8.

Ъптон Грей и Маркус Бийвър...

Бизнесмени, за които парите вече не означаваха много – бяха само платформата, върху която издигаха кулите на властта си...

Умни, хитри, изключително интелигентни, умеещи да преследват целта си по-добре от ловджийски хрътки. Защото хрътките се носят по миризмата на плячката, а тия знаеха и кога да спрат, че и да се оттеглят. При това – без да демонстрират видими поражения от загубата...

Такива хора ми бяха нужни на второ ниво...

Разбира се – не с властността в характерите...

Но и за нея имаше лек...

А, когато искаш да създадеш идеален свят – най-напред трябва да намериш лек срещу различието. Независимо дали стремеж към налагане на собствената воля и идеи, дали желание да властваш, дали агресивност... Подобни опити за различие от масата, която е оформена по определен типаж, не се препоръчват...

Навремето подобни хора в Древна Атина са били остракирани. Просто нехаресващите ги – а те винаги са били много, та кой обича различните? – са гласували за изгонването им. Или са създавали подобия на съд и са убивали законно опонентите си...

В крайна сметка войната на идеите винаги се решава със сила...

Разумът влиза в действие след победата...

В момента аз подготвях войната. И вече бях изкарал на предни позиции леката кавалерия. А останалата ми армия лекичко се отдръпваше – приканвайки противника в щедро отворения капан...

Дъглас Крейг – първата ми победа в започващата битка, дойде веднага. Почти едновременно със звънеца.

Тия дни го бях поканил в небостъргача и му бях отстъпил предпоследния етаж, под моите покои...

Имаше много работа, заслужаваше си хубава почивка...

- Дъглас, колко време още е необходимо за завършване на Дома?

Крейг се полупоклони от креслото:

- Сър, мисля другата седмица да ви представя готовата база. Не само Дома ще е готов...

- Това е добре, това е добре... – промърморих, докато му сипвах от специалното ми уиски – Дъглас, имаш ли някой близък човек, когото би взел със себе си...

Той трепна и едва не разля питието:

- Господарю... О, толкова съм ви благодарен... Даже не очаквах...

- Дъглас, Дъглас – бях милостив и добър, този Дъглас съвсем не беше онзи – нафуканият технократ, човекът, оценяващ се изключително високо – Та ако не мисля за теб – най-близкия ми помощник... Кажи сега – кого?

Крейг позамълча, дори ми се стори, че се поизчерви... Не е бил такъв нито преди, нито сега...

- Господарю... Трудно ми е, но нали сме свободна страна... Нали човек има права...

- Естествено – казах аз, без да разбирам – И?

- Майкъл Шелдс...

Добре, че бях опитен, свикнал бях с всякакви хора, водил бях какви ли не преговори, налагаше ми се да удовлетворявам всякакви желания – от красиви танцьорки до бели камили...

Крейг – обратен?

Не бях забелязал... Нито говора, нито жестовете, нито маниерите... Обаче, какво ли не се крие в мидата – и бисер, и боклук...

- Това си е твоя работа – отбелязах аз – Шелдс... Сещам се – онзи младеж, който завежда психотропната лаборатория... Интелигентен... И умен... А той... Знае ли?

Дъглас вдигна глава:

- Да, сър... Просто с него се виждаме понякога, разговаряме, разбираме се... Но... Как да ви кажа... Все още...

- Разбирам, разбирам – спрях го аз – Това са си ваши работи, не се меся в тях... Шелдс и без това е в списъка, така че ще ви настаня в една стая. Знаеш – персоналът ще бъде разположен по стаи – вие, избраните, ще сте по двама. Малък, но все някакъв комфорт...

Крейг се засмя:

- Сър, като се има предвид какво ще бъде навън... Май комфортът е дори голям...

Има чувство за хумор и сега – помислих си. Това е добре...

- А, като каза Майкъл Шелдс – как върви работата в лабораторията? Бих искал да ми докладва докъде са, подготвени ли са да свалят цялата дейност под земята... Да речем – утре по обяд – в 12 часа, в Института... Ти ела... О, не – извинявай, Дъглас, ще се наложи да пропуснеш тая среща. Но нищо – пък и тя не е свързана с теб и работата ти. Утре рано заминаваш за Дома. Искам още един подробен оглед, преди да проверя нещата...

- Разбира се, сър... – Крейг беше изпълнителен и не задаваше ненужни въпроси – Имаше един проблем при третата помпа, но за него отговаря мистър Янг...

- Да, да – прекъснах го – Не се тревожи. Двете помпи са спуснати на 500 метра, третата още утре, при твоята проверка, ще вдига водата от 700 метра дълбочина. При това топла минерална вода...Не е твое задължение, но сам виж как е и ми докладвай впечатленията си. Имам ти доверие...

