17.

Задачата, която си поставяхме, беше лесна за формулиране, трудна за проследяване, възможна за изпълнение...

Облитане на Земята и създаване на мнение за състоянието й...

Ни повече, ни по-малко...

А полетът беше 36 часа... Маршрутът беше определен – директно по паралела. Без отклонения. За тях щяхме да мислим после...

Сега целите бяхме във внимание. Седяхме няколко човека в командния пункт. Както казах – аз и младият Гатлинг в креслата пред пулта, зад нас на преносими столове бяха Майер, Пенлоу и хората им...

На екрана се виждаше земята над нас. Само земята. Нито селища, нито дървета, нито дори трева...

Прах и пепел...

Помъчих се да различа детайли. Бих бил доволен да видя мъртви или поне останки на някакви същества. Не се забелязваха...

Изглежда някъде наблизо имаше поражения, та ракетата минаваше над сива пустош...

Дори огньове не бушуваха...

Картина, много далеч от показваното във фантастичните филми...

Потискащо, страшно...

Така стояхме над един час. После станах и казах:

- Аз отивам при другите. Ако има нещо – веднага ме извикайте. И – подгответе после дисковете, за да ги огледам внимателно...

Те щяха да останат още шест часа поне. После ги сменяха други дежурни. След тях трета смяна... И така – до завръщането на ракетата...

Отново по големия тунел, после с водния асансьор. Той беше малко чудо на строителната мисъл. Движеше се не с ток, а посредством силата на водата, така че дори да спре централата, начин за придвижване към долните етажи имаше...

В заседателната зала се бяха събрали няколко души. Мери и мъжът й, Кристин, Джонатан Рипли и Обадая Хънтър със съпругите си...

- Здравей, Бо-Ян – посрещна ме Руфус – Към ресторанта ли се запъти?

Погледнах го учудено, после се сетих, че отдавна мина времето за обяд, а аз не съм се сетил дори за храна. Пък и след напомнянето нещо не усещах глад. Прекалено напрегнато ми беше...

- А, вие сте се хранили вече?

Руфус се усмихна иронично:

- Някои все още се хранят. Като бебета – на течна храна са...

Учудването ми се увеличи, после се сетих:

- Грей и Бийвър?

- Плюс Хамилтън. Изглежда много се е уплашил. Дойде пийнал, а после остана в ресторанта заедно с тях...

Не се изненадах. Подобна катастрофа смазва бързо хората. Особено тези, които имат паянтови душевни основи и обръщат огромно внимание не на здравината на духа и съзнанието, а на фасадата...

Е, просто при тримата фасадата се лющеше. И се ронеше не само облицовката. Налагаше се да взема някои мерки...

- И сега – какво?

Руфус ме погледна:

- Как какво? Да правят каквото искат... Докато не пречат... Все пак, всички сме равноправни акционери. И те получават алкохол срещу внесените си пари...

Прав беше. Още в съвместния договор бяхме записали, че срещу инвестициите, спасилите се ще получават всичко в рамките на вложенията. А за един ден дори Гаргантюа не би изпил няколко десетки милиона...

За сервиращите им не се и сетих. Те бяха на служба, знаеха какъв е дългът им, не умееха да се оплакват...

Не ми беше приятно. През цялата си бизнес дейност, та дори като преподавател, се стремях да избегна конфликтите. Къде с шега, къде с ирония, къде с намеци, къде с оттегляне от възможния сблъсък...

А сега се налагаше да се хвърля в малката буря. Сам...

В ресторанта беше почти празно. И тихо...

Тримата седяха около масата в едно от сепаретата. Хамилтън беше забил глава в покривката, Грей и Бийвър се гледаха и мълчаха. Отстрани беше застинал сервитьорът-китаец...

- Аааа, авторът на хаоса... – каза Бийвър и ме погледна съвсем не топло – Видя ли какво става? Земята е изпепелена, живот няма, ние умираме бавничко...

- Умирате? Защо? – наивно се поинтересувах...

- Не се прави на глупак, Саркиз – изрева напористият Грей – Ти ни напъха в тая дупка, ти ни водиш към гадна смърт...

- Извинете, но аз съм член на акционерното дружество, както и вие. Заедно решихме, заедно се мъчим да оцелеем...

