4.

Пак по него време се заех с другия голям проект. Домът...

Основата на тази точка от плана беше повече от ясна за всеки мислещ човек...

Задаваше се война – голяма война...

Икономиката на страната се задъхваше. Не можеше вечно да се живее с чужди ресурси и чужд труд. Силната армия беше окупирала почти целия свят, но нарастваше напрежението, надигаше се съпротива срещу нашата империя...

Подобни войни вече е имало. Най-напред – в началото на ХХ век. Когато пак сме имали финансови проблеми, а водачите на държавата /не ония, дето публиката избира, за истинските водачи говоря/ са решили, че е време да излезем от континента...

И – къде с агенти на влияние, къде с пари, къде чрез романтици и наивници... Просто войната избухнала. На европейския континент. Между европейските стари империи. От които три изчезнали, а едната постепенно започнала да се свива...

След двадесет години – нова офанзива. Пак в Европа, пак между големите държави, пак с наше участие накрая – при деленето на плячката...

Имало е нужда от тая война – държавата отново е била закъсала. А после победителите са раздавали кредити и са заемали важни стратегически точки...

Така ставаше и сега...

Кризите следваха една след друга, официалният ни дълг растеше главоломно, млади хищници и опитни нации открито се съпротивяваха и предизвикателно заемаха позиции за третата голяма война...

Която този път нямаше как да е регионална – само на един континент. Колкото и да се искаше на нашите водачи това пак да стане в Европа...

Така че пътят към идеалния свят беше ясен – най-напред оцеляване...

Но за това бяха безполезни острови или високи върхове, дори бетонните скривалища не бяха сигурни...

Обаче, можеше да се построи Дом...

Имах идея, имах и план, оставаше да намеря корпуса, в който да построя Дома...

А корпуси имаше немалко...

Нужния намерих в Кентъки...

Не, не Мамутовата пещера...

Тя беше удобно скривалище – над 600 километра тунелни разклонения. Но... Прекалено известна. И нямаше как да я купя, за да градя...

А без необходимите добавки...

Не ми се връщаше назад, в пещера. Нито пък смятам, че човечеството трябва да започне отново там...

Обаче, наоколо имаше и други големи пещери. Някои от които бяха частни... А частната собственост има огромното преимущество, че може да се купи. При това без много шум...

Закупих необходимата ми пещера – Кралската. Нарекли я така, защото се смятало, че там е бил домът на легендарен индиански крал. После индианците били изселени в резерват, собствениците на земите се сменяли...

Докато накрая аз не станах собственикът...

Обявих, че ще издигна завод за фина механика и ще създам работни места за поне хиляда души...

Което обясни защо се строи непрекъснато, накъде отиват камионите с материали, с какво за заети над сто работника, специално докарани от Ню Мексико и  почти неговорещи английски...

А на една миля от пещерата се намираше основната ми база – Домът...

Просто купих един от ракетните силози, които армията на САЩ закриваше или продаваше. Ако се намерят ексцентрични богаташи...

Е, намерих се...

И вложих луди пари в строежа...

Впрочем, какво щях да ги правя тия пари след войната?

Когато над земята летят ракети с ядрени глави – защо ти са зелените хартийки?

Още повече, че почти всичките ми средства бяха в електронен вид...

Шестдесет и шест метра дълбока шахта...

От които четиридесет бяха превърнати в жилищна зона. Шест етажа по два апартамента на тях – всеки над сто квадратни метра. Готов да приеме осемчленно семейство. Отделно всичко необходимо за престой под земята от десет години. Поне...

Система за пречистване на въздуха, отопление, очистителна система, хранителни блокове, цял етаж с хладилни камери...

Останалите двадесет метра бяха заети със средствата за оцеляване и преживяване – имаше система за преработка на водата и вторичното й използване в оранжериите, имаше дори микро ядрена централа...

Ех, за нея се наложи да положа усилия, отделно да платя комуто каквото трябва... Но стана част от Дома...

Водата постъпваше от голяма дълбочина – мощни помпи ни я докарваха...

Храната осигуряваше групата на Дъглас Крейг. Тяхната лаборатория заемаше цял етаж под жилищата...

Изобщо – бях се подсигурил всякак...

При това с доста резерви. Но за тях – по-късно...

5.

В това време аз подготвях вторатата част на плана. Най-напред трябваше да започна с Крейг и помощниците му...

