Истината на Фасула в полетът на Двулевката.
Нашите се разведоха като бях малък. После всеки от родителите ми се задоми втори път. А аз последователно живях известно време ту при единия ту при другия. И така стана, че съм роден в един град пък после се оказа - съм живял в два други. Може би и за това както на шега се оплакваше от характера ми една съученичка - съм имал триграден манталитет. А приятелят ми всеки път я контрираше: „По-добре триграден отколкото ретрограден”
От известно време зимата работя на ски гардероб и като общак в един хотел в Банско. Пък лятото понеже за около четири месеца ни пускат в неплатена - бягам на изток по към морето. Баща ми е от оня край. Че от пети клас до къде две години след абитуриентската живях при него. За това и там са ми повечето съученици и приятели от юношеството. Към момента няма как да живея при него, но пък ако е да ползвам пералня да се изпера или да си тегля душ никога не са ми правили проблем. Е и един път на седмицата ме канят я за вечеря, я за обяд и така. Но толкоз. За това в летния си режим на съществуване най-често си взимам стая в някой краен квартал или съседно село. И джиткам с колелото до града.
Това лято пак така.
Пък с работата съм на търси се. От зимата си имам малко парички на стиф. Разделил съм си ги по месеци. И по пера. Не ги харча за глупости. Щото после няма кой да ми помага. За това и много внимавам да няма необмислени оттечки в паричните потоци. А понеже съм стриктен понякога като си достигна лимитите ми се е случвало по цял ден да се разхождам из града с двадесет и седем, или тридесет и четири стотинки в джоба. Пък ако съм си сметнал всичко точно, понякога към село се връщам в раницата с хапване за вечерта, но в джоба няма и пукната пара.
Иначе имам много познати и близки, които ми влизат в положението. Току ми намират по нещо като работа за някоя и друга паричка. Особено имам една съученичка тя все нещо ще ми измисли. Или повод ще си нарече да ме нахрани за обяд, или ей така без нищо ще ме викне да ме почерпи с нещо привечер. Било кафе сладолед или плодове. А както казах може и работа да ми измисли някаква, или паричка ще ми даде. Много си я тача аз нея.
Един ден съм тръгнал да си плащам сметките за ток, вода, телефон, кабелна на квартирата. Отново всичко съм си сметнал точно. Е щяха да ми останат около лев и петдесет за кафе луфт. Но в единия магазин имаше промоция на две от нещата, които си купувах, та ми хартисаха около лев и някакви стотинки. Така общо ми се събират седем лева и нещо. А това в летните месеци понякога за мен си е цяло състояние.
Но понеже нещо съм малко вълнясъл от къмто врата - в този ден съм планирал и пет лева за подстрижка. Че така с малко над предвиденото като финанси съм се запътил към фризьорката. Все там си се кълцам. Тя ми знае дереждето. Подстригва ме жената за три лева, а аз гордо с жест на лорд винаги и оставям по левче за бакшиш. Ама то беше миналата година лятото. Тоз път за всеки случай си подготвих пет лева. Четири ако е вдигнала цената и един от мен пет. Пристигам, но точно срещу салончето виждам на малко столче седи младо момиче. А до него на картон написана табелка:
„Гледам на боб! Правя хороскопи!”
Неглижиращо я подминавам и влизам салончето. Жената започва да ме подготвя. Почиства стола. Изтърсва наметалото. Междувременно си говорим. Питам я за момичето отпред. Оказва се, че е почти като мен. Техните били разведени и малко са я оставили на самотек. Но то било упорито девойче. Не се давало лесно на лошото в живота. В момента - трети курс Макроикономика и Европеистика. Но понеже нещо била малко особена - тука все не можела да си намери нормална работа.
- Как да те подстрижа? – интересува се коафьрното маестро, докато притяга наметалото около врата ми - Първи или втори номер?
- Никакви първи или втори. Като за лятото. Направо ми занули главата от към всичко що е косъм! – казвам решително и поглеждайки към огледалото питам - И какво пък и е толкова особеното на девойката? Като гледам нормално момиче - дори с много приятна външност. Да не е нещо с мозъка? А?
- Да! Може би да има някакъв лек ментален дефект! Според това, което и казали лекарите имала някакъв особен вид фобия.
- Това не беше ли когато панически те е страх от нещо?
- Да!
- Аха! И от какво са и страховете?
- От лъжа! Лъжефобия май беше.
- Какво, какво! - питам аз, но не успявам да се сдържа и направо прихвам – Лъжефобия ли? Неее! Не съм го чувал това!
- Спри се де! Не си мърдай главата, че ще те дерна без да искам – сбутва ме в раменете фризьорката – И аз не бях го чувала. Ама тя ми го каза.
- Я бе! Няма такова нещо!
- Има! Така е! Винаги казва това, което мисли и вижда. Защото неща, които няколко пъти ги види да се повтарят тя вярва, че те са самата истина.
- Ама да не бъркаш нещо?!
- За кое!?
- За Лъжефобията?
- Не! Защо да бъркам?
