... Далечна корабна сирена изтръгна Мирела от спомените ú. Тя потрепери от нощния хлад, обгърна раменете си с ръце и се огледа наоколо. Нещо я погъделичка по бузата и тя се опита да го махне. Когато погледна ръката си видя сълзи. Тя плачеше без глас, душата ú се късаше от болка, а сърцето препускаше, като подплашено животно. Спомените я изгаряха, а случилото се тази вечер изсмукваше силите ú безпощадно. Тя разтърси глава, за да прогони мрачните мисли, върна се при колата, завъртя ключа на стартера и плавно потегли. Беше взела решение. Знаеше, че Тони ще обърне света, за да я намери. За това бързо пое по пътя за дома. Караше внимателно след преживения страх, не мислеше за нищо друго, освен как най-бързо да напусне града. Вече беше решила къде да се скрие от Тони, Алекс и целия кошмар, в който я бяха забъркали. Имаше едно място, за което знаеха само тя, родителите ú и нейния любим чичо, където беше прекарала известно време след изчезването на Алекс. Време, в което си блъскаше главата с въпроси, на които така и не получи отговор. Време, в което се опитваше да се възстанови от загубата на любимия човек, отново да намери пътя към себе си и към света, и да се върне към нормалния живот. В онези черни дни тя допусна до себе си само Елена, която и беше опора и съветник. Със своята безкрайна майчина любов и разбиране тя успя да помогне на дъщеря си да преодолее болката и да излезе от депресията. В онези дни те се бяха сближили още повече, а Мирела осъзна, че няма друг човек на света, на когото може да разчита за всичко освен на собствената си майка. След като се възстанови двете с Елена решиха, че това място ще стане тяхната тайна обител за лечение на душата.

    Мирела натисна дистанционното на вратата и двете крила бавно се разтвориха. Тя паркира на алеята, влезе във вилата и на бегом изкачи стъпалата към втория етаж. Лунната светлина влизаше на дебели снопове през огромните прозорци и тя без да запали осветлението влезе в стаята си, отвори гардероба, извади един сак и бързо започна да прибира най-необходимото. Нямаше представа колко време ще и се наложи да се крие, за това нахвърля в сака няколко чифта джинси, фланелки, един по-дебел пуловер и още няколко дреболии. После изтича в банята, събра тоалетните си принадлежности и точно когато се връщаше в стаята някой запали лампата.   Мирела примигна на ярката светлина и едва тогава разпозна силуета.

    - Мамо... какво правиш тук? Мислех, че с татко сте на прием у сем. Михови...

    - Имам ужасна мигрена и се наложи да си тръгна по-рано...но... мисля, че не аз съм тази, която трябва да дава обяснения... Какво става тук? Какъв е този багаж? Заминаваш ли?...

    - Да, мамо. Случи се нещо и трябва да се покрия за известно време. Страшно бързам, затова не ме разпитвай. Моля те имай ми доверие. Ще ти кажа само, че заминавам за хижата на дядо, а като пристигна, ако имам нужда от твоята подкрепа ще те повикам. Мирела хвърли в сака последните дреболии, затвори ципа, остави го на земята и протегна ръце към майка си. Елена я прегърна нежно, а в очите и се появиха сълзи. Шестото чувство й подсказа какво се е случило. Тя отдели Мирела от себе си, погали я по косата и нежно каза.

    - Отговори ми само на един въпрос – това внезапно бягство свързано ли е с Него? Питам, защото последния път, когато те заварих в подобна ситуация той току що беше изчезнал от живота ти без никакво обяснение...

    - Да, мамо, свързано е с него... Само че сега се появи без предупреждение, а аз не съм готова да се изправя срещу него. За това ще замина, а когато се почувствам достатъчно силна ще го накарам да си плати за всичко, което ми причини.

    Мирела взе сака и тръгна към вратата, отвори я усмихна се през сълзи на майка си и затича надолу по стълбите. Шумът от двигателя заглъхна в далечината. Елена се отпусна на леглото, а сърцето и се късаше. По бузите и се стичаха сълзи. Тя сплете ръце, погледна на горе и започна да се моли случилото се да няма такива огромни последици, като тогава в онова далечно лято, на онзи далечен остров...

