ХХІV

   ... Диана бавно идваше на себе си. Съзнанието ú мъчително изплуваше от мъглата. Опита да вдигне глава, но убийствената болка ú попречи. Отпусна се и понечи да вдигне ръце, за да разтрие слепоочията си, но не успя. Пареща болка в китките я накара да отвори очи. С мъка се надигна леко и замръзна от ужас. Лежеше на пода, а краката и ръцете ú бяха стегнати със здраво въже, което ги държеше едни за други зад гърба ú. Тя се отпусна безпомощно, а по лицето ú потекоха сълзи. Затвори очи и си наложи да се успокои. Трябваше да си събере акъла и да измисли как да се справи със ситуацията. Забрани си да се отчайва и насочи цялата останала ú енергия към варианти за бягство.

   В този момент вратата се отвори и в очертанията ú застана Християн. Той веднага забеляза, че е дошла в съзнание, но просто стоеше и я гледаше, а в погледа му се четеше странна смесица от съжаление и омраза. Той  заключи вратата и отиде до нея. Помогна ú да се изправи, хвана я за брадичката и гледайки я право в очите каза:

   - Знам, че в този момент ме ненавиждаш, но колкото и да не ти се вярва не искам да те нараня. Винаги съм изпитвал топли чувства към теб и просто исках да изживея живота, за който толкова много мечтах и още повече се борих, но тъй като не ми позволихте по лесния начин, ще трябва да го направя по трудния. Обещай да не правиш глупости и още утре всичко ще е свършило. Аз ще изчезна, а ти ще си върнеш живота. Става ли?

   Диана го гледаше, без да мига. В очите ú можеше да се прочете всичко, което изпитваше към него в този момент и тя дори не правеше опит да го прикрива. Всичко свърши. Приказката се оказа написана с фалшиво мастило, цялата им история беше просто красив сапунен балон, който се пръсна на милиарди парченца. В тези кратки секунди на размисъл тя осъзна, че няма смисъл да си насилва късмета и да предизвиква истинската му същност за това просто кимна в знак на съгласие. Трябваше да притъпи бдителността му, за да има шанс да се измъкне.

   Той разхлаби въжетата, промени начина на връзване, така че тя да може да седи, донесе вода и кърпа, и почисти засъхналата кръв по устните ú. Накрая седна от другата страна на масата и просто я гледаше. Отново беше заприличал на човека, в когото се беше влюбила, но болката в китките я държеше нащрек.

   - И сега какво? – тихо попита тя, като не сваляше погледа си от него.

   - Сега просто ще си седим и ще чакаме. Ако Иван не реши да се прави на герой, когато изпълни исканията ми ще те оставя и ще изчезна, а вие правете каквото искате.

   Тя се изсмя нервно.

   - Ще седим тук, където той знае, че съм. Не мислиш ли, че е глупаво?

   - Колко си наивна. Първо, той не знае, че си стигнала до тук. Второ, логично това място е последното, на което би търсил, защото дори да предположи, че си стигнала много добре знае, че не бих останал да чакам да ме хванат. Така че, миличка, това в момента е най-сигурното място за мен.

   Устните му се разтегнаха в ехидна усмивка, от която Диана я побиха тръпки на отвращение. Тя се насили да изглежда спокойна.

   - И всичко това е за пари?

   - Естествено. Парите са власт, те са двигателят на скапания ни свят. Имаш ли пари можеш да бъдеш, когото си искаш и да правиш какво ти хрумне. Това, че ти не го разбираш така е една от най-големите ти грешки. Винаги съм се чудел как може да имаш толкова възможности и да не се възползваш. Може би заради това реших аз да се възползвам вместо теб, иначе си е чиста загуба.

   Тя продължаваше да го гледа и за един кратък миг изпита съжаление към него.

   - Знаеш ли? - каза тя с тъжна усмивка - Ти си мъртъв. Ти си толкова празен отвътре, че се чудя как изобщо съм намерила нещо в теб. Ти си куха черупка, нямаш същност, нямаш душа. Сигурна съм, че дори да успееш да получиш това, което искаш няма да можеш да го изживееш пълноценно, защото не знаеш как се живее. Ти не можеш да обичаш нищо освен себе си, а това те обрича на самота.

   Тя знаеше, че думите ú няма да го трогнат, но усети лека промяна в поведението му. Усмивката му изчезна, а ръцете му се свиха инстинктивно в юмруци. Стана и се надвеси над масата.

   - Изобщо не се опитвай да ме анализираш. – каза той през зъби – Ти си последният човек, който може да каже какво съм аз. Когато изживееш моя живот, когато минеш през всички гадости, през които аз съм минал в миналото, когато извадиш златната лъжица от устата си и започнеш да ядеш с пръсти, тогава можеш да ми говориш. А ти какво си? – той леко повиши глас – Принцеса, галеница. Цял живот всичко ти е било поднасяно на тепсия. Цял живот някой друг се е грижел за теб, да си добре, да не ти липсва нищо. Богати родители, още по-богат мъж и разбира се „кучето пазач”. Имаш ли един ден в розовия си живот, в който да си се борила сама за нещо? Нямаш. Е, за това сега аз ще ти предоставя възможност да се бориш да си върнеш живота.