- Да не би диагнозата да е Истиннофилия? – усмихвам се закачливо аз.
- Не зная кое от двете е, но за това момиче е пълен абсурд да лъже. Дори и деликатна лъжа няма възможност да ти спретне. Че остави другото, но и не може да си мълчи. Казва че истината я бодяла под езика!
- Айде бе! Има ли такива хора?
- Оказва се че има. Ето! Пред очите ти е! Като децата е. Но иначе е много умно и добро момиче. Ама с това говорене в прав текст на всичко което мисли в момента за истина, понякога направо те заковава на място.
- Дааа! Сигурно е доста стряскащо! Особено ако не знаеш, че не е казано от невъзпитание или със зла умисъл… - поклащам глава в знак на съгласие
- Така си е! Най-често като за начало я възприемат като крайно арогантна. Има дори такива, които започват да я обиждат.
- Ами естествената човешка реакция! И аз бих се стъписал ако зрял човек започне да ми говори само истини в очите. Ама вярно ли така го прави?
- Абсолютно!
- Леле! Горката! Казваш не става за политик, търговец, адвокат или лекар?!
- Абсолютно! Но пък иначе има много странна дарба…
- Каква?
- Чрез подреждането на бобчетата да вижда какво се случва в човешките души, съдби и времена.
- Аз пък си помислих, че това е ей така за парлама. Дет’ се вика като на шега. Щото да ти гледат на карти на, ръка или, на кафе – това да. Но да ми гледат на боб - това за мен вече е върха на шарлатанията.
- О не! Вижда, вижда момичето! Ако знаеш на колко учудени физиономии съм ставала свидетелка тука. И за това и през ваканциите тя предимно с това се занимава.
- Е да! Хитро! Но пък от друга страна това е много готин параван. Каквото и да кажеш ако то е нещо неприятно, непонятно или неделикатно винаги може да се оправдава, че бобените зърна така и говорят. Хитро! А по колко иска за едно хвърляне?
- Три лева за гледане. Ама то не винаги става за едно хвърляне. На едно гледане може да ги хвърли и пет пъти. А десет лева иска, за да ти направи подробен хороскоп.
- Еее значиии - днес няма да е нито едното, нито другото. Не съм я предвидил в разходното си перо за деня. А все тука ли седи?
- Да! Цяло лято ще е тук. Позволила съм и да ползва моята тоалетна. Заедно закусваме и обядваме. Жал ми е за нея. Учи в чужбина.
- В чужбина ли? Нали каза Макроикономика и Европеистика в Софийския. Как в чужбина?
- За специалността така ти казах – но за Софийския нищо не съм ти споменавала. Ти си си го измисли сега…
- Може и да ми се е сторило. Е нали уж няма пари. Как се издържа там в чужбината?
- Казах ти че е много умна. Спечелила е някаква степендиантска програма. Тя твърди, че там в чужбината студентските организации и намират работа защото и ценят способностите. Но тук когато е във ваканция нали си е сам самичка – предполагам гладува. Появи се в района на пазарчето в края на Май или началото на Юни. Първо беше пред онзи магазин. След това до оная кебапчийница. После до цветарите. Но то с това нейното директно говорене никъде не може да се задържи. Казва истината и на собствениците на магазините и на клиентите. Е това не мога да ги разбера колегите. Молят я да им гледа, пък като им каже какво вижда и се сърдят. Много от тях казват, че нарочно си измисля, за да ги обижда - и я натирват.
- А ти как я търпиш!
- Защо как?! Мен не ме срам от кусурите ми. Такава съм каквато съм си и толкова. Щом тя така ме вижда - значи така ме вижда. Какво толкова?
- Май вече и на мен ми е жал за нея. Хе, хе, хе! Това си е направо Божие наказание. В днешно време да неможеш да излъжеш си е проблем на куб! Че дори и на пета степен даже.
- Има го този момент при нея – да!
- Че на всичкото отгоре и да нямаш сили да си замълчиш! Хе, хе, хе! Ами от вътре да те напъва и винаги да казваш истината! Хе хе хе! Лъжефобия комбинирана с напираща Истиннофилия! Нооо… пък ми стана мнооого интересно! И ако тези дни ми падне нещо сухичко от някъде, във всички случаи ще намина да ми хвърли един боб. Ето и аз ще си кажа истината. Сега съм само някъде с около седем лева и някакви стотинки… За това и ще се въздържа!
- Както искаш! Момичето е тук – клати глава фризьорката, изчетква ме и казва рутинното си – Честито!
- Благодаря! Колко дължа? Както винаги ли? – питам аз и си бръквам в джоба.
- Не! Днес подстрижката е само два лева.
- Два?! И защо два?
- Днес имам специална промоция за редовни клиенти – отново закачливо ми се усмихва фризьорката – А ти макар и рядко да идваш знам, че не ходиш другаде!
- Така е! Верен съм ти коафьорно! Ама ти сериозно ли само два лева - а? Или сега го правиш щото ти споменах, как нямам пари?
