23.

Още десетина дни бяхме без физическа връзка с външния свят. През това време подготвяхме експедицията. Нашите учени – Бойл, Гатлинг – баща и син, Крейг, Шелдс, Пенлоу се трудеха неуморно около всъдехода...

Тази машина бяхме подготвили за специалните условия, както наричахме поразената Земя...

Дебела броня от специални сплави, отблъскващи дори 122 милиметров снаряд, изстрелян от километър разстояние, задържащи всякакви поразяващи човека лъчения...

Вътре – достатъчно комфортни условия за осем души: четири разтегаеми койки, маса, която можеше да се използва многофункционално, резервоари за вода, удобен хладилник с фризер за храната, друг за необходимите материали, оръжеен ъгъл... Както и възможности за дистанционно управляема стрелба навън...

Отгоре имаше малка куличка за седнал наблюдател, който посредством мощни камери наблюдаваше околността на разстояние над две мили...

Известно време смятах да тръгна с кораба. Така – око да види, ръка да пипне...

После стигнах до извода, че окото ще може да види и от Дома, а ръката... Засега ръката няма да може нищо да пипне. Но пък имаше вероятност нея да пипнат...

Просто животът в Дома се усложняваше – въпреки всичките ми усилия да го доведа до идеална простота...

Безделието...

Разбирате ли – тези, които цял живот са се трудили, не са оставяли миг свободен, не са се чудели какво ще правят не сега, а дори след година... Точно тези хора си намериха занимания в Дома...

Не само учените, а и уж недообразованите /както по документи бяха, да речем, Обадая Хънтър или Джилбърт Руфус/ веднага си намериха занимания...

Както казах, някои се заеха с възпитанието и обучението на децата и младежите, други работеха върху запълването на чуждото свободно време. Рипли, мисис Рипли, мистър Лефлай, Хамилтън, както и някои от младежите, дойдоха един ден и помолиха да се заемат с подобряване на зимната градина и спортната зала. Съгласих се – макар да се чудех какво още искат? Там всичко беше направено по поръчка, имаше и двама треньори, както и трима градинари...

Оказа се, че всичко е наред – според лаик като мен. Признавам си – не си падам по спорта, не виждам смисъл да лея пот и хабя енергия ей така, за да се доказвам...

Обаче, спортната група – „Бандата на лудите спортисти”, както бяха наречени, имаше страхотни идеи...

Сформираха отбори по баскетбол и волейбол, устроиха тренировки за всички възрасти, изградиха график за занимания на всички желаещи...

Дори един ден и на мен поднесоха някакъв лист с принтиран план за физически отдих, както го нарекоха...

Аз се подсмихнах:

- Да, да – зная, че от умствен труд се почива най-добре с физически. Обаче, защо ли не съм видял шофьор или товарач да решава интеграли, за да си почине от физическия труд?

- Но, мистър Саркиз, ние не ви предлагаме да се товарите, а да се разтоварвате... – някак си смутено каза младата Гатлинг, Джейн – Мисля, че няма място за ирония...

Усетих – момичето ще се разплаче от разочарование. Толкова усилия, гарнирани с желание да ме изненадат приятно...

- Джейн, Джейн, - повдигнах брадичката й – Всичко е наред. Просто не бях подготвен за инициативата ви. А имам нужда, разбирам го...

- Значи ще тренирате? – подскочи момичето...

- Не бих бил чак толкова уверен... – започнах, но видях пак роса в очите й – Обаче, ще положа всички усилия. И съм ви много, много благодарен...

Младата Гатлинг се беше включила и в своеобразен кръжок по цветарство и градинарство. Обучаваше ги Кейси, моят градинар, шеф на големите оранжерии, а ръководството пое инициативният съпруг на Мери – Тиодър Кристоферсън...

