31.

Костюмите за излизането бяха плод на съвместните усилия на Пенлоу и Дин Тон. След катастрофата към тяхната група се присъедини и Гатлинг-младши, който с жар се хвърли в работата. И без това имаше много време – прекалено много за активен млад човек като него...

Та той създаде и “техническата ръка” – една добавка към костюма, която можеше да улавя, да държи, да пренася товари до няколко килограма. За къс срок бяха сътворени три такива ръце, които свързахме със съответния брой костюми. Подобна ръка имаше при мен, такива бяха включени към апаратурите на Гатлинг-младши /не можах да устоя пред възторга му/ и Хю Янг – опитен техник...

Излязохме с големия и доста бавен всъдеход. Смятах, че не е лошо да изведа повече хора навън – а в него се побираха 24 човека, при това седящи. А и това беше най-добре бронираната ни и подсигурена срещу всякакви вредни излъчвания машина...

Е, не напълнихме всъдехода, но поканих десетина човека. Между тях Мери и Кристин. Бийвър, Мил Притън, Руфус нямаше как да спра, но категорично отказах да вземем някой от внуците им. Които бяха много разочаровани – кой знае какво си представяха, че е навън...

Грей учтиво отказа...

Добавих още трима от охраната, както и двама техници...

И тръгнахме...

Самото излизане беше сложна процедура. Най-напред отидохме в Кралската пещера. Там заехме местата си в машината. Дин Тон провери обстойно апаратурата по всички параметри, Гатлинг-младши огледа – за кой ли път – колата отвред...

Янг в това време повтори процедурата за контрол на костюмите, както и третата ръка...

Накрая – а това беше след цял час – седнахме по местата. Милер беше на кормилото, аз до него, в тила, при резервния команден пункт, се разположиха Янг и Дин Тон...

Останалите имаха богат избор за места – половината всъдеход беше празен...

Сетне тръгнахме...

Което начало на пътя ни отне още близо час и половина. Бях осигурил три шлюза за предпазване. Излизаш от една бронирана врата, попадаш в първия шлюз. Следва изсмукване на въздуха, отваря се втората врата, в другия шлюз процедурата се повтаря, накрая в третия...

През което време в напуснатите шлюзове въздухът отново се изсмукваше – важна предпазна мярка...

Когато последната врата се разтвори – не повече от три метра, точно колкото всъдеходът да мине почти по ръбовете й, пред нас се появи новият свят...

Или по-скоро – основата за новия свят...

Ако има черен грунд...

Това беше основата...

Мрачно, черно, с просветващи кафяви облаци ниско над земята... Ако онова навън беше все още земя...

Никакви дървета, никакви храсти, никакви хълмове дори...

Струпване на страшни грамади – като в декор на фантастичен филм от 60-те години на миналия век...

И буря...

Вятър, който не усещахме, но според уредите беше близък до ураган. Светкавици, падащи безразборно, в неспирен обстрел на това, което все още наричахме земя. Носещи се камъни...

Янг се обади по вътрешната връзка:

• Сър, боя се някой камък да не ни улучи...

Аз също се побоях, но реших да разчитам на късмета...

• Милер, следи за камъните...
• Сър, ще карам като на Анаполис – бях забравил, че е бил и автомобилен състезател...

Отзад се мярнаха сенки. За да виждаме по-добре навън, във всъдехода беше тъмно и хората изглеждаха като в призрачен филм...

Така изминахме около десет километра. Милер спря до огромна скала, която отчасти спираше вятъра...

• Сър, селище...

Включих супервизора. Наистина – далеч напред се очертаваше нещо, което само добре работеща фантазия можеше да определи като селище. Различих три небостъргача, просто усетих, че празното пространство около тях трябва да е било градски парк, нейде вляво забелязах струпани грамади, които би трябвало да са или голям завод, или крайградски квартал...

• Карай наляво – хей там виждаш ли струпването?

Милер пое по посочения курс. Вятърът навън не спираше. Имах усещането, че светкавиците падат буквално наоколо. Както си и беше, де – една се заби в земята само на стотина крачки и в мигновения блясък осъзнах, че превръща земята в полирано вещество. Предположих, че е попаднала в пясък...

Близо до камарата от сгради всъдеходът спря между две почти запазени, паднали успоредно, кули...

• Водонапорни? – помислих си... - Янг, Гатлинг, да слагаме костюмите...

Обличането не беше лесно и ни отне близо петнадесет минути. В това време останалите с известен страх следяха падащите светкавици...

Излизането от всъдехода също беше бавно – имаше два шлюза, при това малки. Можеше да се измъкваме един по един...

Пръв излязох аз. И, докато чаках двамата си другари, внимателно огледах района, после се наведох и третата ръка вдигна шепа вещество от почвата. Не зная как да го определя – беше полупрах, получакъл, мраморно бляскав, почти черен...

Вярно, че тук бяха попаднали вражески ракети, но какво беше останало на местата, които бяха пощадени от войната? Дали земята там можеше да ражда? Или...

До тук беше първото ни излизане...

Или поне спомените ми за него...

Защото в този момент върху ми се стовари огромен камък, който ме смачка...

И аз умрях...