- Дъглас, - казах небрежно една вечер, докато с него пушехме пури на Зелената тераса – А какво показват резултатите от психоформатирането на нашите подопечни?

Зелената тераса беше разположена на сами покрива на небостъргача ми във Филаделфия. Три стъпала оформяха върха на сградата – всяко превърнато в прекрасно място за отдих. Зелената тераса беше наречена заради висящите си градини, Синята заради огромния басейн,   Небесната заради функционалното си и красиво летище, украсено с чудесна малка сграда – най-високо разположеният бар в града...

Разбира се, всичко това беше само и единствено за моя услада и разтуха. Гости канех, посрещах бизнес партньори, в бара можеше да се намери всичко – от пиле алкохол и мляко, какви ли не мезета, и, разбира се, жени. Не какви да е...

Та тая вечер бяхме само двамата на Зелената тераса, гледахме града и околностите, обсъждахме следващите етапи по огромната научна програма, която изпълняваше моят Институт по генетика и антропология...

- Сър, резултатите са отлични. По всяка вероятност, скоро ще можем да получим преформатирани обекти...

- По всяка вероятност? – посмръщих вежди. Не обичам несигурността и предпазливостта...

- Сър, говорим за манипулации на съзнанието... Теоретично сме подготвени, проведохме и някои опити върху живи същества. При кучетата...

Вдигнах ръка:

- Дъглас, знаеш, че не се интересувам много от процеса на работата. Искам резултати. И то ясно обяснени – все пак, не аз, а ти си суперспециалиста, нали?

Това явно го поласка и спомогна за разиграването на комбинацията.

- Да, сър, разбира се... Благодаря за доверието, сър... Мисля, до седмица да се заема с промените в човешкото съзнание. Сам ще извърша операцията – техниката е подготвена, обект има, условията съм довел до статус на сигурност и секретност. Ще действам сам, без асистенти...

Кимнах и му долях чашата.

- Обектът, сър...

Пак вдигнах ръка:

- Знаеш – не ме интересува. На Земята има толкова излишни хора, че един повече или по-малко... Пък и няма да го убиваш, я...

Крейг поклати глава:

- Не, не, сър... Никакви посегателства върху обекта. С храната ще бъде приспан, сетне сам го закарвам в лабораторията – и без това стаята му е до сами нея, слагам го в апаратната, отивам в щентъра за управление и просто пускам програмата...

Това знаех, даже бях присъствал на опита над някакво кенгуру... И сега се сещах как то се пробуди, стана и тръгна. На четири крака, с походка на кон, без да подскочи дори. А после се залови да яде месо. Бях смаян от несръчните му опити да разкъсва храната. И хич, ама хич дори не поиска да погледне вкусната прясна трева, струпана до кървавата порция...

- Впрочем, какво стана с онова кенгуру?

Крейг се сети:

- Наложи се да го приспим, сър. Нямаше как – и без това щеше да умре. Новото му съзнание не позволяваше на стомаха да иска друга храна...

- А защо не обърнахте процеса?

- Сър, трябваше да бъдем сигурни в праволинейността на форматирането. Ако бяхме преформатирали съзнанието и върнали това на кенгуруто, нямаше да сме сигурни в крайния резултат... Сега знаем – може, съзнанието може да се променя. С нашата апаратура...

Вдигнах чашата:

- Извини ме, просто техническите подробности не ме интересуват. Те са си твое дело, ти си магьосникът, който може от кенгуру да направи вълк и от скромен човечец герой...

Крейг също салютира с питието си:

- Да, сър – огромно бъдеще има пред нас... А вие няма ли да дойдете при операцията? Все пак, първи опит върху човешки обект извършваме...

- Имам доста работа, а на теб ти вярвам напълно. Ти си гения, ти си магьосника...

- Мисля, сър, че този опит ще е последен. После ще можем да променяме матрицата на съзнанието по наше желание...

Пътьом си отбелязах това “ние”... Изпълнителят вече се изживяваше като равен. А в скоро време може да поиска и ръководството на операцията... Колко му е – нали в него са знанията, пък аз... Аз давах само парите...

Проблемите на Крейг бяха два. Единият – прекалената самоувереност и наивната вяра в себе си. Смяташе, че щом е гений в една област, значи може и знае всичко...

Другият проблем бях аз...

Не беше случил на подходящ спонсор – доверчив, честен, достатъчно глупав, за да плаща за нещо, което да не му носи полза...