Стоях и се молех, проснала се на земята. Не се молех на Господа, за да поправи грешката ми. Не се молех на себе си, да бях мислила повече, да бях била различна... Не. Молех се пред единствения мъж за мен, пред човека, когото обичах с цялото си сърце, пред когото слънцето бледнееше, а луната чезнеше. Моята единствена любов.

            - Моля те, обичай ме! – шепнех аз, не смеейки да го погледна в очите – не спирай да ме обичаш... умолявам те, всичко ще направя! Просто ме... просто ме обичай!

            Но не можех да продължавам да говоря така, защото скоро щях да заплача, гласът ми щеше да се разтрепери, а душата ми щеше да се разкъса на парчета. Можех да го умолявам още... както досега, винаги, той ме беше умолявал. Бяхме си разменили ролите, след цяла година, откакто се познавахме.

            - Погледни ме в очите, Таня.

            Най-сетне вдигнах поглед, но не можех да не спра очи първо на инвалидната количка, преди да стигна до очите на моя любим. Молех го да ме обича, но аз не се обичах...

            Преди три години аз бях велика, абсолютно самовлюбена и невероятна кучка. Приятелите ми... тоест, хората, които бяха около мен, бяха единствено подмазвачи, желаещи от моето излъчване, от моята красота, от моята популярност в училище. Красиви момичета, стараещи се да не хапнат нито залък, и изправящи косата си всеки ден. Но те не можеха да достигнат мен и моята красота.

           Аз бях родена красива и умна. Русата ми коса – с нея бях родена. Сините ми очи, тялото ми... те също. Както и умът ми – никога не бях полагала усилия, никъде. Нито за да изглеждам страхотно, което просто ми идваше отвътре, нито пък за да получавам отлични оценки по всички предмети. Винаги съм била отличничка, без да полагам труд – имах силна памет, на която не ù трябваше да се съсипвам от зубрене... и така, аз бях на осемнадесет години, без въобще да съм имала някаква ясна цел в живота си и без да съм положила усилия за нищо.

            И постоянство също нямах – записвах се на пиано, карате, плуване, китара... и всякакви други умения, към които никога не постоянствах, защото не знаех какво е да полагаш усилия за нещо. И затова ги изоставях едно след друго.

            Но... появи се тогава едно момче, което после щеше да се превърне в единствения мъж за мен. Но когато за първи път го видях, излях водата си върху него. И не, не беше случайно.

            - Какво си мислиш, че събаряш пред мен!? – бях му повишила тон, защото той беше бутнал, най-вероятно без да иска, чашата си с кафе. Прекрасната ми дреха не беше пострадала, но пътят пред мен беше с цвета на кафе и мокър.

            Момчето – наглед най-обикновено, с тъмна коса, която му влизаше в очите, които пък бяха и те тъмни. Извинил ми се беше, но не че ме интересуваше. Фактът тогава за мен беше единственото съществуващо нещо – а фактът беше, че пред мен имаше кафява река, която не исках да прескачам.

            - Извинявай – потрети  може би той, или пък го каза за четвърти път.

            Аз се засмях, развъртях капачката на водата си и я излях върху тази негова дълга и права коса. Той трепна, стъписан от студа, но преди да видя някаква друга реакция от него, се обърнах, и последвана от моите фенове, се отдалечих от него.

            Въпреки това, когато бях сама вкъщи, се замислих за него. Той беше най-обикновен и сигурно полагаше повече усилия в живота, а беше успял по-малко. Тогава не съзнавах, че така жестоко съм грешала за него.

            На другия ден забелязах същото обикновено момче да ме преследва. Тоест, той откровено и открито се срещаше с мен на уж случайни места и ми казваше „здравей, Таня”. Какво си мислеше този, а? Че след като съм му проговорила, вече има честта да ми говори и да ме гледа в очите? Но неговата настойчивост наистина ми беше дошла до гуша още първия ден, когато той ме беше поздравил цели три пъти и беше направил още може би четири коментара за нещо, което се случваше около мен, отправени, разбира се, към мен и с абсолютна дружелюбност.

            Казах на едни мои момчета приятели да го сплашат, за да престане да ме тормози. На следващия ден той обаче отново дойде при мен, безстрашен.

            - Здравей, Таня.