- Сериозно е два лева ти казвам! Ама то пък ти кога си имал много пари, че не си го спомня това време – и докато се опитвам да направя крачка към чантичката си тя ме спира с лакет – Чакай, чакай! Чакай малко! – после се завърта и ме пресреща с другата си ръка, подавайки ми кутия бонбони - Ето заповядай!
- Какво? Защо? – не мога в началото да се ориентирам в ситуацията аз, но веднага превключвам на моя си начин на говорене – Опааа… ! Почерпушка! Еааа…! Да не съм ти милионния клиент от както си отворила салончето?
- Не! Не си! Почерпи се за здравето на дъщеря ми! Днес има рожден ден. За това е и промоцията! Иска ми се и други хора, които ме познават с добро да запомнят този ден.
- Благодаря! Хубав начин да си спомниш хубавото! Да ти е жива и здрава! Гледай ти какъв ден. Днес все на промоции ми върви. Тази ми е втората от сутринта. Че и почерпушка! Ехаа! А пладнето е още ехее! Току виж до довечера съм се прибрал милионер само от промоции! - махам с ръка аз, подавайки и трите лева.
- Казах два лева. И ако нямаш други дори не ми го давай тоз бакшиш. По добре ги дай на нея. Тя има по-голяма нужда. Но пък да си знаеш, че подаяния не приема. Или трябва да ти гледа, или да ти направи хороскоп. Иначе ей така от въздуха и от милозлива ръка пара няма да вземе.
- Ахаа! Ясно – горда душа! Не, не, не! Три ще са за теб паричките! Два лева подстрижка и левче за старанието. И благодаря за всичко. Нали казах, че съм седем лева - че и горница. Ще имам и за гледането. Пък и ще ми е много драго да си поговоря с човек, на който дядо Боже му е ампутирал лъжата от мислите. Даже ако искаш да знаеш дори след гледането над лев и някакви стотинки ще ми останат до довечера – заявявам гордо аз и дори се поизпъчвам – Пък то това за мен си е цяло състояние! Ехеее….
- Лев и стотинки ли?! До довечера?! Ти вярно ли?!
- Да бе! Защо! Какво толкова!? Един приятел каза че ще ме черпи на обяд – вечеря си имам…
- Знаеш ли някой път честно ти се чудя…
- За кое?
- Как можеш да ходиш с толкова малко пари в себе си – поглежда ме жаловито фризьорката, изтръсква космите от наметалото и продължава – Аз ако нямам поне петдесет лева в чантата сиии… Иии…
- И какво?
- …направо не се чувствам човек. А колко съм нещастнааа… Ужас!
- И защо?
- Не знам! Но много ми е зле когато съм с малко пари по улиците. Как издържаш на такова безпаричие…? Чудно ми е!
- Ако да ти кажа честно и аз когато съм с малко пари също ми е много кофти. Но пък съм забелязал, че понякога ако нямам никакви се чувствам по съвсем друг начин.
- Какъв?
- Ами някак си ми е безгрижно. Все едно съм малък, а моите паричките са у мама и тате. И аз нямам никакви ангажименти за нищо.
- Хайде бе! Това как само го измисли? Не се прави сега на интересен!
- Не се правя! Така си е. Ако е както съм сега… И съм си платил квартирата, консумативите към монополистите и хапванката за деня - после ми е все тая колко имам в джоба. Това лято вече няколко пъти ми се случва като си напазарувам и цял след обяд да имам две три стотинки по джобовете си. И нали ти казах?! Някак ми е едно такова безинтересно за всичко което виси по витрините. А на душата и е едно такова лекооо…! Лекооо…!
- Леко ли? Как така леко? – прекъсва ме учудено фризьорката - Аз ако толкова олекна финансово и все едно два тона тежест някой ми е закачил на краката. Веднага започвам да смятам какво ще направя ако имам повече.
- Ами може би от там ти идва проблема. Щото си мислиш и си правиш сметка да харчиш пари, които още не са ти в джоба. Пък аз като съм без пукната пара и не си правя никакви планове. Дори не мога да се ожалвам, че имам малко. Защото на практика нямам никакви. И хич не ме е еня колко са ми далеч джобовете от текущите парични потоци.
- Ясноо! – заглежда се към момичето фризьорката – Значи иди, иди при нея. Може пък тя чрез бобчетата да види защо си все така безпаричен. А знаеш ли?! Може и насока да ти даде, как да си държиш джобовете, че да са по на близо до как го каза оня финансовия термин преди малко?
- За паричните потоци ли питаш?
- Да, да! Така май им казват сега по телевизията.
- Пък ти щом мислиш, че един безпаричник като нея може да научи друг както мен, как да има повече…! – усмихвам се саркастично аз – Да взема наистина да се поспра при нея и да обменим малко от брзпаричието на мислите и делата си ли - а? – обръщам си на обратно хастара на джобовете си, а фризьорката замахва заканително с кърпата която държи и свъсва вежди:
- Я да не обиждаш момичето! Ти може и да си безпаричник ама ти и не учиш. А тя се опитва с натрупване на знание да се оправи в живота - за разлика от теб.