Обаче, в пияните глави се беше загнездило едно – има виновен... И аз бях пред тях...

Бийвър се надигна:

- Защо не каза, че ще стане така? Сега какво – да чакаме смъртта? От радиация, от глад, от жажда?

Погледнах го внимателно. Познат израз – след малко ще се втурне в бой. Дали ще бие или ще го бият, му е все тая. Нужно му е да разтовари нервите си...

- Мистър Бийвър, Дома е непроницаем за радиация. Вода и храна имаме достатъчно. След година най-много ще сме навън – лъжех спокойно аз -  В момента разузнавателната ракета обикаля Земята и предава сведения за обстановката...

- Каква обстановка! – изрева той – Брат ми, племенниците ми, майка ми... Те са мъртви, Саркиз, мъртви са...

- Но, мистър Бийвър, вие имате дял в предприятието, можехте да ги вземете тук...

- Да, де... – презрително каза той по-тихо – Като че ли някой е предполагал какво ще стане... Да, платих тия милиони, но смятах, че е така – за всеки случай... А то...

И, без да повиши дори тон, замахна с дясната си ръка...

Тежък, опасан с три слоя сланина, отдавна зарязал фитнеса, той не успя дори да ме улучи...

Аз успях...

Масата се строши като на филм от стоварилото се отгоре й тяло. Хамилтън се търкулна на пода и продължи да спи, а Бийвър седна до него и заклати глава...

Погледнах Грей:

- Мистър Грей?

- А, не... Аз не участвам... – промърмори той и се наведе да вдигне падналия...

- Тан Юй, - обърнах се към сервитьора, който внезапно се беше озовал зад скултурната групичка и лекичко раздвижваше пръстите на ръцете си в очакване да ги употреби – помогни на мистър Грей и занесете мистър Бийвър в апартамента му. После вземи още някой и занесете мистър Хамилтън при семейството му...

Тан Юй се поклони мълчаливо...

За днес проблемът беше решен...

За днес...

18.

Майер дойде в апартамента ми на другия ден и донесе диска със записите от разузнавателната ракета. Оставих го в кабинета – беше важно да видя какво има по света, но пък други проблеми ме занимаваха...

На първо място – задаващата се буря в Дома...

Засега – сред жените. Бяхме четири дена затворени, а дамите вече не намираха място. Никакви разумни приказки за нуждата да се изчака, за невъзможността да се излиза, за опасностите не можеха да ги накарат да се примирят, да се съберат в юмрук и да се примирят със своеобразния луксозен затвор, не можеха да преодолеят манталитета...

Та това бяха модерни жени – свикнали на молове, клюкарски компании, модни дрешки и аксесоари, дори нови и нови любовници...

А тук им предлагахме няколко телевизионни програми, радиомузика, електронни игри – в домовете им. Навън – тоест, пак в убежището – малкото казино, ресторанта, двата бара...

И навред – познати физиономии, познати хора, познати проблеми... Много проблеми... Които не зависеха от тях, но се отразяваха върху настроението им...

А настроението е най-важната част от съвременната жена...

Мъжете бяхме улеснени. Първо – имахме това, което познавахме. Пак казиното, ресторанта, баровете. Но – нашите казино, ресторант, барове...

Освен това, имахме работа. В движение дорешавахме важни и не толкова проблеми, някои се включваха в работата на персонала. Рипли, Хънтър, Кристофърсен – мъжът на Мери, самата Мери се оказаха майстори във всичко. И сега работеха по устройването и разширяването на галерията към Кралската пещера. При това работеха самоотвержено – личеше си, че искат да се върнат към блаженото време, когато приключенията и трудът са били родната им стихия...

Кристин се залови твърдо с образователната система в Дома. Имахме повече от двадесет деца на различни възрасти. За тях бях намерил трима учители, но броят им се удвои с нея, Руфус и Бойл. А доста често и някои дами се включваха в училищната работа...

Да, два дена само бяха минали, но постепенно нещата улягаха. И всички намираха мястото си...

Обаче, повечето жени...

Тяхната стихия бяха светските събития, интригите, магазините, възможностите за приятно прекарване на празното време...

Това не можех да им предложа...

И сега трябваше да отида и проведа разговор с мисис Хънтър. Дребна, топчеста, много активна жена, взела в ръцете си целия свят и опитваща се да го подреди като домашен килер...

Тя беше фанатично вярваща, фанатична вегетарианка, фанатична WASP. Тоест – бяла, англосаксонка, протестантка...

Самозваната висша американска класа...

Която дама по тази причина се смяташе за нещо като духовен водач на събраните грешници. И се мъчеше да ни промени...

Още на втория ден мисис Хънтър се изправи в столовата и заяви:

- Госпожи и господа, смятам, че сега, в това изпитание, пратено ни от Бога, трябва да променим себе си най-напред. Да се молим, да се молим и да се молим... Нека храната остане на заден план, нека чрез нея да покажем промяната в нас. Грешни сме – затова ви приканвам да се откажете от кървавите бифтеци и да станете и вие вегетарианци. Та нима някъде Господ е казал, че може да се храни човек с месото на живи същества? Нима...

В този момент гледах мистър Хънтър. Къде изчезна смелият парашутист, безразсъдният алпинист, безумният спелеолог? Хънтър се беше свил, а над него бившата му жена мяташе огън и жупел. Разбрах, че не той я е взел със себе си, а тя го е домъкнала. Разведени уж – но по гражданските закони. Мисис Хънтър смяташе бракът за продължаващ, а последната жена на Хънтър – висока, руса, гърдеста певица, просто за наложница в харема на грешния й съпруг...

- И затова искам всички вие да върнете чиниите с месото и да хапнем каквото Бог дал на своите чада – нещо вегетарианско...

- Аз пък си поръчах ростбиф – чу се гласът на Мери – и Бог в своята милост ми го изпрати чрез готвача и келнера...

Разнесе се смях. Повечето присъстващи започнаха храненето, като с интерес поглеждаха към масата на Обадая. Очакваха нови изпълнения...

А аз се замислих. Това не бях предвидил. Един фанатик тук щеше да разбие обществото. При това колкото по-смешна и нелепа е идеята му фикс, толкова по-страшни са последствията...

Да кажа, че ми се говореше по темата с мисис Хънтър – и вие разбирате, че ще излъжа. Разговор с фанатик не се води. Или се водят два разговора – ти по темата, той повтаря виденията си...

Така и стана...

Три часа...

Цели три часа се мъчех да убедя мисис Хънтър, че хората имат свободна воля, че са тук по свое желание и със своите пари, че тя има право да говори и върши каквото си ще – само да не навлиза в чужди територии...

За последователното, безкрайно, неспирно мърморене в духа на „полуграмотен пастор чете проповед на глухо паство” – няма да ви разказвам...

Обадая Хънтър седеше между двама ни, мълчеше и се виждаше, че би дал какво ли не – само и само да бъде нейде далеч от тук...

Накрая неохотно, но твърдо, мисис Хънтър се съгласи да се храни преди другите. Така няма да я дразнят грешниците. Но не обеща да задържи за себе си своето мисионерско вдъхновение...

Което пак беше моя грешка. Защото на другия ден Питър ми докладва, че едната спалня в апартамента на Хънтър е превърната в храм. Осемте човека от семейството се бяха вместили в другите помещения...

19.

Не бих казал за себе си, че съм глупав човек... Завършил съм философия, чета, мисля, имам и определени идеи. Основната от които е – да създам нов свят. Идеален. И затова се впуснах в сложната, многостепенна игра – трупане на пари най-напред. Няма начин днес нещо да стане без пари. Дори любовта зависи от тях...

Малко, много малко са тези жени, които биха приели колибката с любимия за рай... Да, де – биха се съгласили на колибка... В специалната зимна градина от няколко декара, с джакузи, басейн, копринени завивки, няколко слуги, френска или китайска кухня, модерен гардероб... И така нататък – да довърша казаното от Айнщайн, заедно с глупостта и Вселената, женските желания са безкрайни...

Не отчетох, че за нормалните хора спасяването от смъртта е ценност. И е благо, заслужаващо благодарност. Ако не вечна – то поне, докато е факт...

За богатите... За богатите спасението си беше нещо нормално. Те имат пари, те си плащат – значи трябва да оцелеят. И не толкова да оцелеят, колкото да получат оцеляването с бонус – непромяна на живота им...

Вярно, бях избрал интелигентни, дейни, инициативни люде. Повечето...

Които – с някои изключения – не бяха наследили парите си. И знаеха как трябва човек да се труди, за да има... Много да се труди. Целенасочено... Понасяйки всякакви удари – от хората и съдбата, че и от себе си...

Само забравих, че този период за повечето от тях беше минал. И на преден план е излязло желанието за застопоряване на живота...

Просто замръзването му в позиция „по мое желание”...

А животът не спираше...

И човек трябваше да бъде като катерица, за да оцелее и се издига – бърз, планиращ, сменящ посоките, виждащ поне няколко скока напред...

Мъжете и жените с милиардите – добре...

Но бях забравил, че техните близки са самостоятелни хора. Неприличащи – в повечето случаи – на бащите и дедите си, на бабите и майките...

Обаче, искаха да живеят – при това по-добре от онези, благодарение на чиито труд и мисъл се бяха появили направо на тая позиция...

И, ако проблемите с Бийвър и Грей можеха да се предвидят, то проблемите с близките им...

Това бях пропуснал...

Но пък нямаше как да деля семейства, да връщам роднини на акционерите, да подбирам живущите в Дома...

Макар че можеше да променя някои неща...

И се залових точно за това...

Успоредно с останалата работа...

Която беше много... Много...

Направо казано – излъгах се и в това си предвиждане. Смятах, че най-трудно ще е поддържането и правилното функциониране на системите за живот в Дома. Оказа се, че това са технически въпроси.

А истинските...

Истинските се превръщаха в проблеми...

Но поред...

Тия неща си ги мислех, докато в кабинета си гледах кадрите от разузнавателната ракета. Майер ги донасяше почти веднага след получаването на излъчването, но аз исках да проследя всичко. И преборих любопитството, изчаках завръщането на ракетата. Тя кацна на малкия ракетодром до пещерата. Веднага след излитането й, петима служители излязоха, облечени в защитни скафандри, и разчистиха площадката. Ракетата кацна почти безшумно и леко. Имаше някои обгаряния и следи по нея, но това не предизвикваше проблеми. Работниците я забутаха до асансьора, свалиха я на долното ниво, където с нея се заеха специалистите по радиационна защита...

Ракетата беше обработена основно – докато уредите показаха нормално състояние. След което цялата апаратура беше извадена от нея, прибрана в специалната лаборатория, а самият корпус закаран в депото, в готовност за следващ полет...

Измерванията на радиационните специалисти показаха, че навън може да се излиза и в нормален защитен костюм – лек образец. Радиацията постепенно падаше. А и, изглежда, в региона не бяха падали големи ракети. Или поне близо до региона. Така че жертите бяха повече от лъчевите поражения...

А жертви имаше...

Много...

Труповете никой не беше прибрал. Дори около площадката имаше десетина. Черни, сгърчени, изгубили човешки вид, страшни...

Нашите работници ги откараха на стотина метра и направиха там гробница от плочи и по-едри камъни. Повече нямаше какво да сторим...

Мъртви имаше по цялото трасе на полета. Живи...

Живи също се мяркаха...

Грозно извити тела, с видими отвратителни рани, люлеещи се при движение хора...

А малцина се движеха. Повечето просто лежаха и за жизнения им статус съдех по леките помръдвания или опитите да се изправят...

Не съм специалист, но явно и трите страни бяха използвали куп забранени оръжия. И не само ядрени...

От прегледа на диска – а аз го проучих набързо, за някакви си пет часа, макар записите да обхващаха 36 – разбрах едно. Човечеството умираше...

И не осъзнаваше това...

Някъде имаше и оцелели – забелязах в планините на Азия няколко разрушени, но с живи хора в тях, селища. Възможно е да имаше спасили се и в държавните скривалища – ония, които властта тайно беше изградила за себе си, обявявайки се за елит...

Елит, тласнал света към самоубийство...

И погрижил се за себе си...

Бъдещият идеален свят имаше къде да бъде изграден...

Но се бяха появили и враговете му...

Живи и силни...