Той пак се поклони от креслото:

- Господарю...    

9.

Пренасянето в Дома мина успешно. Много неща бяха докарани, стоварени и подредени по етажите и зоните. Багаж, уреди, пособия, машини – немалко вече бяха монтирани по местата си. Така – полекичката, без да се създава впечатление сред публиката. Минават си огромните камиони, стоварват контейнери, после работниците ги закарват до специалните асансьорни площадки...

А сетне шахтата поглъщаше всичко...

И случайните наблюдатели оставаха с впечатлението, че един камион е пренесъл нужни и важни пособия за странния строеж...

В околните селища, разбира се, говореха за ставащото. Едни предполагаха, че се гради секретен научен институт – при това от национално значение. Та всички опити да се завърти темата около него бяха пресичани – къде от патриотизъм, къде от страх, къде просто от предпазливост...

Други бяха убедени, че отдолу има изключително важно лечебно заведение, използващо подземните минерални води и соли. В наши дни за какви ли не лечебни технологии се говореше – една повече, една по-малко...

Трети развиваха теорията, че там, в шахтата, група богаташи създават свое гнездо за оцеляване след евентуална война. Което не беше ново – подобни убежища имаше из цялата страна. И единични, и за повече хора. Така че никой не се чудеше...

Журналисти също обикаляха наоколо. Но – от една страна класическият консерватизъм на местните, от друга страна боязънта да се наруши правото на богатия на уединение...

Просто материалите за Дома бяха сухи – макар и с много снимки и схеми, част от американската страст към личния живот на известните...

Хората четяха за нас, чудеха се кой ли влага толкова усилия, завиждаха или възхваляваха предвидливостта ни...

Метнах настрани дебелия вестник...

- Дъглас, тия вече ни вземат за секта – обърнах се към влизащия Крейг – Били сме някаква тайнствена религиозна организация – не чак като „Давидова клонка”, но нещо подобно...

И се обърнах към следващите го Клеър – моята лична секретарка, и прессекретаря ми Питър:

- Вие двамата имате спешна задача – организирайте репортаж от Дома. С микрофони, с камери... Подберете журналистите – шест мои медии имате под ръка, профилактирайте изявата, изгладете всички възможни ръбчета... Нека бъде леко весело, с настроение...

- Сър, - прокашля се Питър – журналисти има, техника също, медиите са готови. Но – каква ще бъде концепцията?

- Няма проблем, Питър – засмях се аз – Ние тайни от съгражданите си нямаме. Вярно, Дома не е за всички – ще е достъпен за хора с определени доходи. Но не пропускай да информираш, че там ще лекуваме не само богатите, а и насочени от фондацията ми болни. Тях – безплатно... Прекрасни условия, седмица под земята, допир до майката-планета...

Клеър ме погледна:

- Но аз какво ще правя, сър? Не разбирам от журналистика, нямам опит с медиите...

- Клеър, Клеър, това си е задача за Питър. Обаче – ти ще си моят представител. Имаш пълна свобода да говориш. Ще ти дам всички материали, ще можеш да изразиш личната ми позиция. За съжаление, на мен ми се налага да замина по някои бизнес-дела в Токио, но ще се справите...

Ще се справят, разбира се – нали затова им плащах...

Питър имаше на разположение три вестника, две радиостанции, телевизията с национален обхват... Защо издържах толкова народ там? Трябваше да изкарат вложените средства...

Клеър играеше ролята на примамката – млада, руса, синеока, с простодушен вид и леко смутен говор...

Хубави качества – особено за човек като мен, познаващ много отблизо същността й. Незабележимо хитра, умерено продажна, вживяваща се в ролята си на невинна бивша девица...

А Питър беше мъжкия й еквивалент. Младо, вечно усмихнато, наивно-детско лице... Зад което се криеше хищник – все още пробващ силите си...

И двамата знаеха, че за тях има място в зона В – самостоятелни апартаменти, точно до жилището на Крейг. Където имаше още десетина подобни – все за близки, както те се надяваха, до мен хора...

Предния ден бях в Дома. Разходих се навред – само с личната охрана – Хенри и Хариет. Не хора – роботи. По душевност, разбира се. За тях нямаше нищо важно извън моите интереси... Знаеха отлично какво се иска от тях.  При това вече идвали с мен в бившата шахта и разбираха  вече, че моят живот и моите удобства са първостепенната им цел в живота. А след това – всичко друго...

Внимателно разгледах апартаментите. По два на етаж, с почти незабележими разлики в интериора. Три спални, голям хол, три бани с тоалетни, кабинет...

Навред – големи екрани. Бях намислил в Дома да върви телевизионна програма, за която цел над жилищния блок беше изградено студио. Питър беше събрал гигантска колекция от сериали, филми, шоу програми...

