде име.

   - Върви! – каза ù директорката на дома за увредени деца. – Знам, че не можеш да се грижиш за нея... – Знаем ги тия! – това жената вече го просъска на себе си. Коя беше тя, че да съди хората. Толкова нещастие беше видяла от дългогодишната си практика, че още едно дете, оставено на грижите на дома и на бога, едва ли щеше да промени изградилото ù се с времето мнение за хората.

   Случилото се накара Мага за известен период от време да си седне кротко на задните части. Тя дори наблегна на учението, завърши вечерната гимназия и изрази желание да следва. Имаше мераци да запише архитектура. Това ù напомни за пръв път от много време насам за баща ù. Той беше архитект. Сега и нея я привличаше подобна професия. Споходилият я спомен за малко я накара да изпита необяснима гордост, че не прилича само на майка си, а че у нея имаше нещо и от баща ù, но беше за кратко. Завъртя я отново онзи поток от мъже – преподаватели, мъже – професори, доценти, асистенти и животът някак си се намести в познатите стари коловози. Но този път с огромна доза озлобление към тях. Май Мага беше тръгнала на кръстоносен поход срещу съществата от мъжки пол. Имаше да си отмъщава и да си го връща. Имаше много за учене, за чертаене, но това учудващо не ù пречеше едновременно да крои и сложни планове за отмъщение на това слабохарактерно, малоумно мъжко племе. Искаше да наказва. Така ги виждаше тя сега нещата. Нямаше да се остави лесно. Акъла си го имаше, красота в изобилие, стига с това търсене на любов. Нека тя остане  за другите. 

   За петте години следване навъртя още много кофти стаж в областта на привидните връзки и срещи. Успя да разведе един наивен доцент, друг асистент беше на път, получаваше телефонни заплахи от нечии съпруги, две я пресрещнаха на различни места в университета и вдигнаха грандиозни скандали, но сърцето на Мага беше някак неестествено закоравяло и не се трогваше. Само премигваше вяло с клепки и на другия ден се обличаше още по-сексапилно – с дрехи, които само подчертаваха изваяното й тяло, нищо излишно. С един от професорите и света на дрогата опозна, но беше за малко време - месец, два. Оказа се, че професорът не е женен. Това автоматично го изключваше от списъка за чакащите отмъщение.

   Един ден обаче, на път към къщи, я пресрещна една жена, която държеше дете за ръката, малко, слабо момиченце, с косици, вързани на опашка. Когато Мага ги видя, че я чакат на входа, забави крачката си и видът на детето взриви спомените ù. Нейното дете. Момиченцето ù. Беше забравила за него. И добре се беше постарала да го изтика назад в съзнанието си. Цели девет години от тогава. Какво ли правеше? Боже, може би трябваше да започне с това дали е живо? Но те щяха да я информират, ако се беше случило непоправимото. Нали всеки месец пращаше пари, знаеха адреса ù. Когато непознатата я съзря, започна да ръкомаха с ръце и да крещи и това прекъсна внезапно избуялия поток от мисли за дъщеричката ù.

  - Нещастнице, от какво е сърцето ти, имаш ли изобщо такова? Това дете, заради теб ще остане без баща! – викаше жената, събирайки хора около себе си, като не пропускаше и да кълне ожесточено.

 - Заради подобен мухльо като този, когото ти наричаш баща, моето сега други го гледат! – безучастно заяви Мага и спокойно влезе във входа. Но, дотук със показното ù спокойствие.

   Жената се стъписа от реакцията на тази, чиито очи многократно и денем, и  нощем си беше представяла, че издира и че тя ще страда неимоверно, и посърнала млъкна. Не очакваше такава реакция от Магдалена. Мислеше си, че онази ще се оправдава, ще се извинява и накрая ще се разплаче, затова и беше взела детето със себе си, но...

Мага едва се добра до апартамента си. Още щом успя да превърти ключа в ключалката зад себе си и да заключи, така странно бе отпаднала, и се свлече на земята. Плака дълго, с глас, никога не ù се беше случвало да се чувства така съсипана. Усещаше се изгубена и твърде самотна, куха, безпомощна. С часове остана там, на земята, до входната врата. С размазан грим и измачкани дрехи. През следващите няколко дни Магдалена си взе почивка. Три дни не излезе от дома си, почти не спа и не хапна нищо. Под красивите ù очи пропълзяха тъжни сенки. През останалите дни, до края на двадесетдневния си отпуск, тя прекара около дома за увредени дечица, седнала в близост на една пейка. Не се осмели да влезе. Краката я носеха само до тази пейка и от там насетне не можеше да направи нито една крачка напред. Вината може би е най-тежкия товар на този свят. Не откъсваше очите си Мага от дечицата, които лелките извеждаха вън на двора, на слънце в инвалидните колички. Гледка, която ти се иска да не съществува. Болка, която ти се иска никой да не опознава. Съдба, която ти се иска никого да не спохожда.