- Добре де добре – предпазвам се аз - И благодаря и за промоцията и за почерпката!
- За нищо!
Излизам от салончето.
Заставам пред момичето.
Питам все пак за цената.
Както казва Фризьорката е.
Съгласявам се кимайки с глава.
Тя хвърля бобените зърна върху картона. Само едно от тях е черно. Другите са бели. Вторачва се в бъбрековидните семена. Остава така около тридесетина секунди и после вдига очи към мен с думите:
- Обикновено имате проблем с намирането на работата. Още проблем с количеството на парите. И още и с жените също.
- За първите две разбрах. Но мисля и без боб си го знам. Това третото обаче – дето го казахте за жените… Него не можах да го схвана.
- За кое не разбрахте?
- С количеството на жените ли имам проблем, или само с намирането им?
- Извинявам се! Неправилно се изразих. Само с намирането е проблема.
- Нямаш ли работа и пари - какви жени?! Вие бихте ли излезли с мен, ако знаете, че имам малко пари. Или пък не дай си Боже разберете, че нямам абсолютно никакви. Значи и това без боб бих могъл да го знам. Иии значи какво прави този боб? Преповтаря банално известни истини…? Еее ма то наистина това си е една фасулска работа!
- Това което правя чрез боба не цели да разкрие някакви незнайни тайнства – поглежда ме доста учудено момичето и повдигайки ритмично няколко пъти рамене допълва – А да ни припомни или потвърди истини които всички знаем. Но най-често ни нашепва за такива, които отбягваме да си ги признаваме.
- Дааа! Мъдростта на бобеното зърно. Дааа! И от къде у него тази висша добродетел?
- Нямам си на идея от къде! Но знам, че по подобен начин са гледали и прабългарите, и траките. Само че шаманите на Прабългарите са хвърляли кокалчета от коне, а траките камъчета вземати от свети за тях места! – после някак с плаха грижовност си прибира бобчетата в шепа и продължава с равен тон - А колкото до Вашия въпрос за излизането с някой непознат - не зная какво Вие се досещате… Но мога да Ви уверя, че не съм сребролюбка. И дори да нямате никакви пари, лично аз бих излязла да се разхождам с Вас – да! – вдига отново лице и толкова твърдо и настойчиво ме поглежда право в очите, че чак ми става малко притеснено:
- И защо бихте го направили? – питам по-скоро проформа от колкото от някакъв реален интерес.
- Специално Вие дори когато нямате никакви пари душата Ви разкрива истинската си красота. Вашата например със сигурност ще е като богато оцветена паунова опашка.
- Моята ли?
- Да! Вашата!
- Като паунова опашка?
- Да!
- Ахааа…! Значи като нямам пари и съм надут като паун?! Така ли да разбирам! – правя се на засегнат – Пък аз все си мислех, че само хората, които имат много пари те се надуват – казвам авторитетно, слагайки ръцете си на кръста, надувам гърди и питам – Добре! А в другите случаи, когато имам пари каква ми е опашката?
- Казах дори и да нямате пари. Но пък когато си мислите конкретно за парите тя пак е като паунова но, когато е в свития си вид. Бежаво кафява. Тежка. Дълга. И изглеждаща несъразмерно съобразно тялото Ви. Но не съм казала, че душата Ви е надута. Може би неправилно се изразих. Извинете ако е така. Исках да кажа, че е красива по начин, по който жените биха я харесали. Но много често Вие я държите свита зад гърба си.
- Тъй ли? – отново се чудя аз – И защо пък така се свивам?
- Защото мислите как да се сдобиете с пари, въобразявайки си че единствено с тях ви се отваря пътя към женските сърца.
- Благодаря за ласкателството около естетиката на моята душа. А какво ли могат да кажат зърната? Има ли изход от тази ситуация на моята безпаричност? Може пък ако изляза извън финансовия си кратер тогава и с жените да ми потръгне…
- Момент! – приема на сериозно шегата ми Боболедачката и отново подхвърля зърната, позаглежда ги и някак си ведро заявя – Има начин - да! Малко е странен, но го има!
- Виж ти! Това вече ми е интересно! Странен е казвате!?
- Да!
- И той къде е този изход и как се стига до него? – питам нетърпеливо, но после умишлено заемам защитна поза и уточнявам – Е! Разбира се ако няма някаква допълнителна такса, за да ми съобщите всичките тези детайли.
- Нямам скрити такси. Аз не съм Банка с договор с дребен шрифт. А изходът към просперитета на личността Ви минава през двукратно ежегодишно духовно прочистване на Вашите мисли от къмто корист и меркантилност.
- Какво, какво!? – прекъсвам я аз, но тя стои вторачена в боба и си продължава мисълта, игнорирайки въпроса ми.
- Или това ще рече да откриете начин макар и с някоя скромна сумичка да полетите над тежките и кално нечистите парични потоци, стичащи се най-вече покрай хората около вас.