Докладва ми, че има време за излъчване до края на света – без повторения ще му трябват над 160 000 часа...

До студиото се намираше конферентната зала, както и игралният сектор – най-доброто от хазарта. За целта бях наел три крупиета – те трябваше да забавляват гостите. До игралната зала беше ресторантът – специално бях докарал главен готвач французин, както и трима негови помощници – китаец, италианец и мароканец. Отделно по двама в стая в жилищната зона щяха да живеят трима помощник-готвачи, както и петима келнери. Пак подбрани и наети срещу гигантско заплащане – оцеляване след ядрена война...

Долният етаж на тази зона представляваше огромна градина – с детски кът, барче, тихи ъгли, дори протичаше изкуствена река, вливаща се в езерце, също изкуствено. Трябваше да се създадат условия за приятно прекарване на времето. Впрочем, не само на акционерите, а и за обслужващия персонал. В този смисъл зоната беше демократична...

Над тая зона – зона С, беше зона В – жилищна за персонала и охраната, под нея зона А – жилищна за избраниците. Зона D – хранителната – оранжерии, ферма и места за обработката, беше като основа за елитния блок. После асансьорът спираше в техническия блок – определен като Е. Лаборатории, медицински сектор... И, разбира се, машинният блок – F, където достъпът беше ограничен.

Под него бяха помпите за вода, ядрената централа, обработката на отпадъци, всякакви необходими за нормален живот работилници...

Обслужващият ни персонал не беше хич малък – над сто човека, някои от които владееха по два-три занаята. Повечето, както казах, бях настанил в зона В, но в долните четири нива бях заделил по пет стаи за дежурните. Като ще е оцеляване – при добри условия да е...

Виждате – подготвях се за Апокалипсиса старателно, с далечен прицел, основателно градейки материалната база за живота след смъртта на планетата...

И някакъв претенциозен мистър Грей да иска властта...

Обаче му позволявах да смята, че се е наложил...

Засега...

10.

Няма да ви разказвам подробности как бавно, но сигурно налагах в общественото мнение моята версия за строежа. Няма да ви разказвам как избирах останалите девет семейства, които трябваше да сложат началото на Идеалния ми свят...

Критериите бяха ясни – неголеми семейства, членовете на които имат добър потенциал, образовани, незагубили стремежите си към знания и уменията си да търсят, намират, анализират, изграждат съзнанието си, физически в добро състояние, разумни, много разумни, но със смели идеи...

Да не смятате, че е лесно намирането на цели семейства такива хора в нашето либерално-демократично общество? Където сполуката и задоволството погубват интелекта, където хищничеството надделява над разума, където хитростта се смята за добродетел, а честността за пагубен порок?

Къде да търсиш семейство, в което бащата е пробил сам пътя си нагоре – в бизнеса и обществото, а децата не са се задоволили с неговите постижения и се опитват сами да създадат себе си?

Как да намериш семейство, в което да са култивирани интерес – ако не любов – към изкуството, науката, хората изобщо?

И къде в нашия пазарен свят можеш да откриеш поклоници не на Мамона, не на „Целта оправдава средствата”, не на „Бизнес – нищо лично”...

Е, за година и нещо проучване – намерих...

Имаха си куп недобри черти – най-напред силните характери, после голямото самоуважение...

Няма как в Идеалния свят, където всички са равни пред Единствения, да виреят силни характери, самоуважаващи се и градящи личностната си база посредством знания и умения...

Саможертвата трябваше да отстъпи пред самоуважението...

И силните характери – пред целта...

А силен характер трябваше. Един. Моят...

Който силен характер ме сдържаше в креслото, слушайки словото на мистър Грей. В него изобилстваха „ние” и „аз”. Говореше как – благодарност към мистър Саркиз! – има построена база за бъдещото ни малко общество, върху която трябва да градим, да градим, да градим...

И как нашият труд трябва да се подчини на определени идеи – имаше предвид собствените, както се подразбираше...

Обясняваше за демокрацията, за правата, за единението...

Останалите го слушаха внимателно. Едно – да видят ще се появят ли диктаторски наклонности, второ – да са готови всеки момент да прекъснат оратора и да наложат откровено пазарни мерки за опазване на демокрацията...

Нямаше подобни...

Грей разбираше ситуацията. Може и да изпитваше някои склонности към едноличен режим, обаче усещаше, че това няма да е от полза. Нито за малкото ни общество, нито за него.

Тук всеки беше равноправен член – по вноски, по капитал, по право...

Оглеждах бавно и внимателно единадесетте край голямата маса. Бяхме се разположили в конферентната зала на  Дома – в зона С, на специалния управленски етаж.

