3.

Откакто го изписаха, Морис Форд беше почти неотклонно с Бу. Тъй като лекциите му бяха отложени до края на месеца, той гледаше през всяка нейна свободна минута да бъдат заедно. Вече наближаваше средната възраст и въпреки че винаги беше обграден от женско внимание – никоя не беше успяла да го задържи за повече от нощ-две. Беше ерген по подразбиране. Не се лишаваше от женско внимание и присъствие, но винаги за кратко.  Но Бу  някак си беше влязла в него, изпълваше го, искаше да е с нея.  Не му омръзваше да говорят,  да се разхождат...

Бу направо цъфтеше. На нейните двадесет и седем години бе имала връзки с мъже, но някак те бяха между другото. Работата ù винаги обсебваше вниманието ù. Дори свободното ù време беше посветено на работата. Но това беше минало. Обичаше работата си, но обичаше и Морис. Време беше вече да го признае пред себе си. Интересно, че за цяла година като преподаватели в не чак до там голям университет – те дори не бяха се срещали или засичали на разните му събирания на преподавателския състав. Той не бе ù казал още, че я обича. Тя го разбираше по погледа, по усмивките,  по леките докосвания и по едно нещо, което пърхаше в стомаха ù, само да си помислеше за него. А когато бяха заедно, усещаше  буря в душата си, която основно бе разбила нейното вечно вглъбяване.

Срещнаха се на ъгъла до нейния блок. Винаги я чакаше на улицата и никога не поиска да се качи горе или да си изпроси покана за по кафе или чаша питие. Тя пък никога не го покани да се качи.

      - Искаш ли да вечеряме в рибния ресторант? Така, както ме угояваш напоследък, май ще се замисля за диета и здравословна храна... Та рибният ресторант може да е първата крачка към по-здравословна храна.

     - Риба. Чудесно. И аз това си мислех, но в малко по-различен план.

     - В какъв?

     - Нали по цял ден съм свободен и реших тази вечер аз да ти приготвя вечерята. У дома. И се спрях на риба с чили сос.

На Бу краката се подкосиха и тя се облегна на рамото му. В тях? За първи път я канеше в тях.

      - Във вас?

      - Да, какво има? Не си съгласна ли?

      - Напротив, просто се учудих. Не знаех, че можеш да готвиш.

 Преглътна и леко се изчерви, но не обели и дума повече. Страхуваше се този миг като сън да не изчезне със събуждането ù. В тях?  Този припрян и чаровен мъж, който така настъпателно започна да я ухажва в  началото,  се оказа доста премислен и добронамерен, истински кавалер. Настояваше всеки ден да се виждат, да са заедно... но поне да се беше опитал да я целуне… Държеше я за ръка, понякога леко погалваше косата ù, но само това. А тя така копнееше...

Той се ширеше в малка къщурка от две стаи и кухня, като едната стая се виждаше, че е превърната в кабинет. Но докато успее да се огледа, се озова в ръцете му и първата им целувка беше не плаха, а силна и страстна, зашеметяваща и задъхваща. Ръцете му я повдигнаха и сякаш беше лека като дете, я понесе към голямото легло. Тя започна да го разсъблича, още преди да се озоват в него. Той я целуваше, галеше и разсъбличаше – хем нежно, хем настоятелно. Не се и усъмни в реакцията ù, не я попита – те  бяха едно цяло от момента на докосването им. Всичко се сля в една шепа, родени един за друг. Никой не питаше, никой от тях не се и съмняваше в отговора на тялото на другия… Мигове на сливане, единение, блаженство…

Когато се отпуснаха изморени и заситени, мъркащи от удоволствие – Морис леко изпъшка

      - Щях да те гощавам с риба... Нищо, ще отидем в ресторант, а и трябва да го отпразнуваме.

      - Остави рибата. Кажи ми какво се случи, преди да те открия?  Как стана така, че се озова ранен в дерето?

      - Остави сега дерето – той се изправи леко и затършува в чекмеджето на нощното шкафче, извади нещо и се обърна към нея – Бу Скай, ще се омъжиш ли за мен?  Преди да отговориш, искам да ти кажа, че те обичам и че ти си първата жена, на която казвам това и която моля да стане моя съпруга.

      - Да, о, да! – Тя се претърколи към него и той тържествено постави малък пръстен с искрящ диамант на пръста ù. – Прекрасен е! Ти също си най-прекрасният мъж и аз съм щастлива да бъда твоя жена, а ти - мой мъж. Но все пак, какво се случи оня следобед в гората?

     - Възможно най-тъпото нещо, което съм правил в живота си. Видях нагоре по склона едно мъниче, а до него нещо лежеше. Без да се замисля, се изкачих и мъничето започна да съска и пищи срещу мен, а неговото братче или сестриче лежеше  до него. Наведох се, докоснах го и видях, че е мъртво и тогава...  нещо се строполи върху мен. Имаше зъби и нокти. Събори ме и започнахме да се търкаляме надолу. Успях да свия крака и да го изритам в корема. Пумата отхвърча, отнасяйки и парче от рамото ми. Загубих съзнание. Майката. Сигурно е решила, че аз съм причина едното от децата ù да умре, знам ли. Те защитават малките си също като нас – хората. И ако ти не беше погледнала встрани, сигурно щях да умра от загуба на кръв.

     - Да, доста тъпа постъпка.

Наистина тъпа, помисли си Бу. Но ако не беше постъпил по този тъп начин, можеха изобщо да не се срещнат. Или да се срещнат при други обстоятелства, които да завършат по  друг начин. Той, сякаш прочел мислите ù, се поправи:

    - Може пък да не е било толкова тъпо…

    - Това е най-хубавият край на една тъпа постъпка. 

Край