И л ю з и я

1.

Понякога съдбата затваря очи, усмихва се и решава да си направи експеримент. Киска се самодоволно, протяга ръце и грабва две души. Ей така – напосоки. Блъска ги в някакво пространство и после гледа какво ще стане. Нищо, че е съдба –  тя също има нужда от уроци и когато разпределя  случки на човеците, да си има избор.

Та, решила Съдбата да си поиграе с две човешки същества и ги събрала. Уж грешка в телефонния номер или случайно подбрани числа – вятър! Шегобийката-Съдба гледала всичко от високо и насочила пръста на един човек към телефона. После пак направила така, та „залутаните” души да се видят. В живота няма нищо случайно. Това е измислица на хората. А те живеят с илюзиите си.

И така, тези две души се намерили, уж случайно, познали се веднага, но не случайно и полетели – всяка със своя скорост и из своите висини.  За известно време били заедно.

Едната душа се чувствала Самотна, а другата – Празна и изчегъртана. Решили, че могат да променят нещата, да изиграят съдбата и да опознаят някакво щастие. Скитали се с думи из дебрите и потайностите на мислите си, надничали скришом в очите си, разгадавали неизплаканите сълзи и си мислели, че имало „случване”, че опознават заедно някакви чудни пространства или селения.

Празната душа се зарадвала, но след време по навик се спуснала ниско над Земята и все се оглеждала да види онези случки и същества, които доскоро са били в нея, стъргали са я, мъчили и мачкали – толкова, че сега сама себе си наричала Празна. Въпреки това й липсвали! Не вдигала поглед от дреболиите и спомените, прехвърляла ги из разбитата коруба на душата си и тихо скимтяла. Къде отиде това, защо загубих онова, ах, колко съм грешна, колко съм слаба и уморена… Не живея, а разнасям бацили, не вървя, а куцукам, не се смея, а си разтягам устата, не пея, а мрънкам… загубих всичко, всичко…

И съм изтърбушена, уморена и захвърлена от съдбата. Самотна душа съм и това ме убива бавно…

Нямам сили да се откъсна от битието си на страдалец, здрави вериги държат отлюспените спомени към разбитото ми сърце и се чувствам смазана. Няма кой да ми помогне, а и да има, няма да го поискам. Свикнах си да съм Празна. Удобно е… не правя усилия, но понякога ми е жал, че съм толкова съм изтърбушена, изчегъртана и изоставена!

 Мразя това, мразя илюзиите, които имах, мразя умората си, мразя самотата си…

2.

Не мрънкам, че съм самотна душа. Сигурно Бог е избрал това за мен, приучил ме е най-добре на самота и значи, че това е дар от него. Прекрасен, стига да го осъзнаеш, приемеш и заживееш с прекрасността му.

Какво би станало, ако през душата ми преминават вампири-опустошители, които вземат енергията ми и си тръгват доволни от себе си? Какво ще остане от нея – една изчегъртана до болка коруба, която ще се страхува да приеме друга душа? Не, не искам това за себе си, затова и съдбата ме е предпазила. Но няма и как да стане, защото душата ми не е затворена в ограничено пространство, а е пръсната във Вселената, а ако има други Вселени, - тя е и там. Това е домът й, убежището, което дава всичко!

Самотата ми е благословена и прекрасна, тя ме защитава от болка и разочарования. Дава ми Абсолютната Свобода да я населявам със собствените си светове – красиви, разнообразни и тайнствени. Целият Космос е мой! Какво по-прекрасно да се откъснеш от битието и да бъдеш част от Вселената! Тя е толкова сияйна и стряскаща, пулсираща от живот и задъхана от смърт! А най-прекрасното в нея е музиката, излъчвана от всяка космическа частица. Всеки атом пее своя песен и когато си там – сам сред този смайващ свят, чуваш космическата музика, родена от самия Творец . Не можеш да чуеш това великолепие, ако не си сам!

 Самотата дава спокойствие, че няма да ме наранят, прави ме истински свободна. Мога да се пръсна в необятността, да се докосна до непознатото, да го разгадая, преживея и отмина. Мога да се докосна до непознати светове, да премина край други души, да ги опознавам по мой избор и да си тръгвам, отново по мой избор.

Какво означава любовта, ако не доброволно отказване от свободата и самотата и населяването на собствената душа с друга душа? И Самотата ти си тръгва… а тя е била единственият ти пристан, в който да се чувстваш истински свободен и пречистен.

Такава самота не е чувство на изчерпаност или умора, защото преди тях е имало нещо, което си е отишло и тъгуваш по изгубеното. А то опустошава и причинява болка… Такава душа е Празната и има нужда от ново „напълване” – капка по капка, защото естественото ù състояние е било пълнотата. Умората ще ù мине, болката ще пропълзи бавно из ъглите ù и ще се затаи, „чегъртането” ще спре, ще прогледне към реалния свят и ще си набави отново онова, от което има нужда. Такава душа ще бъде щастлива от заселването със „случки” и ще намери покой. После ще се умори, защото се е „завързала” за разочароващи реалности. Ще живее в ограничената си сфера на дребните житейски щастийца и никога няма да познае Великата Самота, която дава Велика Свобода. Там няма илюзии.

Илюзиите са в душите на хората, които градят дребните си светове и ги използват за патерици, с които да кретат през живота. На малки стъпки, оглеждайки се за дребните нещица, които не правят живота по-красив, а по-затлачен. Затъват в дребните прашинки, задушават се, после плачат и продължават да затъват, но вече в собствената си кал. Оплакват погубените си дребни илюзии, без да  подозират, че на света съществува безкрайната свобода на Самотата, където духът може да се чувства космически, извисен и недостижим.

Там няма илюзии, а Съвършена Свобода.

 Откъс от книгата "Две"

Латинка Минкова