   ... Купонът беше в разгара си. Музика, светлини, смях и настроение бликаха от всички страни. Хора от различни раси и националности бяха увлечени от магията на танците. Заведението и околността приличаха на симфония от цветове и звуци...

    Но сред тази мозайка от весели и усмихнати лица, в най-отдалеченото сепаре седеше млада, красива жена с угрижен вид. Тя държеше коктейл в ръка, машинално разбъркваше цветната течност и сякаш не беше там. Тя рееше празния си поглед в пространството, а в главата ú се блъскаха хиляди въпроси, стотици предположения за случилото се и безброй черни мисли за бъдещето.

    Мирела се бе съгласила да отиде с приятелите си с надеждата да се откъсне за малко от ужасната реалност, но колкото и да опитваше да се впише в обстановката нищо не се получаваше. Дори усърдните опити на Денис да я изкара от това състояние се бяха увенчали с провал. В един момент той дори се отчая, извини се и тръгна да търси Мики, който временно, под въздействието на Съни, беше забравил за проблема. Денис обиколи заведението и когато не ги намери леко притеснен излезе на плажа. Огледа се и въздъхна с облекчение, когато видя два прегърнати силуета под една близка палма. Той се приближи, тихо се прокашля, а на смутените си приятели сърдито каза.

    - Извинете ме гълъбчета, но вие май забравихте задачата, с която ти Мики ни натовари. Ако не се лъжа твоя беше идеята да откъснем Мирела от проблема и докато дойде време за телефонното обаждане. Знам, че сте обладани от химическите реакции на любовта, но имам крещяща нужда от помощ – Денис вдигна ръце в знак на безсилие - Приятели, изчерпан съм! Не съм вярвал, че ще го кажа, но направих чудеса от храброст, за да развеселя Мира, а тя сякаш дори не ме забелязва. Направо съм съкрушен и колкото и да ми е неприятно налага се да прекъснете заниманието си и де се включите в изпълнението на “Мисия невъзможна”.

    Денис млъкна, като ударен от гръм. Приятелите му се смееха от сърце.

    - Е, това е върхът! И какво толкова смешно казах?

    Мики го потупа приятелски по рамото и през смях отвърна:

   - Ама ти си бил жив Хамлет. Отдавна не бях чувал такъв сърцераздирателен монолог.

    Денис го изгледа смръщено.

   - Хей, не се сърди – каза Мики – признавам се за виновен, ама знаеш как е... Той нежно погледна Съни и я попита:

    - Скъпа, колкото и да не ми се иска да напусна прегръдките ти трябва да помогнем на приятелите си. Надявам се, че нямаш нищо против?

    Съни го смушка в ребрата.

    - Ама ти да не си луд? Как може да ти хрумне дори, че имам нещо против. Чувствам се отвратително, че изоставих приятелката си в такъв момент.

    После шеговито добави:

   - Хайде Ромео, Хамлет, тръгвайте към бара. Това нашето може да почака още няколко часа, докато Мирела има нужда от нас точно в този момент. Тримата влязоха в заведението и се запроправяха път към сепарето. Но там нямаше никого. На масата все още стоеше чашата с цветния коктейл, но Мирела беше изчезнала...

    ... Вратите на хотела се отвориха. Рецепционистката вдигна поглед и се усмихна на младата жена, която вървеше към нея.

    - Добро утро, госпожице. Мога ли да ви помогна?

    - Добро утро. Казвам се Мирела от вила “Орхидея”. Дали има някакви съобщения за мен?

   Служителката прегледа бележките си, но в тях не фигурираше това име. Тя поклати отрицателно глава.

    - Съжалявам, госпожице, няма нищо.

