ИМАНЕ

Слънцето ни гонеше все по-нагоре. За час пред нас изникна къщата на моя приятел. Скрита зад няколко облака от цъфнали дървета, тя показа покрива си от сури тикли.  Мярнаха се прозорците - очи на заспал великан. Оттам се показваше бяла забрадка. Тя се скри от погледа ни. Митко каза, че е майка му.

... Кръглата синия приемаше едно след друго блюдата, които се надпреварваха с уханията си. Шишето с ракия правеше кръг след кръг. Говорихме за работата. Описваха се подробно непознати, които сякаш са били тук. Майката погледна приятеля ми. От очите ù струеше онази любов, която съм виждал при мадоните.

- Хайде, синко, време ти е вече невяста да ми доведеш!

- Ех, и ти, мамо! Казах ти, тя само да ми даде знак, веднага ще я доведа. - Питай приятеля ми! Той умее да гледа на карти.

Очите му ме стрелнаха подигравателно. Да, гледах.Това беше теория на вероятностите. Всяка карта си има обозначение. Учила ме беше една арменка.

- Давай картите, ще ти гледам! - Отнякъде се измъкна едно старо тесте, пожълтяло от времето. Наредих ги в редици. Асото спатия легна пред картата на момъка.

- Женитба! – Всички ме зяпнаха опулени.

Утрото ме завари завит презглава. Някой се опитваше да наруши царството на топлия юрган.

Моят приятел ме гледаше и правеше знак да мълча. Ръката му посочи вратата. Бързо се облякох и тръгнах след ранобудника. Стъпките ни отведоха на една полянка зад къщата. От пазвата изкара бяла кърпа, погледна часовника и замаха към отсрещната барчина. Слънцето показа огнения си кръг. От там затрептя като бяла чайка кърпичка на жена. След малко изчезна в сянката на дърветата.

- Видя ли, брат. В десет часа ще ни чака.

Родителите му ни посрещнаха питащи:

- Защо не спите? Сигурно ви е било студено.

- Майко, отиваме за булката.

- Как тъй? Ще я крадете ли?

- Не бой се, мале. След час долу от тази страна на барчината да чакат два оседлани катъра.

Заизкачвахме се по отсрещната страна направо през храсталаците. Скоро стигнахме една поляна. На долния край течеше чешма. Часовникът показваше десет.

По пътеката заситниха стъпките на момиче. То не вървеше, а плуваше върху сянката си. Отзад вървеше момченце. Чуваше се как спорят за нещо.

- Връщай се у дома, няма кой да ме открадне! - Под чешмата струите запяха в нейните бакъри.

- Стой тук! Отивам за малко до храстите, имам нужда да ме оставиш за малко сама. Момчето се заоглежда подозрително. Шумът от нашите крака го беше изплашило. Ръката на Митко взе моминската в своята и хукнахме  надолу. Бягахме, огласяни от плача на викащото за помощ момче. От махалата се зададе мъж. Той посрещна детето. След малко се чу рев - разтърси планината, а ехото се предаваше от връх на връх.

Краката на момичето се оплитаха в дългия сукман. Някъде далеч отгоре се чуха виковете на преследвачите. Реката течеше буйна пред нас, но къде време да търсим брод? Митко грабна девойката на рамо и за минута бяхме на другия бряг. Там чакаха катърите, ние бързо се качихме. Сръчкахме ги яко и те хукнаха нагоре. Пред къщи ни чакаше цялата махала, настръхнала, с камъни в ръце. От преследвачите нямаше вест. Мъжете подвикваха с гордост, че тяхното момче бе станало мъж.

На прага ни посрещна Митковата майка с пълен бакър вода и го плисна пред краката на младоженците. Начаса ги затвориха в стаята накрая на коридора. След двадесетина минути излезна Митко, щастлив и доволен. Майка му нахълта като орлица в стаята. След малко носеше бял чаршаф, по който личаха капки кръв.

Усмивката ù грееше като ясно слънце. Тя водеше зачервеното от срам момиче:

- Слушайте всички! Имам си още една дъщеря. Да ни е честито! - отвън се чу гърмежа пушка.

Бащата стреляше от радост. Самодоволната усмивка не слизаше от Митковото лице.

Отдолу се зададе върволица от мъже и жени. Най-отпреди яздеше на катър едно сто оки мъжище, със засукани мустаци. Зад мен се сбутаха – „чичото на момата”. В ръцете си държеше ловна пушка, с която стреляха по дивите прасета. Двама-трима от нашите мъже се прибраха в къщата. Отдолу се чу гласище - затрепериха прозорците на къщата.

- Кой е тоя, дето откраднa момата. Ако е ербап, да излезе навънка.

- Няма чуждо дете тук, то си е наше – показа се майката на Митко с чаршафа в ръце.

- Тука е печата. Mомата е невяста, вземете я!

Пушката в ръцете на чичото прогърмя и изплаши накацалите по стобора врабчета. По-дребният човечец отзад направи крачка пред чичото.