 Не можа да я види от близо. Не събра смелост през всичките тези дни да влезе вътре. А се мислеше за силна, несъкрушима и непукист. Да, но можеш ли ти да застанеш пред детските очи, па макар и слепи и да понесеш цялото бреме на това, което сам, съзнателно си решил да направиш?! Да изоставиш...

 Мага не беше вече същата, както преди. Омърлуши се, отпадна. Ако се срещаше вече с някой женен, то беше по-скоро по инерция, отколкото от желание за отмъщение. Стана някак вяла и апатична. Нищо не й доставяше удоволствие, както някога. За кратко време занемари и външния си вид, но се осъзна на време и поправи това. От както се помнеше проявяваше уважение към външността си и не можеше да понася пренебрежение към самата себе си. Но само толкова. Онова, предизвикателното, май беше загубило блясъка и силата на привличането. Колко ли още изненади криеше този живот?! Чифт чужди детски очи и светът ти вече не е същият. Неусетно започваш да се връщаш в спомените си и да си правиш равносметка, какво, кого си наранил, какво си пропуснал, защо си живял, какво си пренебрегнал, само защото си си помислил в един момент, че може би е за твое добро. И минават години неусетно и изведнъж се спираш и виждаш, че си бил на погрешен път през цялото това време, докато си потъпквал нечие щастие, пък било то и мнимо за теб, но то си е на човека, който дава всичко от себе си, за да го запази, а не твое.

 Колкото и нещастна и не на себе си да беше Мага, тя остана все така прецизна в работата си. Във фирмата, където работеше, разчитаха много на нея за големите поръчки, а и не само за тях, за всичко разчитаха на нея. Беше много добра в своята област, досущ като баща си. Винаги в договорените срокове, а често пъти и преди тях, предаваше готовите проекти, изпипани перфектно до последния детайл. Нямаше равна на себе си, беше незаменима. Потопеше ли се в някой проект, не беше същата, предизвикателното застиваше в очакване тя да напусне офиса привечер и отново пак да я обсеби. Иначе през работно време – не!

 Киро Арнаудов искаше да загърби миналото си. Вдовец от две години и със деветгодишна дъщеря, той напусна малкото градче, в което всичко му говореше за съпругата и се установи в столицата. Така. Едно ново начало няма да му се отрази зле. А и дъщеря му имаше нужда от промяна. Дете, което таеше всичко у себе си, привидно бързо превъзмогна мъката покрай загубата на майка си и прехвърли всичко върху баща си. Сякаш той беше детето, а тя – родител. Грижеше се за него, опитваше се да му готви, да пере, да глади, да чисти, да пазарува. Но това не беше никак здравословно за психиката на малката, тя трябва да изживее своето детство и той реши, че ще бъде по-добре и за двамата да започнат начисто в големия град. Повече хора, повече движение, повече места за забавления. Имаха нужда. Като кадърен, главен архитект вярваше, не, знаеше, че веднага ще си намери работа. Така и стана. Започна по специалността още на петия ден от преместването им в столицата. Бързо завоюва стабилни позиции в работата с усърдието и прилежността си и нещата потръгнаха. И двамата с дъщеря му го заслужаваха. Бяха се настанили в голяма и удобна къща в една тиха уличка, но само една пресечка ги делеше от голям и оживен столичен булевард.

 Още в първите дни Кирил направи приятно впечатление на Мага. Той не я гледаше с онези очи, с които я гледаха другите мъже, събличащо. На един по-ранен етап тя би направила всичко възможно той да я погледне с натежал от похот поглед, но сега Мага нямаше нужда от това. Дори му беше благодарна за което. Той беше респектиран от нея като специалист и не се поколеба да ù го каже с думи, след което Мага умствено дори се настрои той да я покани на кафе, но това не се случи. Учудващо, но тя не беше разочарована. Напротив. Това засили интереса ù към този странен за нея мъж. Така изминаха шест месеца, но напрежението между тях започна да се усеща. Всеки един случаен допир между двамата, докато обсъждаха проектите, ги караше да се дърпат настрани веднага, щом усетеха докосването. Интересът на Мага се засили многократно, щом на няколко пъти го видя с дъщеричката му и в съзнанието ù се мярнаха някакви стари, познати желания за някакво отмъщение, но бяха много смътни. Просто припомниха в един миг за себе си и застинаха така, в очакване на развитието...