- Леле колко сложно ми прозвуча този изход! – усмихвам се, аз пляскам с ръце и продължавам - Ха така! Прочистване казвате! И то системно! Всяка година!
- Да! – категорично е момичето отделя взора си от бобовите зърна и отново ме поглежда право в очите.
- Да! Да! Ама на мен това ми звучи като една доста неприятна манипулация – усмихвам се саркастично аз, но след като тя дори не мигва от казаното от мен, питам – Вие да не сте от някоя секта?
- Секта ли?
- Да! Да! Секта! Има едни такива дето уж се борят срещу комерсиалното пък като им отидеш на сбирките и някой припка между редиците с купа в която трябва да пуснеш пари.
- Не! Ортодоксална християнка съм!
- Добре! Да приемем, че казвате истината…
- Аз не мога да лъжа! – топло ми се усмихва тя и някак си смутено отклонява поглед в страни.
- Да! Вярно! Май чух нещо за това! Добре! И какво би ми донесла един такъв род душевно-духовна клизма за която ми говорите?
- По възвишено отношение към парите - лаконично, но категорично ми отвръща тя.
- Аз пък за пръв път в живота си чувам, че отношението към парите може да е и възвишено.
- Може! Парите трябва да ги обичате и да ги уважавате, за да Ви отвръщат със същото. Трябва още да направите така, че в едно с мислите Ви те да полетят на дребните покварени неща, с които Ви сблъсква живота.
- Леле чак пък да полетят с парите които всъщност нямам… Странна препоръка! И от къде на къде да им оказвам такава чест на тези пари?! Особено пък след като те непрестанно ме отбягват! То самите пари не са ли просто едни хартийки. С воден знак. Или железца с цифричка от едната страна и с нечий лик от опъката.
- Така е! Но това е само привидно. Когато са в оборот, в количество и с точно определена насоченост, те са нещо като природна стихия. И тогава започват да си имат своя собствена душа. И в зависимост от обстоятелствата или вредят или са полезни…
- Душа!? Парите?! – прекъсвам я учудено аз.
- Да! И поради това са една от най-капризните материални категории, които за добро или за зло човека сам е сътворил.
- Сигурна ли сте?!
- Да! Както и съм сигурна, че са и като децата!
- Хайде сега пък и като децата били…
- Да! Почти като тях са. Парите и тяхната душевност са най-често рожбите на меркантилните пориви на човечеството.
- Дори и да е така. И какво от това!?
- Защо какво!? Просто те си искат своето.
- И какво искат!
- Да ги поглезиш! Да се занимаваш с тях. Дори да си поиграеш! Било то на банка, било на борса или на лотария. Било да ги вложиш в нещо, от което очакваш те да се увеличат. Също като семена оставени от предната реколта за да поникнат и да дадат следващата. А не го ли правиш това ритмично или системно те бягат от нас.
- Ухааа…! Тука направо ми се смесиха религия, житейска мъдрост и философия. Добре другото трудно мога да го коментирам. Но нали мога да попитам нещо?
- Да! Разбира се!
- И кога и как аз лично бих променил това ми безпарично положение. И то така за да ме харесат или поне да ме понаобикалят. Хайде да не е редовно… Но поне малко по-често да ме навестяват тези така капризни рожби на човешкия меркантил и хорската комерсия?
- Може да стане - когато чаровната Ви душа осъзнае, че всеки копюр или монета това не е нищо друго освен практическа проявява на банково оторизиран номинален етикет. Етикет изобразяващ и съдържащ в себе си еквивалента на някакво крайно количество акумулиран човешки труд.
- Ухааа…! Това последното доста академично ми прозвуча!
- Извинявам се. Понякога изтърсвам някоя заучена от университета фраза. Да поясня ли?
- Няма нужда. Мисля Ви разбрах какво казахте. Но за мен парите са си едно просто механично или електронно средство, което може да ми послужи за размяна при получаването на някоя стока – отговарям със строг израз на лицето си, но после се усмихвам, намигвам и добавям – И не само за стока. Може и за услуга. Като например някой да ми гледа на боб.
- Е да! Всеки си има негово виждане. Колкото до самите пари - няма голямо значение, как ще бъде формулирана тяхната същност. А въпреки казаното от мен, как трябва да ги уважавате - Вие сте прав - те са най-вече разменна единица и служат само за едно!
- Само за едно ли?! За какво?
- Да можете да преживявате или оцеляване в джунглата на преднамерено създадения от човекът комерсиално материален свят.
- Ахааа - разбрах?! Е тука значи сме почти единодушни. А това което казахте около самото осъзнаване от моя страна, всъщност то ли се явява самото очистително?
- Може и така да бъде разглеждано, ноо…
- Ахааа - малко невъзпитано я прекъсвам аз, почесвам се по лакетя, усмихвам се и питам - И какво но?! Ако осъзная това, за което ми говорите, че парите имат душа, но са и средство… И какво?! Хоп щраквам с пръст! – и правя щракването в действителност, след което продължавам – Иии вече с тях или без тях и съм си щастлив? Така ли!?
