Водата бучеше край мен. Бях се покатерил на най-високия паметник в гробището. Усещах, как потреперва от тласъците на калния потоп, който дойде изневиделица след поройния дъжд.
Всъщност идването ми тук беше пълна глупост, но тъмните облаци ме накараха. Имах нуждата в този мрачен ден да усетя отново близостта на човека, когото обичах. Отрязах няколко рози и тръгнах машинално натам.
Надгробната плоча застрашително се накланяше. Започнах да крещя:
- Помооощ… Помощ… Помооощ…
Знаех, че е глупаво, но виках… И сред бушуващата вода го видях. Ходеше сякаш е в някаква плитка локва, която не заслужава внимание.. Застана до мен и ми се усмихна.
- Ти си най-неадекватният човек! Нима очакваш някой от гробището да ти помогне? Тези хора отдавна ги няма…
От грохота на водата не чувах, какво говори и извиках с всичка сила:
- Не те чувам, а и не ми трябват нравоучения. Някой да ми помогне, но не и Никой!
Подпря се на мраморната плоча и се кискаше хистерично.
- Махни си ръцете от паметника! Искаш да ме съб ...