Не бяхме приятели с Ицо. Не и в онзи класически, за мен, смисъл на тази свещена дума, носещ усещането за филма "Вчера" или за песен на група "Фактор". Един поизтъркан по ръбовете, но красив образ на приятелството, сякаш по шаблон изрязан от зелен линолеум в час по трудово обучение. Образ, с който повечето от нас – поколението на 70-те години на миналия век – сме обременени. Една съвкупност от най-чиста приятелска обич, безусловно уважение и взаимна готовност за помощ, граничеща със саможертва.
Нямахме достатъчно време да минем на този етап, защото Бог реши да повика Ицето при себе си твърде рано – малко след като той беше прескочил 30-те.
Понякога приятелството ми прилича на компютърна игра: минаваш през различни нива, помагаш в разни мисии, ти получаваш помощ, но за разлика от играта тук няма сейфове и ако сгрешиш, трябва да започнеш отначало.
Ицо беше невероятен меломан. Помня, че в малката му стая стояха грижливо подбрани и строени над 400 аудио касети, които сякаш козируваха на сво ...