- А защо не?
- Защото ако Ви призная, че онова казаното от Вас – имам в предвид отношение към парата… Пък и за обичането и за уважението им всичкото това мнооого отдавна съм го осъзнал…
- Радвам се за Вас. А какво правите по въпроса след като твърдите, че Сте го осъзнали?
- Винаги си правя разчет на спечеленото. Подреждам си сумички по направления за харчене. И не пипам парите да речем за храна или ток, ако не му е дошло времето за тях.
- Похвално!
- И какво като е похвално…? Въпреки стриктното ми отношение, което аз лично разглеждам като уважение - нещо с щастието ми особено както и Вие казахте около наличието им май непрестанно се разминаваме…
- Неее! Не, не, не! Това което казвате не е точното осъзнаването до което трябва да достигнете. Поне за това за което на мен ми говорят бобчетата, че Ви е необходимо. Може би нещо грешите.
- Греша ли?
- Да! И за това не постъпвате така както е необходимо за самия Вас да сте щастлив. Може действията Ви са ограничени само така както е редно да съхраните определено количество от наличните си средства. Или по-точно казано постъпвате по модела както го правят икономисти, банкери или счетоводители.
- Ми нормално! Като кого да постъпвам? Като безсребрениците Козма и Дамян ли?
- А защо не? Нали ви казах, че всеки е редно да си изгради индивидуален подход към тази тъй капризна категория наречена пари. Също както има деца към, които трябва да се отнасяте с по-така индивидуален подход. А и мисля не наличието им или количеството им имах предвид, като Ви казах да сте щастлив...
- А какво?
- Имах в предвид парите да не Ви липсват. Или да не страдате от това, че не са Ви в наличност. Защото банално повтаряна истина е че щастието не се състои в наличностите, които притежаваме, а от липсата на терзание около това, което смятате, че не ви достига.
- Добре! А как да не страдам, когато ми трябват - пък ги нямам?!
- Ето! Страдате защо искате неща свързани с парите, които може да Ви направят имащ, но не сте осъзнали, че не винаги това ще Ви направи и щастлив. За това и като ви слушам ми става ясно, че вие сте стигнали само до нивото да сте го разбрали.
- А какво още трябва да знам?!
- Имането и притежанието на нещо материално не винаги е задължително да е обвързано с щастливост. Именно това не сте осъзнали. Защото ако го бяхте сторили щяхте да знаете, че за да бъдете истински щастлив и за да си живеете добре на Вас специално първоначално са Ви необходими едни други неща – но те не са точно парите!
- Така ли!? Я да чуя! Какви са тези тайнствено ощастливителни други неща?
- Нужно Ви е например да си дадете пространство за Вашата широко скроена душа… За да може тя да диша и да възприема света от различните му страни. Възможност която между другото много други дори пребогати хора нямат.
- Ахаа! Широко скроена значи? – клатя глава аз и продължавам в разсъдителен порядък - Което преведено на моя по-фасулски език ще е като какво? Или както и как?
- Това ще значи дори и малко да имате да не се стискате, или пък да се страхувате, че ще ги похарчите или загубите. А да бъдете щедър дори спрямо малкото, с което разполагате.
- А какво значи да съм щедър когато нямам?
- Как какво?! Нали преди малко го казах. Колкото и малко да имате да полетите на тях без да страдате от това, че в края на полета няма да имате нищо. И тогава във Вашата душевност ще се отвори място, в което ще можете да поместите своите вяра в доброто, както и надеждата, че доброто у Вас е по-силно от лошото у хората. Онези да речем, които ви се присмиват на безпаричното състояние.
- Аха! Идеалистичните истини давани за заблуда на бедните. За да им бъде някак си приспана амбицията да се пречкат на богатите! Така ли?! Хитро казано! А друго тарикатско нещо ще ми споделите ли?
- Защото пък да е тарикатска заблуда. По-скоро е другата страна на истината. Също както на монетата и медала, които имат по две страни. Но бобечетата ми казват, че ако Вие го постигнете този душевен простор той ще Ви осигури място и за любов с която да обичате както себе си, така и всички около вас. И разбира се и да заобичате парите от към тяхната им добра страна…
- Е! Е! Е! Чак пък всички около мен?! – отново я прекъсвам аз - Това последното не е ли малко прекалено… Даже отиващо към филантропия… А като се замисля и донякъде е в пълен разрез с мислите и действията на онези точно преуспелите физиономии. Онези видните и свръх богатите, които ми се усмихват от класациите на списание Форбс.
- Ах да! Като споменахте класацията на най-състоятелните! – усмихва ми се закачливо момичето, неглежирайки последната ми забележка – Пропуснах да Ви кажа една много важна необходимост, която трябва да притежавате след осъзнаването на това за което си говорим.
- Коя е тя?
- Освен на красива и голяма душа трябва да сте носител и на определена доза непорочна лудост.