Аз скромно седях в средата на масата, от западната страна. Под земята посоките се различаваха лесно – бяха сложили по един мозаечен компас на всеки етаж извън зона А...

Мястото ми беше почти незабележимо – въпреки че около големия плот се бяхме наредили само дванадесет човека. Така е – аз бях създал идеята, бях формирал компанията, бях изградил Дома, бях планирал оцеляването...

Но – акциите бяха продадени, парите получени, предприятието беше станало общо...

И аз – тих и скромен член на управата от 12 души...

Видимо, явно, официално...

Начело на масата беше седнал мистър Грей. Това право получи след избора му на председател на Управителния съвет. Фактически – демократичен вожд на новото човешко племе. От дясната си страна той предпочете да сложи Ричард Хамилтън – професор по политология, съветник при трима президенти последователно, ръководител на прочутия Световен институт за политика, В Дома мистър Хамилтън щеше да дойде с тримата си сина, както и с две снахи и три деца. Не бих казал, че ще живеят нашироко, но поне щеше да спаси семейството си. А и синовете му бяха перспективни младежи – заемаха доста високи за възрастта им постове в две корпорации и във финансовото министерство...

От лявата страна Грей беше поканил Маркус Бийвър. Не само като роднина, но и като умен и аналитично преценяващ ситуациите съдружник. Бийвър щеше да доведе дъщеря и син, както и дъщеря си от първия брак, заедно с мъжа й и двете им деца...

Родовите предпочитания бяха накарали Хамилтън да рекламира делото ни пред мистър Джонатан Рипли – бивш моряк, каубой, пътешественик, златотърсач, бизнесмен, пилот, капитан на яхта, сега специализирал се в минно и обогатително дело. Изключително бърз в решенията и действията си, с тънко чувство за хумор, смел, дори агресивен. Апартаментът му щеше да бъде зает от него, третата му съпруга, двете му дъщери и двама сина от различни бракове, както и две внучета, които засега му бяха дарени...

Рипли разговаряше полутихо с Обадая Хънтър – известен милиардер. Той беше наследник на огромно богатство, но преди да встъпи във владение, извършил куп авантюристични пътувания и постигнал маса рекорди в доста опасни спортове. Парашутист, алпинист, спелеолог... С него бяха две от жените му – последната и предшественичката й, и двете с малки деца. Освен това щеше да го придружава големият му син, заедно с жена си и внучето, кръстено на неспокойния дядо.

Имаше и две жени. Мери Кристофърсен – ниска, пълничка, жива, вечно усмихната. За нея казваха, че е като акулата – хем все щастливо озъбена, хем готова във всеки момент да забие зъбите си в плячка...

Тя щеше да бъде придружавана от мъжа си – здрав, висок, силен датчанин, изминал с нея трудния път от шофьори на големи камиони до владетели на едва ли не половината транспортни фирми в страната. И тяхното семейство беше голямо – впрочем, оказа се, че почти всички, които сметнах за необходими и достойни, имаха големи и здрави семейства...

Другата дама беше Кристин Лефлай, която с радост се отзоваваше на интимното “баба”. Бабата беше средна на ръст, вече вдовица, но с двама сина, които я радваха с пет внучета...

Кавалерстваше им и сега се беше настанил между тях Джилбърт Руфус, среден на ръст, слаб, елегантен, с маниери на гей, но всъщност един от най-големите любовници в наше време. Не беше се женил - обаче, щеше да дойде с поредната си приятелка и двама от синовете си. Останалите не повярвали на баща си или не пожелали да го последват в авантюрата...

Овалът на масата оставяше откъм мен още трима. Хари Бойл – известен атомен физик, започнал пътя си към върховете на науката като автомобилен монтьор, стигнал до професура, полет в космоса и няколко големи открития. Той също беше вдовец, щеше да живее заедно с дъщеря си и трите й деца. Мил Притън – човек, който като мен се посветил на бизнеса, изградил империя в областта на строителството, а междувременно защитил два доктората. В различни области – фина механика и биология. Щяха да го придружат жена му, както и сина и дъщерята му. И накрая – до мен, се беше отпуснал привидно лениво, Джон Гатлинг. Така и живееше – уж бавно, спокойно, а изведнъж поразяваше публиката с нещо, което водеше до видими изменения в света. Интересите му бяха многостранни – от модата до космическите технологии. Единият му син – гей, беше вече звезда в модния бизнес, другият ръководеше екип на НАСА и се занимаваше с изследвания в областта на космическите технологии, дъщерите му помагаха на баща си във всичките му занимания. Цялата група щеше да бъде украсена с девет деца. Тесничко, но интересно ще да се живее в апартамента им...

А събранието на акционерното дружество продължаваше...