    Мирела благодари и се запъти към вилата. Беше изтощена и отчаяна. Отключи вратата. На всякъде беше тъмно. Родителите и ги нямаше. Тя влезе в банята и дълго стоя под течащата вода с надеждата да отмие събитията от днешния ден. Когато се почувства малко по-добре излезе от банята, отиде в стаята си, сложи телефона до възглавницата и зачака. Не искаше да заспива, но умората надделя, тя затвори очи и потъна в нервен полусън.

      Имаше чувството, че току що е затворила очи, когато чу гласа на майка си. 

    - Мира, миличка, събуди се.

    Мирела отвори очи и погледна към прозореца. На вън грееше ярко тропическо слънце. Тя се надигна в леглото.

     - Колко е часът, мамо, случило ли се е нещо?

     - Още е рано, но се налага да стегнем багажа. След няколко часа заминаваме.

     - Как така? Къде заминаваме? Мислех, че ще останем още една седмица.

    - И ние с баща ти искахме така, но призори се обади чичо ти. Болестта на дядо е навлязла в крайния стадий и баща ти иска да е близо до него, когато настъпи момента...

    - Дядо... но защо? Нали лекарите казаха, че му остава още много време?

    - Да скъпа, така казаха, но последните резултати са показали, че заболяването се развива по-агресивно от очакванията.

     Мирела се хвърли в прегръдките на майка си и заплака с глас. Тя толкова много обичаше дядо си и макар отдавна да знаеха, че един ден това ще се случи тя не искаше да приеме, че ще го загубят толкава скоро. Той беше най- добрия и всеотдаен човек на света. Никога не го бе чула да говори с лошо за другите, а за семейството си беше готов на всичко. Раздаваше се от душа и сърце и всичко, което имаха дължаха на него.

     Мирела се отдръпна от майка си и попита:

    - Мамо, защо хората, които най-много обичаме винаги си отиват така внезапно?...      

     Тя се стресна от собствения си въпрос и ужасена погледна майка си. Елена забеляза странната и реакция.

     - Какво става миличка? Във въпроса ти няма нищо лошо.

     - Не, мамо, не е това. Толкова бях шокирана от онова, което ми съобщи, че съвсем забравих собствените си проблеми. И Мирела разказа на майка си събитията случили се от момента, в който бе слязла от яхтата предния ден...

     - Това се случи и сега чакам да ми се обади, за да разбера подробностите. О, мамо, какво да правя? Ние не си разменихме никакви координати. Нямам представа къде да го открия, когато се приберем. Ами той? Какво ще си помисли, когато позвъни тук и не ме намери?...

    Тя отново се разплака, а майка ú трескаво мислеше как да съчетаят нещата.

    - Мира, нали приятелите му са още на острова?

    - Да. И какво от това?

    - На път за летището ще се отбием до вилата и ще им оставим телефона у дома, а когато той им се обади ще му го предадат и готово.

    Мирела се усмихна през сълзи.

   - Мамичко, ти си гениална. Да не губим време тогава.

   Двете жени трескаво започнаха приготовленията за заминаването. Докато се суетяха около куфарите се появи главата на семейството.

     - Хей, момичета, каква е тази суматоха? Успокойте се, имаме достатъчно време.

     - Не скъпи, нямаме, защото се налага да се отклоним за малко по пътя за летището - каза Елена, а на въпросителния му поглед отговори:

      - Ще ти обясним в движение, а сега побързай.

    Иван Зарев само вдигна рамене и без да задава повече въпроси се включи в приготовленията. Когато всичко беше готово Иван се обади за кола, извика пиколо за багажа и тримата слязоха на рецепцията. Той оправи сметките, разплати се с пиколото и поеха към летището. Докато излизаха от комплекса Елена успя накратко да обясни на мъжа си какво се бе случило с дъщеря им.

     Иван беше широко скроен човек и понеже не му оставаше достатъчно време за семейството, и особено за Мирела, той винаги се отнасяше с разбиране към сърдечните ú проблеми. Когато разбра в общи линии създалата се ситуация той се обърна към дъщеря си, усмихна ú се със своята успокояваща усмивка, а на шофьора каза да отбие към комплекс „Баржая”.