Що се отнася до, както споменах, хората без особено образование, свикнах да ги намирам в библиотеката. Авантюризмът, приключенията, търсенето на адреналина, бяха откъснали някои от нас от света на науката и сега намериха време да компенсират. И не само Обадая или Джилбърт залягаха примерно над книгите. Знанието подейства като дрога върху някои от младите и дори малките. Например, внучката на Гатлинг не само четеше, ами и мъкнеше вечер към техния апартамент по няколко книги. И дори успя да привлече във вълшебния свят на знанието и две от каките си – въпреки че бяха на по 15 години, възраст, в която  в главата не шумят мисли, а емоции, мераци и бръмбари...При това бръмбари с бръмбари в главата...

Лошото беше, че свикналите на безделие... Не можаха да свикнат на безделие...

Онзи живот – предишния, в който те не бяха пръст мръднали, за да създадат нещо по-полезно от флирт, интрига, сватба, онзи живот уж ги беше научил на изфинен мързел...

А се оказа – ново за мен! – че тогава те са били страшно заети, просто са нямали време дъх да поемат от ангажименти...

Покупки, срещи, секс, кротко алкохолизиране, празни приказки в стил информационна кухота и претенциозна глупост...

Все дейности, които ангажират много – дори до безкрайност...

Тук бяхме малко над 200 човека, повече от половината обслужващ персонал...

Което отнемаше 50% от възможните обекти за клюки и злословие...

А освен това нямаше магазини и молове, търгове, разпродажби...

Плюс липсата на ВИП заведения – в няколкото се хранехме всички, отдъхвахме всички, играехме и се забавлявахме...

Тогава – какво удоволствие е да си сред всички?

Липсва кордонът, отделящ от тълпата...

И червеният килим за избраните...

Така скуката обхвана немалко от съжителите ни. Жени – най-вече, но и мъже. При това не условни – като големият син на Гатлинг /той беше изключително зает с подготовката на полета, въпреки че професията му на дизайнер беше много далеч от тая дейност, и не скучаеше/, а претендиращи за мъжественост и висещи половината ден във фитнеса младежи...

Е, дамите намериха занимавка. Коя ли измисли киносеансите – не зная, но започнаха да се събират в апартаментите и да гледат видеозаписи от предишния живот. Всеки ден някоя от тях прожектираше и разказваше, обсъждаха чертите, пороците /най-вече/ и качествата на приятелите и приятелките си, злословеха – като че за живи хора...

Младежите опитаха да намерят алкохол, а след неуспеха на експедициите си по всички позволени кътчета, устроиха нещо като гладиаторски игри във фитнеса. Още при първата пробваха да включат някои хора извън групата си – например, по-малките момчета. Само бързата намеса на охраната предотврати конфликта, а острите действия на поелите своеобразната отговорност за младото поколение Мери и Кристин дълго време изстудяваха желанията за физически сблъсъци...

/Ще спомена само, че Кристин изпълни обещанието си – втурвайки се във фитнеса, откри с пръв поглед зетят на Бийвър и само с един замах го просна на пода.../

А после с доизглаждането на обстановката се заех аз...

Но това е друга история...

24.

Увлякох се, макар че е добре да се знае каква беше ситуацията в Дома...

Подготвихме кораба за полет. С него не биваше да тръгва никой от така ценните ни специалисти. Реших да изпратя хора от персонала – хем това им беше работата, хем на тях винаги можех да намеря заместници. Имаше дори две жени – Клеър-2 и Хариет-3. В края на краищата, можех да рискувам с тях – нали имаха близначки. Това ме накара да пратя в групата и Питър-2, както и неочаквано за Бойл неговият студент Дин Тон. Желание изрази и Пенлоу и, след една тежка нощ на размисъл, беше включен в експедицията. Бройката допълниха трима души от охраната – за огнева мощ...

Корабът излетя рано сутринта. Маршрутът беше внимателно избран. Избягнахме района, от който стреляха по разузнавателната ракета, над други трябваше да се лети на пределна височина...

Завърнаха се без произшествия...