- Лудост ли? И за какво ми е тя? Знам че за любовта казват, че била лудост, но за парите сякаш няма такава метафора…
- Да лудост Ви е необходима! За да можете с нейна помощ да се усмихвате, ако вместо благодарност за себеотрицателното доброто, което правите за хората насреща от самите тях Вие не получавате нищо. Още лудостта Ви е необходима, за да можете да се усмихвате дори и да Ви нападат с думите, че не сте от този свят. Или че сте ненормален, поради толкова наивно неприличната Ви щедрост.
- Мдаа… Това с неприличната щедрост май ми е малко чуждо. Особено когато паричните ми постъпления са около границата на физическото ми оцеляване. Но ако искаме да опростим малко нещата, как ли би могло всичкото това толкова красивото, което Вие ми говорите аз да го правя в действителност? И то така, че да може щастието да ми се случва в днешния реалния живот? А не в оная утопичната Доброландия за която Вие ми говорите! Или пък да чакам то да ме настигне в Обетованата земя рееща се в мечтите на почти всеки земен жител…
- По принцип при всеки щастието е следствие на нещо или на неща, които му се случва някъде из реалността без той предварително да си дава смета за тяхната важност. И да! И понеже в повечето от случаите паричното присъствие така или иначе също си е следствие като част от предшестващи наши действията така и тези две следствия - количество пари и количество щастие много често хората ги смесват и бъркат едно с друго.
- Така е! Съгласен! И ето! Пак стигнахме до тях пустите му пари! А е така защото може би именно и точно в парите май е самия основен проблем! А може би и за това аз малко ги недолюбвам като такива.
- Не мисля, че в тях е проблема. Още по-малко пък да е основен.
- А как е?!
- Да! Както казах преди малко – да парите имат душа. Но то е само когато те са на куп и то в достатъчно голяма маса. Или пък са в някакво инвестиционно движение. Иначе оставени на мира или в безизвестност самите пари като копюри или монети са си само една пасивна материална маса.
- Как така на мира?
- Ами ако ги оставите без каквато и да мисъл за употреба. Или без посока като финансов поток те са просто купчина бездиханни хартийки или метал с определен номинал и инвестиционен потенциал.
- Интересно! А къде е проблема тогава?
- Проблема си е само в нас. И той се появява не от наличието или от количеството на парите, а от нашето конкретно и лично отношение към тях. Разбира се тази разлика предполагам се появява и най-вече и от начина им на тяхното придобиване.
- Което ще рече?
- Че за някой е добре или препоръчително да не откъсват поглед от финансовите потоци и информацията, която би донесла тяхното увеличение. За други е добре да работят за някой друг без самите те да носят каквато и да е финансова отговорност. За трети е най-добре да ги придобиват с измама и агресия… А има и такива хора, които колкото повече странят от парите толкова повече парите връхлитат отгоре им. Както казах при всеки е различно!
- Добре нека сега да оставим другите! При мен как трябва да е? За отношението ми стана ясно. Поетичната метафора за полетът на малките пари над еснафщината също схванах. Но нещо по-реално като действие конкретно за мен ще може ли да ми подскажете. За това бобчетата могат ли да помогнат – питам закачливо аз, сочейки към бъбрековидните семена.
- Могат да!
- Ами ако влиза в цената, за която говорихме - питайте ги!
- Щом искате! – отговаря момичето, взема в шепи бобените зърна разклаща ръце, хвърля ги на картона, поглежда ги за секунда, понамества някое от тях и казва - За Вас например може би по-конкретно ще е препоръчително на шест месеца поне веднъж както вече преди малко казах да пречиствате душата си от покварата на меркантилността чрез пълно денонощно безпаричие.
- Ахаа… Значи аз съм от тези последните, които трябва да страня от паричните потоци? И те тогава ще ме връхлитат?! Така ли?
- Да! Така казват бобчетата.
- Ахаа… А може би това, за което ми говорите е нещо като финансов пост или фискално галдолечение? Там дето монасите по манастирите така се пречистват - на пост и молитва. Така ли ще да доде като идея?
- Да! Подобно е. Но ако погледнем от към логиката на постите по-скоро това, за което аз Ви говоря бих го сравнила с тримиренето.
- Тримирене ли! Това пък какво е?!
- Тримиренето е нещото което се прави точно след Великите пости. Те завършват с това, че този който стриктно ги спазва последните три дена не приема абсолютно нищо – нито храна нито вода. А при гладолечението все пак се храните макар и в някакъв много оскъден режим.
- А това с тримиренето писано ли е в Библията?
- Разбира се!
- Ясно! И това с паричното тримирене, как става?
- Ами за Вас специалнооо – поглежда пак към боба момичето, посочва ми три от семената и добавя – При Вас срока за това мероприятие би трябвало да е около две седмици. По-точно петнадесет дена.
- Еха! Много ме наказват Вашите бобчета! Пет пъти по-дълго от библейско описания срок за след Великите пости – така ли?!