     След няколко минути таксито спря пред вилата където бяха отседнали приятелите на Алекс. Мирела скочи от колата и изтича към верандата. Почука на врата и зачака. Нищо. Тишина. Почука отново, но резултатът беше същия. Натисна бравата, но вратата се оказа заключена. Надникна през прозореца, но в полумрака на дневната цареше абсолютно спокойствие. Мирела усети как очите и се пълнят със сълзи. Къде бяха изчезнали всички? Тя си спомни снощното си бягство. Дали и се сърдеха или все още се опитваха да я намерят?...

      Пронизителният звук на клаксона я стресна. Нямаше време да си задава въпроси. Тя извади от чантата си листа, на който беше написала телефонния си номер, обърна го от чистата страна и написа:

       Мики,

     Съжалявам, че снощи изчезнах така, но не можех да си намеря място. Не се притеснявайте за мен сега съм по-добре.

      Налага се да замина спешно по семейни причини.

    Тъй като Алекс не се обади, на гърба на листа съм написала телефона си в къщи. МОЛЯ ТЕ, когато се свърже с теб предай му го. Аз нямам негови координати, за това разчитам на теб да ми направиш тази последна услуга.

      Обичам ви всички,

      Мира

      Тя сгъна листа на две и се огледа за място, където да го остави. Тъй като не видя по-подходящо, тя го закрепи между клонките на декоративното дърво, което стоеше точно до вратата. Отдръпна се малко на зад и когато се убеди, че се вижда от далеч, тръгна обратно към колата.

     - Добре ли си скъпа?

    - Да татко. Благодаря за разбирането. Направих каквото можах. Вече можем да тръгваме. Искам час по-скоро да се приберем вкъщи, за да видя дядо. Сега той е най-важен. Всичко друго може да почака...

     Настъпи тягостно мълчание. Елена прегърна дъщеря си, а Иван кимна на шофьора да продължи към аерогарата...

     ... Мики беше изтощен. Изминалата нощ му се бе сторила безкрайна. Когато Мирела изчезна тримата с Денис и Съни тръгнаха да я търсят. Първо обиколиха плажа, но от нея нямаше и следа. После Съни предложи да проверят в хотела. Когато служителката на рецепцията им каза, че се е прибрала във вилата решиха да не я безпокоят до сутринта. Денис предложи да се върнат на купона и макар да не им беше толкова весело бяха останали до сутринта. Единственото му успокоение беше присъствието на Съни. Когато призори музиката затихна и гостите започнаха да се разотиват двамата я изпратиха до хотела и тръгнаха към вилата. По пътя Мики си мечтаеше за студен душ и мека възглавница, но когато пристигнаха там ги чакаше изненада. Още с влизането той забеляза листата, които се подаваха от факса. Взе ги, прочете на бързо написаното после ги подаде на приятеля си. Без да си кажат и дума Денис грабна телефона и повика такси. На идване бяха ходили пеш, но пътят беше доста, а те трябваше да бързат. Когато колата пристигна им се стори, че са чакали цяла вечност. Мики каза адреса и потъна в мислите си.

      Колата спря пред входа на хотела. Денис остана да се разплати с шофьора, а Мики хукна към рецепцията.

     - Добро утро. Бихте ли позвънили във вила “Орхидея” за госпожица Мирела, моля?

      Това, което последва беше като токов удар.

      - Съжалявам, господине, гостите от “Орхидея” напуснаха.

      - Искате да кажете излязоха...

      - Не, господине. Напуснаха. Заминаха си.

      - Но... но те трябваше да са тук още една седмица...

      - Да. Резервацията им беше до края на следващата седмица, но доколкото разбрах се е наложило спешно да се върнат у дома. Съжалявам повече не мога да ви помогна.

      Мики благодари, извини се, а когато се обърна едва не събори Денис, който стоеше зад него.

      - Какво има братле? Каква е тази отчаяна физиономия? Къде е Мира?

      - Няма я.

    - Как така я няма толкова рано? Да не са отишли пак на някакъв круиз край островите?

