28 окт. 2023 г., 19:33

Илия 

  Проза » Рассказы
271 1 5
2 мин за четене

Самотният човек умее да чака. Разбира границите на „не“ и „да“. Самотният самотен не винаги е сам. Има си градина, която обработва, цветя, които носят ухание, папагал и котка, част от интериора. Самотникът е чичо ми Илия. Почти на 80-т години, сребристите му коси и набръчканото лице са белязали дните. Ала душата му е с повече белези, тя дори не говори, защото ще трябва да крещи. Навремето срещнал синеоко момиче. Създали семейство, деца. Той работеше в цех като заварчик. Тя, Данка, гледаше къщата и двете дечица Соня и Вася. Красавица беше жената. Но като по книга парите не стигали, той заминал за Съветския съюз. Две години го нямало. Тя, с децата, самотна ли е била? Заглеждал се в нея близкия съсед, шефът на хлебозавода.

Кое определя правилното и грешното? Можем ли да живеем сами? Каква е истината за живота?

Децата растат, любовта угасва ли? Годините бележат всяка бръчка.

Момчето имало наклонности към мъжете. Момичето, красиво като майка си, се омъжи успешно.

Данка, посрещнала мъжа си, но чувствата и били мъртви.

Устоя на другия. Ала имаше психически проблеми. Шизофрения.

Детето ѝ бе гей. Как да преодолее това? На 20 Вася влезе в затвора за грабеж.

И един ден Илия  намери Данка обесена в къщата. Беше още толкова млада и красива, само на 48 години.

И оттогава той, Илия избра самотата. На 57 години, ходеше само на работа и започна с грижите за градината. Дъщеря му замина за Италия.

Момчето лежеше по затворите. Беше станал наркоман.

За кратко една връзка, в която се впусна той, продължи шест години .За да запълни празнотата.

И утихна. Като деня с нощта.

Защото животът беше тих и сив.

Защото цветята и котката бяха само верни.

Дни, часове, минути…

Сега чичо Илия вече бере крушите. Продава ги на пазара.

Случва се да го навестява внучката, на 22 години.

И толкова.

Самотният тих човек не плаче.

Той знае цената на загубата и липсата на човещина.

Не умее да мрази.

Нито да обича.

Самотата е безименна. Тя има криле и един ден с чичо ми ще полети, там, където болката не съществува ....

А Раят е величина.

 

© Ана Янкова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Катя, благодаря!
  • Много хубав разказ. С много въпроси и отговори.
  • Благодаря, Младене! И на Нина!
  • " А Раят е величина. " Хареса ми!
  • "И утихна. Като деня с нощта.
    Защото животът беше тих и сив.
    Защото цветята и котката бяха само верни.
    ...
    Самотният тих човек не плаче.

    Той знае цената на загубата и липсата на човещина.
    Не умее да мрази.
    Нито да обича."

    Това са прозрения, до които малцина стигат. Поздравление, Ана!
Предложения
: ??:??