           - Няма ли да ме оставиш на мира? – избухнах аз. Не, не се ядосвай, защото хората гледат, помислих си, но неговият настойчив черноок поглед не ме оставяше спокойна.

            - Просто ти казвам здрасти.

            - Не ми трябва да ми казваш здрасти – отвърнах му.

            - Махни се от Таня, нещастник – обади се Яна, една от превзетките около мен и тропна с обутото си в токче краче – тя няма време да си говори с такива като теб.

            Той ми се беше усмихнал и си беше тръгнал. Но... аз изведнъж не можех да спра да мисля за него – защо ми досаждаше? Едва ли беше заради популярността ми, защото такива като него много добре знаеха, че не могат да влязат в списъка ми. Такива като него ме мразеха зад гърба ми, а пред мен стояха с наведени глави... и по никакъв начин не ме гледаха в очите.

            Но той не се отказваше... подпитах тук-там и разбрах, че името му е Владимир. Това име ми беше толкова досадно, колкото и самият човек. Но въпреки това бях заинтригувана от странния поглед в очите му. Няколко пъти срещахме погледи и безмълвно провеждахме разговор с очи, въпреки безсмислените „отбранителни реплики” на „приятелките ми”, отправяни покрай мен към Владимир. Сякаш бяхме само ние, въпреки всичко наоколо.

            Но въпреки това изпитвах силно раздразнение към него, което тогава не съзнавах, но може би просто беше било силно... чувство към него. Просто нещо, което не познавах и не можех да определя. Но вечер заспивах с мисълта за него и за това какво е направи през деня. И как винаги успяваше да ме намери, където и да се разхождах, винаги заобиколена от почитателите ми.

            Една вечер, след като училището беше свършило, аз бях излязла сама и неусетно бях стигнала в двора. Огледах сградата, където всеки ден ходех и се радвах на величието си – сега беше толкова тъмна, мрачна и самотна. За моя изненада беше отключено и се вмъкнах, изпълнена с желание за малко приключение. Отнякъде дочувах музика, което още повече ме изненада.

            Спрях се пред вратата на физкултурния салон и надникнах вътре – оттам идваше музиката, лампата беше светната. Открехнах още повече вратата, завладяна от любопитство и чак не можах да повярвам кого виждам там. Беше този, досадният, ужасяващо неразбираем Владимир. Той танцуваше...

            Аз от танца му останах без думи, само стоях и гледах, с широко отворени очи и разтуптяно сърце. Движенията му сякаш се преливаха с мелодията във времето – понякога сякаш времето застиваше за една част от секундата, след това се процеждаше през тялото му... личеше си с каква страст танцуваше той. Бях се усмихнала, без да се усетя, когато той погледна в моята посока и най-сетне ме забеляза. Онази вечер беше първият разговор, който някога бяхме провели с него.

Влязох вътре, леко смутена, и го попитах какво прави толкова късно. Той ми отговори очевидното и се засмя. Имаше някакъв блясък в очите му, а потта от танцуването беше намокрила тъмната му коса.

- Хареса ли ти? – попита ме той и аз смръщих вежди.

- Не. Не понасям тази музика – отвърнах аз.

            - Лъжеш... – усмихна се той и ми смигна. О, той наистина се смяташе за голяма работа.

            - Ха! – сопнах се аз – защо въобще съм тук? Я да си тръгвам...

            Но вместо да си тръгна, се обърнах към него.

            - Ти пък, от колко време танцуваш? – усетих, че питам.

            - От малък – каза той – танците са ми любимото нещо. Винаги, когато нещо ме тревожи, танцувам така и всичко се нарежда от само себе си.

            - Как така... нещо сега ли те тревожи?

            - Да. Седни. – той посочи с глава пейката. Подчиних се, решила, че тъй като наоколо никой не гледа, не е нужно да си държа главата нагоре. Не смятах Владимир за някой... но тогава също съм се бъркала, по дяволите.

            - Ииии – подканих го аз с любопитство – какво те тревожи?

            - Ти.

            Примигах стъписано и може би с малко засягане отговорих.

            - Аз не съм твоя работа, по дяволите.

            - Напротив, си – каза ми той – изключително си ми интересна.

            - На много хора съм интересна.

            - Не е вярно.

