Преди време имах доста свободно време, бях необвързана, волна птичка; ходех на курсове и ми беше забавно, особено след като на един такъв курс се запознах с две момичета – Мира и Рени*, с които си допаднахме. Всеки път след часовете ходехме някъде и се забавлявахме... по женски. Мира мацка имаше гадже, с което бяха от няколко години, но нещо все не беше наред. Беше ми приятелка и исках да съм на нейна страна, подкрепях я, но донякъде не споделях действията й спрямо него; а неговите - по никакъв начин. Той беше от онези мъже, които не бих искала да срещна, а още по-малко да допусна в живота си. Но животът си беше неин и тя решаваше. Ние само слушахме... Между тях имаше нещо странно – всеки казва, че в една връзка трябва да има обич, уважение... При тях имаше любов, страст, но не се уважаваха. Толкова често обсъждахме тези неща, че не можех да се замисля над това. Но после започнах да си задавам въпроси и се опитвах да си отговоря: възможно ли е да има връзка при това положение? Нещо еднократно – да: страст, привличане, без уважение, без ангажименти, но връзка?... И все пак беше връзка! ! Впоследствие се оказа „сапунен мехур”, но Мира страда толкова много, вярвайки, че това беше „нейният мъж”. Но явно е трябвало да мине през това, за да намери истинския...
По това време ние с Рени бяхме сами. Мечтаехме за някой, с когото да споделяме живота си. Някой, при когото ще се сгушим вечер... А какво имахме? – Мимолетни преживявания, които ни изпълваха с малко тъга... че са мимолетни. Питахме се какво ни е, че сме сами? Имахме обожатели, имаше мъже, от чиито обаждания ни падаха батериите на телефоните, идваха на женските ни събирания, за да са с нас /в този случаи вече не бяха женски/. Някои се правеха на романтични и подаряваха цветя, плюшени играчки, но... Все имаше едно "но"! Нямаше я тръпката. Онази сразяващата, която ни отнася и сразява... Огънят, който изпепелява само при мисълта за него... Искахме не просто някой, само да не сме сами, а искахме НЕГО! Забавлявахме се, но вечер си лягахме сами! А Мира искаше нещо различно – искаше ухажори, закачливи смс-и. Искаше нашия живот! А ние - истинска любов! Тя не можеше да направи стъпката..., а ние нямаше към кого! Чудехме се какво ни е?! Образовани, добре изглеждащи, добри събеседници... но сами. И, разбира се, стигнахме до естественото заключение, до което стигат всички свестни жени, без партньор: „НЯМА МЪЖЕ!!!”...
Мина време. Мира и Той се разделиха. Тя беше сама известно време; но мъката, която я беше обзела, не й позволи да живее подобен на нашия живот; затвори се в себе си, в дома си, плака и плака... И спря, когато срещна мъжа, с който вече са семейство. Надявам се, щастливо... И докато Мира лееше реки от сълзи, Рени се запозна със страхотно момче; сега живеят заедно и избират дата... А аз... И аз срещнах мъжа на живота си...
Всички получихме това, което искахме... И заживяхме щастливо... Надявам се - докато... Надявам се - завинаги :)!...
_______________________
* имената са измислени
© Мария Петрова-Йордано Все права защищены