Искам  си моята майка! Как коя?! Ана Върбева се казва. Ти не си тя! Ох. Ужасно ме боли главата! Водят ме на Скенер, каквото и да значи това. Моята майка... Тя щеше да ме изпрати до училището, но в този момент говореше по телефона с баща ми. Този де. С който искала да се разведе в България, ама още не го е направила. Затова пък се е оженила тук, в Белгия, за втория ми баща... Ох, много е сложно и няма да го разберете. А аз закъснявах за училище и направо хукнах. После... спомням си само ужасната болка в главата, тъмнината и мириса на влажно палто, което покрива главата ми под проливния дъжд, там, на асфалта... После крясъци като свредели пробиха мозъка ми. Кавги. Силни удари... Събудих се в някаква стая. Казаха ми, че било болница. Отвсякъде ми стърчаха маркучи... И пак тя - тази упорита жена, която виси на пейката в коридора и ми казва, че ми била майка... После - друга една... казва, че била баба ми. Баба ми е в България. Мама мрази, когато баба ù идва на гости. Дано не е тя! Винаги стават ужасни скандали между тях двете. Сега тук е тихо. Нали е болница? Пускат ми телевизор. Плача. Дават за някакъв войник, ранен в главата. Моята ужасно ме заболява. Чувам как лекарите си казват, че отстранили парче от черепа ми, което после пак щели да ми сложат. Разглобяват ме, а после пак ме сглобяват. Зависи какво ще покаже Скенера. Пак плача. Онова войниче от екрана сега целият е с бинтована глава. Като мен... Питат ме разни странни неща. Колко бил часът. Какво е това? Не разбирам. Карат ме да броя отзад напред през две. И това не го мога. Искам само да си играя с айпода, на онази готина игричка с ралито... Водят ме на фитнес. Казват, че съм бил много як за моите 13 години. Въртя педали, разтягам пружини. Готино е. Не разбирам защо по пътя към фитнес-залата са запердили всички огледала. Иска ми се да видя как изглеждам с големия бял бинт на главата... Миналата събота ме пуснаха вкъщи. Брат ми (той е на 2 години) непрекъснато тичаше след мен: "Кики, Кики, Кики...". Спах на дивана. През нощта повърнах. Вдигнах всички на крак. Спешно извикаха лекари и повторно ми отвориха главата... "Онези изроди" - родителите на втория ми баща, също ме посетиха в болницата. Бяха ми донесли цветя. Майка ми, като ги видя, и ù призля на часа.  Остави ме с тях и хукна за някъде. Не разбирам, защо ги нарича така. Обичам да им ходя на гости през лятото. Имат голяма селска къща с басейн. И собствена яхта, която ме учат да карам... Оня ден в болничната стая дойде и Людмил. Мама ми забрани да му казвам "баща ми", макар че това е той, първият ми баща. И него нарича "онзи изрод". Била "го хванала" с бейбиситърката, дето се грижела за мен като малък. Какво значи "го хванала", не разбирам. Знам само, че непрекъснато се карат с моята майка и стигат до бой. Людмил ми донесе портокали. На мама пак ù призля и хукна нанякъде. Людмил повъртя смутено крайчето на чаршафа ми, помълча, после отиде да говори с лекарите и си замина.
В понеделник ме местят в друга болница. Тази тук била за "остри" състояния. Другата болница била далече оттук. Нямало да позволяват на майка ми да спи с мен. Не искам да ходя там! Какво повече ще ми правят?! Страх ме е! Страх ме е, че майка ми повече никога няма да иска да ме върне у дома! Нали я чух - какво щяла да прави със син, който цял живот щял да остане с акъла на 4-годишно! Мамо! Обещавам да поумнея, чуваш ли! Не ме захвърляй в онази болница! Не ме изоставяй, мамо!