            Усетих, че ококорвам очи, но в следващата минута, вместо да избухна, аз се укротих. Бях... била заблудена. Не бях наистина интересна на хората, просто те ми завиждаха или искаха да бъдат като мен. Или искаха нещо от мен... но това не беше интерес, не беше любопитство, тях въобще не ги интересуваше истинското ми мнение за нещата. Онази вечер аз реших, че няма да умра, ако от време на време си говоря с Владимир.

            - Какво ще кажеш да сме неутрални? – предложи ми той отникъде. Зяпнах го.

            - Какво?! Какви?!

            - Неутрални... не си ли играла Симс? Всички момичета са я играли...

            Засмях се.

            - Да, играла съм я.

            - Е, нали знаеш, когато симсовете не са врагове, но не са и приятели, те са неутрални. За да не ме мразиш, бих искал да бъдем неутрални с теб.

            Смръщих вежди.

            - Не, врагове сме!

            Но въпреки това в ума си бях съгласна. Добре, нека бъдем неутрални. Месец по-късно му казах, че съм съгласна да бъдем неутрални – след като той беше намирал какви ли не поводи, за да ме моли да бъдем неутрални. Не да бъдем приятели, а просто да не бъдем врагове. Започнах много повече да дружа с него, да си говорим, да ядем заедно в голямото междучасие. Тръгнаха слухове, че излизаме. Разсеях ги безцеремонно, но продължих да се виждам с Влади. И да, започнах да го наричам Влади.

            След време – на сърцето ми му трябваше време, за да започне да произвежда разбираеми сигнали на привързаност към разума ми – за мен думата „неутрални” започна да означава приятели. След това започна да означава любов. Наистина полудях по Влади, защото той беше всичко, което никога не бях очаквала от някой толкова обикновен на пръв поглед да бъде – забавен, мил, интересен, интелигентен, грижовен, дори малко обсебващ... и всичко в него започна да ми харесва. Така... нашата връзка се разрасна и най-накрая можех да нарека нещата с истинските им имена и да призная пред всички, че сме гаджета.

            И така минаха две години и половина, без да се усетя – бях все същата – известна, красива, ненадмината... но се чувствах идеално цяла. Никога самотна, дори в часовете, когато той не беше до мен, ми стигаше да си спомня какво сме правили, да чета дневника си за него и да си мисля за него. Аз не определях чувството в сърцето ми тогава като „самотност”, а просто като „искам да го видя”. Прекрасно чувство на очакване на утрешния ден.

            Тогава обаче дойде моментът, когато аз, глупачката, недодяланата жена, съсипа живота на този, за когото толкова я беше грижа. Заради моя грешка, независимо каква, независимо как и кога, заради мен самата стана катастрофа, автомобилна.

            Бях в коридора на болницата, разминала се с нищо и никакви наранявания, одрасквания и синини. Бях уплашена, мрънках... докато не дойде при мен лекарят, който ми обясни какво е състоянието на приятеля ми. На Владимир.

            Казаха ми... казаха ми най-ужасното нещо, което можех да чуя. Някакви прешлени, някакви неща, от които не разбирах, бяха му отнели способността да движи краката си. В първия момент, когато чух това, сякаш някакъв нож премина през ума ми и спря мислите ми. Но в следващия момент осъзнах.

            Крясъци, викове и омраза се преплитаха в душата ми. Мразех се до дъното ù... само веднъж влязох да видя Влади, когато той спеше в стаята. Никога не бях ходила в болница и мястото ме натоварваше, но още повече се съсипвах от това, което виждах... той никога нямаше да ходи отново. Нямаше да танцува така всепоглъщащо, нямаше да вървим един до друг, ръка за ръка... избягах.

            Избягах с желанието никога да не се върна и със знанието, че това, което правя, е грешно. Но грешка след грешка ме бяха довели до един дълбок разговор с майка ми.

            - Скъпа, мисля, че трябва да се обадиш на Влади – каза ми тя една сутрин, доста след инцидента... аз въобще не приличах на себе си. Аз не бях велика, бях нищо... аз не бях красива, аз бях отвратителна... аз не бях известна, аз бях презряна.

            - Не, майко – казах ù и аз с желание да се затворя в стаята си за пореден път. Но ръката ù, майчината топла ръка, ме спря.

            - Искам да поговорим – каза ми тя – седни и ме изслушай. Поне това можеш да направиш, нали? Само слушай и после, ако искаш, се качи отново в стаята си.