Равносметката от полета не беше утешителна. Западна Европа... Може да се счита, че я няма... Централна също... На изток се забелязваха отделни селища, на места дори имаше определен трафик – забелязахме движещи се кервани, лагери в открити местности, струпване на множества... Едното от тях определено беше армейско – виждаше се от разположението на групите, от постовите, заели позиции на удобни места, от структурата на охраняемото пространство...

Зад Урал имаше повече признаци на живот. Явно и фанатиците, и ние бяхме насочили ударите си към европейската част на страната. А и тайгата спомагаше за спиране на ударните вълни и запазваше от по-големи поражения...

Китай беше пометен в източната си част, докато на северозапад и юг животът продължаваше...

Япония... Островите в Тихия океан... В Индийския... Австралия...

Даааа...

И, все пак – имаше оцелели...

При това доста – въпреки моето очакване, че светът ще се самоубие...

Не беше...

Но и изводи нямаше направени...

Не зная кой – ние ли, руснаците ли, фанатиците или някой друг, но явно точно вечерта на третия ден след завръщането на експедицията, някой някъде реши да завърши победоносно конфликта...

И земята се разтресе...

Аз бях в апартамента си. Тъкмо Клеър – по нежно-прозрачно пижамче – ми сервираше коктейла, Клеър – 2 в евино облекло се беше изтегнала на дивана, а Клеър-3 излизаше изпод душа и беше отворила вратата на банята, за да ме поздрави...

Типична вечерна картина, с която за тия месеци бях свикнал...

И – ама такива сме си мъжете – вече ми беше поомръзнала. Но засега не бързах да се разделям с тях...

Макар че само за една нощ и трите щяха да са ме забравили като любовник и щяха да се прекланят пред мен като пред господар...

Тогава полилеят се залюля в кръг, кристалната чаша с  коктейла се изпързаля по подноса на Клеър, Клеър-3 се подхлъзна и падна в хола, заемайки поза, каквато бях виждал само в младежките си години, по ония филми, за които баща ми казваше, че са подготовка за медицинския колеж...

Клеър-2 единствена успя да изпищи и гласът й се сля с всеобщия писък, отекнал въпреки отличната звукоизолация на Дома...

После пак...

И пак...

И пак...

Страхът ме обзе...

Смъкнах се по фотьойла, сгърчих се на килима и нещо се затъркаля в главата ми...

Не, не мисли – нямах възможност и време дори да си кажа: „Край...”

Просто нещо се търкаляше в мозъка ми, виждах неща, за които по-късно щях да си спомням откъслечно, очаквах всеки момент Дома да се свие като смачкана консервна кутия...

Дома издържа...

И ние оцеляхме...

Светът – не...

Този път ударите бяха продължителни. И в хаоса на последния сблъсък попадаха къде ли ни...

Не ми се разказва за дългите часове, преминали най-вече в успокояване на хората...

Истерии, нервни припадъци, откровени изключвания на съзнанието, смъкване по дарвиновата стълба до нисшите животински видове...

После пълен оглед на Дома...

И отделно специален на останалите части от комплекса, които познавахме само аз и помощниците ми...

Казват, че на глупавите им върви, защото Господ се грижи за тях...

Цял живот на това съм разчитал...

Успях и този път...

Четири дена по-късно – когато нещата се бяха поуталожили... Отчасти... Четири дена по-късно пуснахме отново разузнавателна ракета...

Картината от камерите й беше мрачна...

И да имаше оцелели – не бяха много...

И със сигурност бяха нейде като нас – във високотехнологично и подготвено за дълъг живот при новата ситуация скривалище...

Това вече трябваше да ме успокои...

25.

Този път изпратихме кораба със специалистите по-спокойно. Избрах същия екипаж – бяха летели, видели, знаеха доста за маршрута...

Само един смених – оставих човек  от охраната в Дома и тръгнах сам...

Нямаше риск...