- Хайде, каквото е станало, станало. Да не правим за смях дъщеря ми. Излизайте, младите, и целувайте ръка!

Митко и Минка, навели глава, заситниха едновременно и зацелуваха протегнатата десница. Чак тогава се показа бащата на Митко.

- Влизайте! Добре сте ми дошли, сватовци.

Само едрото мъжище, сякаш му бяха развалили удоволствието да покаже какъв мъж е, още стоеше отвън и не влизаше. Митковата леля, цялата в черно, пристъпи напред и наперено му се закара:

- Ако имаше кураж като племенника ми, нямаше да имам черно на главата. Уплаши се тогава от баща ми. Сега с какво лице си ми дошъл.

Мъжището се сви като попарено, промълви нещо. Едри сълзи напираха в очите му. Наведе глава и влезе в къщата. Синиите във всяка стая бяха сложени. Разделиха се на две. В едната стая мъжете, а в другата жените. Между двете сновяха Митковите сестри. Носеха сахани с варено месо. Бащата на момата се изправи.

- Тоя резилък не трябваше да стане. Момата ни беше малка. Но станалото – станало. След петнадесет дни сватба, сега е годежа. Хайде, хаирлия да бъде!

Едно след друго се надигаха шишетата. Чичото, който мълча досега, се закашля и сякаш между другото попита:

- Как така стана, че решихте да крадете момата?

От другата стая се показа майката на Митко.

- Ей това момче, Гражданчето, гледа на карти и каза, че работата е готова, а другото го знаете.

- Като е познало, да познае и дали в Гърковото има злато и дали ще го изкараме. - Всички очи се обърнаха към мен. Засърбя ме главата. Десет чифта очи ме гледаха, а погледът на чичото ме закова. Исках да кажа нещо, но гордостта ми надделя.

- Дайте картите! - Тестето се завъртя в ръцете ми. Заваляха едни карти, не ти е работа. Това значи пари. Като ги гледах пияни, едва ли ще тръгнат за някъде.

Утре ще избягам с Митко, ни лук ял, нито мирисал.

- Да, има пари! Ще ги намерите, ала искат курбан.

Съдържанието на шишето показваше, че има по глътка. Чичото настани ръката си върху рамото ми и не ме пусна.

- Хайде, момчета, да заведем човека на Гърковица и да изкопаем златото! Даваме го като чеиз на момата.

Митковите очички се подсмиваха и сякаш казваха –   каквото си дробил, това ще сърбаш.

   Слънцето залязваше, когато нашата експедиция тръгна. Всеки държеше инструмент, одеяло и шише с алкохол, а аз най-отзад – едно пробито сито. Колоната се проточи и потъна в мрачината. Едва горе на билото светна луната. След час пристигнахме на една равнишка. Чичото показа една издатина по нея.

- Тука е! Копайте!

            Заблъскаха кирките. Лопатите потъваха в дъхавата пръст. Нещо изтропа отдолу – голяма плоча от гранит покриваше дъното на дупката. Ами ако няма нищо, ще си изям боя. Два часа копаха. Избързах:

- Спирайте! Дайте пепел да посеем, утре в зори каквато стъпка има, такъв курбан ще дадем.

От горящия огън пресяха пепел, отгоре сложиха ситото. Всеки се зави под одеялото си. След малко захъркаха като стадо пустинни лъвове.

С лост и кирка повдигнах плочата, но отдолу нямаше нищо.

Преместих ситото и с бос крак стъпих върху пепелта. След това си легнах спокойно под одеялото.

Светлината и глъчката ме събудиха. Един по един снощните, страшни в хъркането лъвове, се наливаха с вода. Гледах сънено и разтревожено къде се намирах.

Над мен се навеси като мечок чичото:

- Хайде да видим, ако няма нищо, ще си биеш петите в задника, за да не те стигна! Има за какво да те бия от вчера насам. Повдигнах ситото. Театрално го метнах встрани и поглеждайки пепелта, хукнах настрани. Един по един се навеждаха планинците над пепелта и цъкаха с език.

- Хайде, ако ви стиска, копайте! Не ви стиска – нали. Хайде, чичо, един ще иде курбан. Зестра трябва – ти го каза. Копай!

Лицето на чичото беше пребледняло, сякаш го бяха гонили глутница вълци.

- Ба, ще копая. Да не съм луд! Давайте да заравяме, че някой да не стане курбан от нас!

- Всички се отдръпнаха от дупката. Грабнах една мотика и започнах да заривам. В очите им се четеше страх и уважение към мен. Стъпках купчината. Редицата се бе проточила надолу по рида. Останал бе само Митко.

- Евала, бате! Взе им страха.

   След години минах оттам. Митко беше побелял. До него стоеше все още чернокосата му жена. Синът му беше дошъл от града сутринта, а на обяд пристигна приятелката му от отсрещната махала да го търси.

- Така е, приятел. Навремето ги крадяхме, а сега сами си идат. Вади картите да гледаш!