Започнах  нова работа във фирма като мениджър човешки  ресурси и първото, което направих бе да се запозная с персонала. Не запомних естествено никакви имена и се оттеглих в кабинета си. Реших да поразгледам досиетата на хората. Колкото и скучно да е, трябваше да го направя. Отгръщам досие след досие, нищо  особено. По едно време попаднах на досието на Ирина. Гледам около 50-годишна жена, с висше образование, а работи във фирмата като хигиенист. Зачудих се защо е станало така? Прочетох сивито и –  първо учителка, после директорка на училище близо 20г. ,после няколко години без стаж  и сега от 2 г.-хигиенист. Стана ми интересно защо така се е сгромолясала кариерата и. Исках да я видя и я затърсих в коридора. Тя беше мършава като синигер, с къса коса и изплашени очи. Очите казват много неща. Почудих се защо е такава стресната… Лицето и е изпито. Тялото  и  изглеждаше много крехко. На обяд с колежките - им подхвърлих за Ирина. Те само това чакаха –разказваха ми историята и:
         Ирина била директорка на езикова гимназия, преподавала история и литература. Имала публикувани книги и всички я уважавали. Кариерата била добре, но в семейството никак не и провървяло. Съпругът и се пропил и я тормозел всяка нощ, биел я, а също се отнасял зле и с дъщеричката им. На Ирина един ден и прекипяло, изтеглила от банката парите си и решила да бяга на някъде с детето. Но както често става, едно го мислиш, а друго се получава. Същата нощ мъжът и я подхванал да я бие и я сграбчил за гърлото. Тя не можела да си поеме дъх. Щяла да се задуши, но изведнъж и дошла някаква сила и го отблъснала. Като я гледам колко е слаба се чудя от къде тази сила у нея? Той залитнал, но се стоварил в един ръб на шкафа, ударил си лошо главата и паднал мъртъв. Ирина позвънила на бърза помощ. Дошла линейка, а после и полиция. Повели я за разпит, после затвор 10г. Самоотбрана било, но я изпратили в затвора. Дъщерята през това била завършила, омъжила се и заминала по чужбините. Роднините промили мозъка на дъщеря и , затова тя нито веднъж не посетила майка си  в затвора. След 5-6 г.дошла демокрацията и имало амнистия- Ирина излязла на свобода. Отишла в дома си, но чужди хора се показали на вратата, имотът бил продаден. Какво да прави? С последните си пари заминала в чужд град при свои роднини. Търсила каквато и да е  работа, но нищо не излизало. Роднините започнали да мърморят и след няколко дни я изхвърлили на улицата. Тя се настанила в един парк. Вечер спяла на пейките, а през деня обикаляла като бездомно куче. До една баничарница  ходела всеки ден, защото циганинът се смилявал над нея и давал някой залък. Наритана от всякъде… Някой подал сигнал  на Социалните служби, че една жена обикаля и спи в парка и те я прибрали. Помогнали да я вземат в нашата фирма за чистачка. И така Ирина – с уплашените и тъжни очи попада тук…
          Реших да се запозная по отблизо с нея. Не знам защо, но с нещо ме привличаше… Отначало тя беше като подплашено диво  животно  и не ми обръщаше внимание. Не ми говореше. Аз бях упорита, постепенно взе да си отваря душата  и ме допусна до себе си. Станахме приятелки.  Беше ерудирана и  много интелигентна. Говорехме с нея за какво ли не… Разговорите ни бяха интересни и оживени. Не забелязвах кога се изнизва времето като заспорим за нещо.  Искахда помогна на тази жена. Дадох каквото и трябва – един телевизор, дето не го използувахме, дрехи, завивки. Тя започваше животът си от нулата. Нямаше нищо. Носех и храна, консерви, кафе, какао. Умираше да пие какао. Попита ме дали имам книги. Занесох и един кашон с книги. Нали е била литератор преди да я смачка животът…Жадуваше за книги. Четеше много. Малко по малко, уплашеният и поглед изчезна. Стана по-спокойна и уверена. Промяната у нея ми харесваше много. Душата и се лекуваше бавно, имаше напредък. От дума на дума  научих името на дъщеря и. Ирина вярваше, че ще се видят с нея, когато Бог каже…  Тя  посърваше щом заговорим за дъщерята. Не беше я виждала около 10 години. Мечтаеше да се срещнат, да види внука си… Знаеше от роднините само ,че е в Германия. 
Аз реших да я търся  тази дъщеря  в социалните мрежи. Ровичках из интернет, но нищо не излизаше. Един ден я намерих. Писах и за това, че майка и се намира в нашия град, че е свободна и работи, че едва свързва двата края и че ще е щастлива да се видят. Зачаках отговорът с нетърпение. Исках да има добри новини и да изненадам Ирина. Представях се като и кажа това  - как ще грейне лицето и.                             Минаха няколко дни без отговор. Накрая получих няколко реда по месинджъра :  Слушай, кучко! Какво си въобразяваш? Аз нямам отдавна майка. Защо са я пуснали? Трябваше да гние в затвора, където и е мястото! Да не си посмяла повече да ме занимаваш с нея!
         Бях  като  попарена. Ръцете ми се разтрепериха. Сърцето ми се сви. Нещо ми се надигна от стомаха  и хукнах да повръщам. Толкова цинизъм? Не можех да го проумея…Това дъщеря ли е? 
Бог затова не ги срещна – майка и дъщеря…