И наистина – риск нямаше, но и нужда нямаше. Картината от камерите ни показваше черна, опустошена, изпепелена земя...

Отделни оазиси се забелязваха тук и там, но пък наоколо им не се виждаше жива душа...

На някои кадри зърнахме подозрителни фигури – като че от пещера надничаше човек, като че в морската вода имаше някого, като че самотен огън не беше остатък от конфликта, а запален от току-що избягали при звука на кораба хора...

Да, единици по всяка вероятност имаше... Добре, да речем – стотици или хиляди...

Но човечеството го нямаше...

Светът беше наш...

Мой...

Да кажа, че живеехме щастливо – лъжа ще е...

Добре – да, така беше...

Имахме осигурено убежище, имахме достатъчно място за нормален живот /но съжителите не бяха свикнали на такъв!/, имахме всички условия, за които в ред бедни държави можеха само да мечтаят...

Зимната градина се превърна в своеобразен център на Дома. Сутрин доста хора се събираха там. Кой кога се събуждаше, кога закусваше – това си беше лична работа. В ресторантите и кафенетата се сервираше непрекъснато, имаше осигурена работна сила за постоянно дежурство...

Макар че във всеки апартамент бяхме монтирали огромни и по-малки телевизори, немалко от нас посещаваха киносеансите, устройвани от неуморимия Руфус. Той отначало дразнеше някои с афинитета си към филмовата класика и нежеланието да поднася на публиката в киносалона така обичаните безмислени филми от края на миналия век и началото на тоя. После публиката му започна да се вглежда в показваното, да се замисля, появиха се желания за повторение на някои класики – „Казабланка”, „Отнесени от вихъра”, „Треска за злато”, „Великият диктатор”...

А един ден, когато намерих малко време за отдих и отидох в луксозния салон, заварих там почти всички деца и младежи, потънали в историята на скитника и детето...

Тишина... И дори похлипвания – от момичетата, разбира се...

В специалния сектор се отглеждаха животните – за месо, яйца, мляко...

Крейг вършеше чудеса с клонирането, успяваше да осигури винаги прясно месо /веднъж, когато семейство Кристофърсен се сети за някога опитани далеч на изток овнешки шишове, Дъглас им донесе веднага овнешко месо. Кога е отгледал добичето, защо – хич не го попитах. А овнешките шишове бяха вкусни, впрочем, и сетне неведнъж ни бяха предлагани.../, кухнята разполагаше и с всевъзможни плодове и зеленчуци...

Е, не беше Едем, но все пак...

И какво като не беше Раят? Човек преживява някак си дори в Ада. Пък ние бяхме в Дома...

Случваха се неприятности...

Например, голяма повреда в канализационната система на петия етаж. Започнала от апартамента на Хамилтън, заляло отсрещния – на Рипли. Наводнението – ако може евфемистично да нарека грозният и смърдящ поток – не проникна надолу. Едно, че бетоновите основи на всеки етаж бяха плътни /готови да спрат дори радиация в известни дози/, второ – че веднага се намесиха нашите техници...

Наложи се да подменим обстановката в двата апартамента. Бях предвидил нещо такова и в зона Е имаше склад с резервно оборудване – мебели, апаратура, дори оръжие...

Но, все пак, това подейства като предупреждение и за известно време всички бяха много загрижени за състоянието на Дома. Понякога дори прекаляваха. Но никому не се искаше да оцелява в атмосфера на студ, мръсотия, миризми...

Навън беше много студено – истинска ядрена зима...

При нас – нормално топло, по желание на живущите. Всяка стая имаше термостат, температурата се регулираше по желание, а енергията беше достатъчно... От битова гледна точка животът ни беше нормален. Дори нещо повече...

От психологическа...

От психологическа се появяваха заплахи за спокойствието и реда, но постепенно и неотклонно аз с помощниците си решавах проблемите...

Докато един ден се успокоих – моят идеален свят като че беше реалност...

Засега – в Дома...