Откъм завоя се дочу локомотивната свирка. Дочка Парапанова легна на железопътната линия и се приготви да посрещне съдбата си.
„Направо съм като Ана Каренина”- помисли си Дочка, а след това с малко тъга си даде сметка, че никой няма да опише собствения ù живот. Все пак тя беше умна жена и знаеше, че начинът, по който посрещаме смъртта, не може да бъде опрощение за начина, по който живеем живота. Както и да е, жребият е хвърлен, главата е положена и локомотивът идва. Педантичността не й изневери дори в този момент – извади от джоба си плика с прощалното писмо, за да се увери, че е надеждно запечатан, след което го прибра обратно и се успокои - доколкото можеше да се успокои човек в подобна ситуация. Ето го и него – нарастваше с всяка изминала секунда, железопътната линия под главата ù затрепери, машинистът отчаяно наду свирката и се опита да спре, но това беше невъзможно. В следващите мигове главата на Дочка се търкаляше, освободена от оковите на тялото, а спящите пътници в кушет–вагона ...