            Нямаше да ме остави на мира, затова се подчиних.

            - Знаеш ли какво е чувството да обичаш нещо силно? – попита ме тя. Аз мълчах. Нали трябваше само да я слушам...

            - Ти досега нищо не си искала, мила. За нищо не си се борила, всичко си получавала наготово. И те разбирам, ти си родена такава. Но... мисля, че ако те боли от нещо, трябва да направиш действието... трябва да прекрачиш собственото си ограничение. Според мен трябва да изясниш нещата с Влади, поне да ги изясниш за себе си. Не бягай вечно!

            Тогава ù се развиках, разревах се, излязох, затръшнах вратата... но тя беше посяла семето в ума ми и когато се успокоих, то покълна в мен. На другата сутрин, без да знам какво да кажа, без да знам какво да направя, отидох при него.

            Първоначално той отказваше да ме види, а когато ме видеше, отказваше да говори с мен. Беше ми ясно, че ме мрази, тъй като и аз се мразех и знаех какво изпитва... не можех да повярвам колко пъти се бях отказвала за няколко часа... и след това решавах, че нямам какво да губя. Вече бях загубила най-важното... него.

            Продължих... не се отказвах. Стоях пред дома му с часове, за да го накарам да говори с мен... дори веднъж валеше дъжд и на следващия ден бях с висока температура. Но въпреки това не се отказвах и отново отивах, отново настоявах... даже по едно време мислех, че той ще си намери друга къща, тъй като аз постоянно съм там. Не разбирах защо не се маха, тъй като аз отдавна бих се махнала, ако бях преследвана от толкова ужасяващо същество.

            - Само да поговорим! – виках аз, но срещах стена.

            Не можех да се откажа, въпреки че плаках всяка вечер, толкова литри сълзи изплаках... и така изминаха шест месеца, брей, как не усещаш да минава времето. Аз, пред неговия дом, аз с моето настояване, той с леденото изражение, което мярвах само малко, защото ме беше срам да го гледам в очите...

            И ето, в един хубав, топъл и слънчев ден, аз за пореден път отидох пред къщата му. Само че този път, за моя изненада, майка му се показа на вратата и ме изгледа с ужасяващо зъл поглед. И тя ме мразеше, тази мен, която всички мразеха...

            - Можеш да влезеш, Таня – каза ми тя. Което направо разби всичко в мен, всичките ми мисли... можех да вляза. Можех... бях пусната отвъд стената, най-сетне.

            И така дойде моментът... когато стоях на колене пред любимия си и се молех. Но не бях отчаяна, просто се борех, не исках да спра, защото за мен нямаше спиране.

            - Моля те, обичай ме! Не спирай да ме обичаш... умолявам те, всичко ще направя! Просто ме... просто ме обичай!

            Тишина.

            - Погледни ме в очите, Таня.

            Да, погледнах го в черните очи, които така обичах. Изглеждаше странно... наистина сякаш не го бях виждала от много време. Не приличаше на онова момче, върху което бях изляла бутилката си вода „Горна баня”.

            - Е? – прошепнах.     

            - Не – каза ми той.

            Не... нямаше да ме обича... или не, какво?! Какво имаше предвид? О, със сигурност имаше предвид, че няма да ме обича, че няма да откликне на молбата ми.

            Тогава знаех, че няма как... бях го изгубила. И никога отново нямаше... тогава в отчаяната ми и почти примирена глава светна една последна мисъл, последна клечка, за която да се уловя.

            - Поне... – треперещият ми глас вече не беше възможен да бъде скрит. Но продължавах да гледам Влади в черните, красиви очи – поне да бъдем неутрални?

            Видях изненадата на лицето му, видях как веждите му се вдигат и той примигва. Обаче това, което не очаквах, беше усмивката му.

            - Добре – каза ми той и сви рамене – неутрални.

            Надеждата тогава разцъфна в душата ми като ново цвете, покълнало за нов живот. Моята грешка беше направена, бяхме станали врагове... но ето че сега бяхме неутрални.

            А думата неутрален имаше много значения – приятел, любим...

            - Неутрални – повторих аз с леко сърце. Ръката ми потупа крака му, въпреки че той нищо не усещаше, и за моя изненада неговата ръка потупа моята. Сетне пръстите му погалиха кокалчетата на юмрука ми...

            Неутрални.