Помниш ли времето, когато бяхме деца? Толкова прекрасно време! Красиво, невинно, безгрижно и весело. Много смях и шеги останаха в миналото! А сега?! Сега не мога да изляза от Фейсбук. Не, че не мога, но е толкова удобно да поговориш с няколко съученици, мама, тате, брата и двама-трима приятели, живеещи в различни краища на света... и всичко това, докато си пиеш биричката, седнал в мекия фотьойл. Да! Удобно е! Но не е същото. Не можеш да видиш усмивката в очите на стар приятел. Не можеш да усетиш тъгата в гласа на майка си и едва ли ще видиш сълзите ù, но и тя няма да види твоите. Удобно е!

     Помниш ли онова дърво, на което се качихме като деца? Аз не успях да сляза часове наред. Сега не мога да намеря дърво, а толкова много искам да се покатеря някъде! Искам да видя света отгоре. Онзи свят – цветния, веселия свят! Онзи, който оставих след себе си. Светът на децата! Искам да го видя отново, макар и за малко. Смятам, че изживях всичко пълноценно, но понякога ми липсва ужасно много.

     Помниш ли първата целувка? Бяхме толкова сладки! Скрити някъде в храстите или зад блока, треперещи от вълнение и срам. Помниш ли срещите? Късни, потайни, откраднати мигове. А знаеш ли от колко време насам никой не може да ме развълнува така?! Няма ги вече пеперудите, треперещите ръце, срамежливите погледи. Няма ги срещите. Няма ги разговорите. Няма ги хората! Затворили са се в своите малки удобни кресла, потънали блажено в сайтове за запознанства и социални мрежи. Няма ги плахите усмивки и тихите думи. Вече изобщо няма думи! Има само букви. Вече и граматиката не е от значение!

     Помниш ли онова писмо, което ти пратих? Писах го с толкова много любов! Всяка дума, всеки ред. Изписах цяла тетрадка с разкази, исках да знаеш всичко за онова приказно лято, което преживях без теб... и за всички останали лета. Нямах търпение да го получиш и още повече нямах търпение да получа твоето писмо! То така и не дойде. Но аз  не спрях да го чакам! Дори днес, минавайки покрай пощенската кутия, усещам лек полъх от онова време.

     Помниш ли как тичахме боси по улицата? Коленете ми бяха вечно разранени от постоянното падане. И до днес съм си все така непохватна, но пък се научих да ходя на висок ток! Вече мога да пиша правилно, но все по-рядко ми се налага да пиша! Прочетох си всички книжки от училищните списъци, но сега ми се смеят, когато разберат, че обичам да чета книги! Научих се и да готвя, даже, смея да твърдя, готвя доста добре, но няма на кого. Хората предпочитат да хапнат в McDonald`s, вместо да приготвят нещо от сърцето си!

     Помниш ли как ме хващаше за ръка, когато ме беше страх? Знаеш ли колко искам да ме хванеш отново? Вече не ме е страх! Минах през много премеждия. Нараних хора, а други нараниха мен. Но вече не ме е страх! Научих се да се боря, научих се да прощавам, научих се да не съдя. Научих се да обичам!

     Помниш ли кога се видяхме за последно? Аз вече не. Минаха векове! Децата вече не тичат навън – тичат на iPad-и и прескачат препятствия! Все още играят на криеница, но се крият в мола, между щендерите с дрехи. Имат представа какво е телефон, но никога не са виждали такъв с шайба! Сега тийнейджърите не се прегръщат, скрити в двора на училището - повечето пушат трева около същия мол, в който са израснали. И много от тях никога не са ходили на село!

     Помниш ли летата, изкарани на село? Нямаше дърво, на което да не сме се качили! Научихме се да ловим риба, преди да се научим да четем. Знаехме точно кога зрее царевицата, защото тайно я късахме, за да си я опечем на огън. Тичахме боси, докато ни отмалеят краката, а сега краката ми отмаляват само при мисълта, че отивам на работа.

     Странно как се променят нещата с времето, нали?! Бяхме най-добри приятели, а днес не знам дори дали те има! И въпреки това имам толкова много да ти разкажа, толкова много искам да споделя...  искам пак да те има, пак да сме две хлапета, гонещи нереалните си цели и мечтаещи, лежейки вечер под звездите на ливадата. Искам да те има наоколо, за да видиш колко много пораснах! Искам да видиш колко добре се справям с живота. Знаеш колко ме беше страх да не остана сама. Сега съм сама! И съм по-силна от всякога! Иска ми се да споделя силата си с теб.

     Знам, че няма как да стане! Ти си едно 10-годишно хлапе, живяло преди 15 години! Може би се разминаваме всеки ден, без дори да подозираме, че някога сме били целия свят един за друг. Може би вече имаш деца и ги учиш на игрите, които играехме заедно! А може и да си пропаднал алкохолик, обвиняващ света за това, че мечтите му са се сринали с трясък. Вече няма значение! Аз пораснах! Пораснаха мечтите, пораснаха целите, пораснаха и хората около мен. Пораснаха проблемите, но нарасна и щастието! Пораснаха и приятелите, но все още сме в същия състав! Е, мама започна да побелява, но готви все така хубаво и да се връщам вкъщи вече е най-хубавото нещо на света!

     Откакто аз пораснах – светът взе да става все по-малък! Мога да отида където поискам, мога да правя всичко, което поискам. Мога да бъда Аз! А аз мога!

     А ти? Докъде я докара?