   При тези думи той обиколи масата, вдигна я и я повлече към малко помещение, подобно на килер.

   - И за да не се опитваш отново да ме разсейваш с анализи ще поседиш тук сама със себе си. Дори ще бъда добър, понеже знам, че от тук няма изход и ще те развържа.

   Той отвори вратата на малката стаичка и Диана видя на пода нахвърляни одеяла. Докато тя беше в  безсъзнание, Християн беше обследвал цялата къща, за да се подсигури. И понеже все пак изпитваше някаква смесица от чувства се бе погрижил поне за елементарни удобства за заложницата си. Той свали въжетата, побутна я навътре и каза.

   - Ако имаш нужда от нещо, просто почукай, ще бъда наблизо.

   Той пусна резето, без да съзнава, че прави най-голямата грешка в целия си план...

   ... Времето неумолимо изтичаше, а тримата мъже в кабинета на детективската агенция все още не бяха намерили оптимален вариант за действие. Каквото и да предприемеха беше рисковано, а и имаха огромен проблем с това, че нямаха отправна точка. Имаше хиляди предположения къде онзи би могъл да държи Диана, но нито едно не беше достатъчно логично, защото нямаха идея къде точно е успял да я отвлече.

   Симо обикаляше нервно кабинета си, когато рязко се обърна към събеседниците си и се плесна силно по челото.

   - Боже, как можах да не се сетя по-рано?!

   Иван и Алекс го изгледаха въпросително.

  - Наскоро получих вътрешна информация, че вече може да се проследява местоположението на даден абонат на мобилния оператор по сигнал от най-близката клетка.

  Тъй като двамата продължаваха да го гледат въпросително и неразбиращо той продължи:

   - Има начин, по който се проследява сигнала от мобилния телефон до най-близката клетка, а това стеснява обхвата на търсене до няколко километра. Не посочва конкретното място, но поне ще ни даде отправната точка. Малко е сложно, но аз познавам точния човек. Ставайте отиваме в при него.

   Без повече въпроси тримата се отправиха към централата на мобилния оператор...

   ...

   - Здравей, Симо! Радвам се да те видя! Заповядайте.

  Посрещна ги много добре сложен мъж на средна възраст, който по облеклото и визията си повече приличаше на финансов гений от Уолстриит, отколкото на спец по комуникациите. Въведе ги в модерен, луксозно обзаведен кабинет и се представи като Георги Делиев.

   - Добре си се подредил – шеговито подметна детектива.

   - Стараем се – отвърна с усмивка Делиев и премина по същество – Кажи сега, Симо, какво те води при мен?

   Белев се намести на стола и посочи с ръка придружителите си.

   - Това са мои много близки приятели, които попаднаха в доста неприятна ситуация и имат нужда от помощ. Накратко бяха измамени от, така да се каже близък човек, който ги завлече със солидна сума пари и просто изчезна.

   Тук на Симон му се наложи да излъже, но тримата се бяха разбрали истинското положение да не излиза от кръга на запознатите, за да се предотвратят усложнения.

   - Наистина неприятно, но аз с какво мога да бъда полезен? – попита Делиев.

   - Наскоро разбрах – продължи Симон – че сме напреднали с технологиите и вече има възможност за проследяване на сигнала от мобилния телефон, за да се установи приблизително местоположението на абоната, надявам се, че не съм бил подведен.

   - Не, информацията ти е точна. Технологията е много нова, но вече имаме резултати в тази посока и ако разбирам правилно на къде биеш искате от мен, чрез нея да ви помогна да откриете местоположението на измамника.

   - Правилно си ме разбрал. Знам, че искам много и съм сигурен, че процедурата е сложна, но положението е много сериозно и нямаме много време. За сега онзи не е напускал страната, проверих, за това голямата ми молба към теб е да ни помогнеш да го открием възможно най-бързо.

   Делиев ги гледаше изучаващо. Тримата наистина изглеждаха притиснати от времето и обстоятелствата. Имаше и още нещо, но той нямаше причина да ги притиска с обяснения. Имаше няколко причини, поради които бе готов да изпълни всяка молба на Симон Белев, без да задава излишни въпроси. В живота му имаше няколко случая, в който този човек буквално му беше спасявал кожата и му дължеше много, за това просто стана и им посочи вратата.

   - Да тръгваме. Виждам, че нямате време за губене, а аз имам възможностите да ви го спестя.

   Те излязоха от кабинета, Делиев нареди на секретарката си да повика двама служители, а на гостите си предложи да го изчакат в заведението на партера.

   - От тук поемам аз. Пийнете по нещо и не се притеснявайте, няма да отнеме много време.

   Той взе номерата на мобилните, които трябваше да се проследят и заедно с току що пристигналите служители се зае да свърши обещаното.

   Иван, Алекс и Симо с нежелание тръгнаха към ресторанта. Не им беше до почивки, но нямаше какво повече да направят. Решението на загадката отново беше в чужди ръце, а те само можеха да чакат и да се надяват нещо да не се обърка...

(следва)