Аз го пожелах, мислех, че за мен по-добре би било... Отидох си... И защо?!...

Ти беше смисълът в мен, причината да дишам всеки ден. Да се чувствам щастлива... или просто... истинска, жива... Опитвах се да изпия дъха ти с всяка целувка, да попия аромата ти с всяка милувка. Когато ме докосваше, разпалваше пожар в кръвта ми и блокираше мисълта ми. Обичахме заедно да пеем, обичахме да се смеем... И невъзможно все по-силни ставаха чувствата ми с всеки изминал ден и без теб светът ми от светлина бе лишен. Изплашена от тази сила... си тръгнах... Оставих те и за последно да те видя... дори не се обърнах. Вървях напред, път не виждах, срещу себе си стоях, но вървях... Със заучената фалшива усмивка на лицето и с прикрита болка в сърцето... така и не спрях. Знаех, че ти не ме обичаш, а обожавах те аз... с такава изпепеляваща страст. Отидох си. Чувствах празнота, всяка вечер пиех с приятелката Самота. На инат живеех и за теб непрестанно копнеех. Ударих дъното със сеч... Казваха " Ще ти мине! " Няма да ми мине... Наивно повярвах, че без теб ще мога да съществувам... Когато беше до мен, бях жива, във вените ми бушуваше кръвта, а сега в тях тече чиста киселина... Прогаря същността ми, разяжда ме всеки ден, живот вече няма в мен. По навик дишам, по навик спя, опитвам се да продължа... И ден след ден не спирам, път след път избирам. Поемам напред и вървя, докато не се уморя. Тогава посядам за малко на някой спомен, от есенния дъжд в очите отронен и чета. Чета, за да се почувствам измамно щастлива, преживявайки радостта на герои от книга. И живеейки с измислицата, чувствам свобода, мога да летя и да не изпитвам разрушителната празнота...

Аз го пожелах, мислех, че за мен по-добре би било... И защо?!