7 февр. 2016 г., 21:00
5 мин за четене
Още от най-ранните се тийнейджърски години, Марина разбра, че животът в малкия провинциален град не е за нея. Първото, срещу което възнегодува, беше най-близката заобикаляща я среда – къщата. Макар семейството й да беше от средната каса в града, тя имаше само една стая и то не неприкосновена. Майка й влиташе без да чука и без да иска позволение. Баща й внасяше и изнасяше каквито си поиска мебели, пребоядисваше стените, в цветове, каквито му хрумнат. Често малката й обител се превръщаше в жертва на по – големия й брат, който щателно претърсваше за скрити или забравени джобни. По филмите не беше така. Гардеробът й се изчерпваше с два чифта дънки, няколко тениски, два пуловера, яке за всички сезони и чифт поожулени ботуши, а за лятото имаше сандали, старателно подлепяни няколко пъти от баща й. А тя беше виждала в латиносериалите цели стаи, превърнати в гардероби. Пак там, героините имаха лични, лъскави автомобили, а старата таратайка на баща й не беше изобщо представителна. За собствена к ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация