Наближаваше девет. Слънцето бавно се спускаше към хоризонта, а редките, разхвърляни тук-там по небето облаци, бяха станали ярко червени и сякаш изгаряха във въздуха. Лекият вечерен вятър подухваше и правеше лятната жега малко по-поносима.
На спирката почти нямаше хора, той стоеше настрани, подпрял се на една будка за вестници. Вятърът рошеше сивите му коси, но това сякаш не го вълнуваше. Подпрял се настрана, той седеше и гледаше, погледът му отдавна замъглен и невиждащ, се рееше в посоката, от която трябваше да дойде автобусът. А него го нямаше. Изнервен, изморен той шумно изпсува. Една бабичка смутено се отдръпна от него, а няколко цигани се изсмяха. Той чакаше и мислеше, мислеше за работата, която така го отегчаваше, мислеше за заплатата, която щеше да получи след две седмици и за 20-те лева, с които трябваше да изкара до тогава, мислеше за жената, за тая тъпа кучка, която от 15 години му тровеше живота. Мислеше и колкото повече мислеше, толкова повече съжаляваше, че не остана след р ...