  Ами, случи се. След един коктейл във фирмата, по случай приключването на много успешен за цялата фирма проект, Кирил предложи на Мага да не се прибират все още, а да се поразходят малко в нощта. Мага не изчака повторна покана, независимо от това, че не целеше непременно да завършат дългия ден в леглото му. Грабна шлифера си и го последва към вратата. Беше много приятно да се разхождат в осветения от уличните лампи град. Дори беше валяло малко и въздуха беше невероятно свеж. Беше приятно да си мълчат, хванати за ръце. Стигайки до някаква светеща рекламна табела, Кирил спря и привлече Мага за една дълга, освобождаваща натрупаното електричество между тях, целувка. Единият дълго време не беше прегръщал и целувал жена, а другият не помнеше откога не беше поглеждал към мъж, търсейки не само сексуалното. Имаше нещо различно между тях. Мага го беше усетила и преди с него и не искаше да си тръгва... И то просто стана...”Води ме в къщата си? – трескаво разсъждаваше тя – Сигурно жена му и дъщеря му са извън града?!”. Обаче на сутринта, когато протегна ръка към страната, от която Киро беше спал и не намери никого, бавно се повдигна и отгледа сънено стаята. В следващия момент скочи от леглото,  правейки опити да покрие голотата си. Една рошава, усмихната главица надничаше иззад вратата и каза:

 - Тате прави закуска. Искаш ли да ти покажа къде е банята?!

Магдалена заекна. Не можа да каже нищо, а само наметна една тениска на баща ù и тръгна послушно след нея.

 - Добро утро! – усмихваше ù се на свой ред и Кирил от кухнята. – Виждам, че вече се познавате, заповядай на масата, след като се оправиш!

 Последваха дни, в които Мага не знаеше на кой свят се намира. Тя се беше влюбила, независимо от това, че си беше обещала, не, беше се заклела да не го прави и независимо от това, че Киро не се вписваше в схемата ù за отмъщения. Той нямаше съпруга. Беше ù разказал всичко. А малката му дъщеря очаровано  я гледаше постоянно с големите си очи и ù се усмихваше. Мага си беше намерила семейство, което не беше искала и търсила. Нямаше как да лъже и мами тези прекрасни хора. Те не го заслужаваха. Разказа и тя своето битие от началото до края, скривайки само най-грозното, отекнало в душата ù. Дъщеричката на Кирил започна ентусиазирано да настоява да посещават нейната дъщеря. Нейната дъщеря?! Само колко далечно ù звучеше това. Нямаше нужда да мисли дълго. Това беше нещо, което тя трябваше да свърши сама. Мага помоли и двамата за разбиране. Никой нямаше да се среща с дъщеря ù, докато тя самата не я опознае и не получи прошката ù за стореното от нея. Обещаха си го и тримата.

 За Мага сега предстоеше най-трудното изпитание в живота ù, за чийто край тя дълбоко се съмняваше, че щеше да завърши добре.

 - Не забравяйте, госпожо, че дъщеря ви, макар и да не вижда, разбира всичко! Имате едно безкрайно будно и интелигентно дете. Учудващо е за положението, в което се намира. Сама ще се убедите в това! – директорката на дома поведе Мага по един коридор, от който се излизаше на двора. Там децата бяха в същите инвалидни колички и пози, в които тя ги беше видяла за първи път преди време.

 Не знаеше как и откъде  да започне и какво да каже на това дете и в първите дни Мага само плачеше в краката на дъщеря си. Чувстваше се безкрайно виновна за отсъствието си от живота на това дете, което не беше сторило никому нищо лошо. Тя, с глупостта си, му беше  причинила това непоправимо зло. И дълги години не искаше и да си спомни, че има някъде нещо, което носи нейните гени и кръв. Нещо, което беше живо същество и дишаше същия въздух, който и тя. Кирил ù предложи помощта си, но тя отказваше. Сама трябваше да извърви нелекия път, който ù се полагаше.

 В края на седмия месец от посещенията си, Мага беше силно обезверена, тъй като между нея и дъщеря ù не се получаваше нищо. Вече започна да крои да напусне Киро и дъщеричката му, а дори да се премести в друга фирма. Дъщеря ù не даваше никакви признаци, че я чува и че ù прощава.

 - Дете, идвам днес за последно. Съзнавам, че напълно си го заслужавам! Още веднъж, за последно те моля да ми простиш! Моля те, дай ми някакъв знак, че ме чуваш поне! – сълзи я давеха вече толкова време, от началото, още в първия ден от поредицата посещения на дома. – Моля теее!... – губеше се постепенно гласът ù.

 Мага падна в краката на дъщеря си и сложи главата си на коленете ù. Плака дълго време. Не помнеше вече колко дълго беше стояла така, в тази поза, когато усети някакво леко докосване по главата си. Застина невярващо. Не смееше да погледне и чакаше. Допирът ставаше все по-осезаем. Когато дъщеря ù положи цялата си ръка върху главата ù, Мага се разплака, този път от щастие. Започна трескаво да целува ръцете на детето и да крещи ”Благодаря!”.

 Взеха си я от дома. Намериха ù детегледачка и всички заживяха в огромната къща. Ако кажа, че е щастливо, дали няма да е банално?!...