      - Не. Заминала си е.

      - Какво?

    - Заминала е. И тя, и цялото и семейство. Служителката каза, че се наложило спешно да се върнат у дома.

      - Но защо?

      - Нямам представа, а и тя не знае повече подробности.

      - И какво ще правим сега?

      Мики сви рамене.

      - Не знам...

      Той нервно започна да кръстосва фоайето.

      - Хей – извика Денис - ами Съни?

      - Какво Съни?

      - Нали са приятелки?

      - Е и?

      - Ще отидем при нея, тя ще ни даде някакъв телефон или адрес на Мира и когато Алекс се обади ще му ги кажем и той ще я открие вкъщи...

       - Приятелю, ти си гений. Тръгвай към стаята на Съни.

      Мики почука тихичко на вратата. След няколко секунди тя се отвори и от вътре се подаде съненото ú лице. Когато видя кой е тя ги погледна учудено.

      - Какво има момчета? Вие нали се прибрахте? Или може би съм спала толкова дълго, че вече е утре?

        Мики я помести нежно от вратата и двамата влязоха вътре.

     - Не, скъпа. Все още е днес. Ние изобщо не сме си лягали, а имаме и страхотен проблем.

       Съни се отпусна на един фотьойл.

       - О, не. Да не се е случило нещо с Мира?

    - Не точно. Мирела и семейството ú са напуснали хотела и са заминали за България.

      - Какво? – извика Съни в недоумение - Как така са заминали? Тя ми каза, че ще останат още една седмица.

      - Така е трябвало да бъде, но жената от рецепция каза, че се е случило нещо и се наложило да заминат преждевременно.

       Съни скочи като ужилена.

       - Ами Алекс? Успял ли е да се свърже с нея?

       - Не.

       Мики бръкна в джоба си и извади листовете.

        - Когато се прибрахме във вилата намерих това.

       Той ú ги подаде, тя ги прочете на бързо и възкликна.

        - Боже, той очаква да я открие тук. Сега какво ще правим?

     - Точно за това дойдохме при теб. Ти си ú приятелка и Денис предположи, че можеш да ни дадеш нейни координати, за да може той да я открие у дома. Да не губим време. Облечи се и ела с нас във вилата. Предполагам, че връзките са възстановени, а когато Алекс не я открие в хотела ще ни звънне, за да разбере какво става. Тогава ти си на ход с информацията, която имаш...

       Мики млъкна, защото Съни го гледаше с отчаяние.

       - Какво има скъпа, защо ме гледаш така? Нямаме време за губене.

       - Това, което искате от мен е невъзможно.

       - Защо? Просто трябва да говориш с Алекс и да му кажеш каквото знаеш.

       - Там е работата, че нищо не знам. С Мира не успяхме да си разменим телефоните и адресите.

      - Това е абсурд. Всички знаят, че когато две жени станат приятелки първата им работа е да си разменят телефоните.

     - Да, но при нас не стана така. Мира казваше, че подобни неща и напомнят за раздяла, а на нас ни оставаше още една седмица, за това решихме да го оставим за последния ден.

      Мики и Денис не вярваха на ушите си. Как може да случва подобно нещо. Откакто Алекс замина всичко вървеше на опаки. Те постояха известно време в мълчание и бездействие, когато на Денис му просветна една идея.

     - Приятели има още една малка надежда. Съвсем нищожна е, но все пак е нещо.

     - Какво имаш предвид? – попита Мики.

    - Току що се сетих, че когато идвахме на сам забелязах едно такси да завива в посока на вилния комплекс.

      - И какво общо има това?

   - Щом Съни казва, че Мира не е обичала да раздава координатите си предварително, когато е разбрала, че няма де има друга възможност, може би е успяла да се отбие на път за летището и да ни остави бележка.

      Мики и Съни се спогледаха.

      - Има логика – каза тя – доколкото я познавам тя не би ни оставила просто така.

     Съни стана и се запъти към спалнята.

     - Ще отида да се преоблека и веднага тръгваме...

(следва)