- Да! Точно пет пъти над библесйкото тримирене казаха! И през тези две седмици и един ден не бива да носите никакви пари в себе си. Или ако носите някакви те да са точно колкото ще трябва да дадете някъде. Но не бива повече от два часа да са у Вас. Или по друг начин казано двадесет и два часа трябва да нямате никакви свободни за харчене пари у вас.
- А кредитните или дебитните карти броят ли се?
- Е те пак са пари. Казах никакви.
- Добре! Ще го направя. И струва ми се, как точно в този момент няма да ми е никак трудно. А според Вас от кога е най-добре да започна с тази финансово-клизматична практика.
- Добре е колкото се може по-скоро след като сте научили вече за нея.
- Което ще рече?
- От момента в който ще си тръгнете от мен.
- Искате да кажете, че би било най-добре на момента да Ви дам всичките си пари, които имам в себе си ли?
- Да!
- Хитро! Тъкмо преди минутка се занулиха от към коса. Сега и Вие ако ме занулите от към пари и ще съм си направо дубъл занулен мъж. И ще си тръгна от тук като едни щастливец с две нули на челото! Нещо като празна тоалетна, а?!
- Няма лошо! Но то двете занулявания са си Ваш избор!
- Може и да няма лошо! Но ако съм честен цялата тази работа малко ми прилича на тарикатско манипулиране - тип пладнешки обир.
- Е! И защо пък да е обир?
- Щото ако имам карта или малко повечко кеш… А!? Да речем някоя и друга хилядарка – а?! Ехааа… Супер зарибявка ще излезе да е това Вашето многословно увъртане… И твърде доходоносно. Ще да е много повече от първоначално подлъгващите три лева! Нали така?!
- Не е зарибявка. Истина е. И не е никакъв обир…
- Тъй ли? – отново доста невъзпитано я прекъсвам аз, защото въпреки хвалебствията на фризьорката работата тук с тези бобчета наистина взе здраво да ми намирисва на промивка на мозъка с цел обирджиство – И защо пък да не е обир? На мен много ми напомня на онова циганското: „ Глей бате! Глей! Глей! Тука има! Тука нема! Кажи къде е пълното?!”
- Може и да Ви прилича, но Вие много добре знаете, че от Вас няма какво да се обира – усмихва ми се деликатно Бобогледачката.
- Я! – малко се стряскам аз и рефлекторно поглеждам към фризьорския салон зад гърба ми – А Вие от къде знаете подробности за моето финансово състояние?
- Не знам от къде го знам, но го знам по принцип!
- По принцип? Така ли! И какъв е този принцип?!
- Не мога да го дефинирам! Мога обаче да Ви кажа точно колко пари имате в момента у Вас! Но за това трябва да ме помолите!
- Тъй ли?! Виж ти! И това е интересно! Добре! Моля Ви се да ми кажете колко пари имам тук и сега в мен!
- Само момент! – склопва ръце тя, после хвърля бобчетата, вглежда се за около минута, след което вдига глава и отсича уверено - Всичко на всичко носите четири лева и шестдесет и осем стотинки. Една монета от два лева, две по един. Ммм! – замисля се за няколко секунди и продължава –Да! Една монета от петдесет стотинки. Една от десет. И четири от по две стотинки. Ааа… И нямате никаква карта.
- Ехааа… Май зарибяването продължава с опит да ме впечатлите, прескачайки от една циганска техника към оная другата „Фърлям празно за пълно”. Добре! – отсичам аз и също я поглеждам право в очите - Предлагам да направим така! Ако са точно толкова колкото казахте - до една моите парички ще са Ваши. Но! Ако Сте сбъркали и с една стотинка! Или пък с вида и бройката дори на една от монетите, ще моля за отстъпка в бобената услуга! Да речем с един лев. Може ли така да се спазарим?!
- По принцип не бива да се пазаря! Най-малко пък по този начин. Но виждам, че като душевен колорит сте интересна личност… Особено когато душата Ви е спокойна… И заради нея ще си наруша принципа. Нека е така както Вие искате. Ако не съм видяла правилно ще ми дължите само два лева за гледането.
- Дадено! – отговарям аз, вадя си портфейла, изсипвам всичката му наличност върху картона с боба и междувремнено питам – А бихте ли ми казали какъв ефект да очаквам от онова нещо – тримирене дето го нарекохте?
- Както казах най-вероятно това ще Ви помогне да се издигнете над тъмните облаци образувани от човешката меркантилност и сребролюбието. И ако правилно инвестирате попадналите Ви с Висше оскъдни фискални наличности най-вероятно ще се сдобиете с нещо по-голямо като материално изображение.
- А колко оскъдни може да ми бъдат инвестиционите вложения?
- Ами може левче-две… Или да речем - пет.
- Да полетя на инвестиционите крила не пет лева… Това е несериозно. Кой инвестира лев или пет. Пет милиона - да! Ама пет лева?! Каква инвестиция ще е това… За левче вече и баничка не мога да си купя… А с пет лева ни дреха ни сандал. Камо ли да ги инвестирам?
Истината на Фасула в полетът на Двулевката.
- Опитайте! Нали казахме. че говорим просто за това парите да не стоят безделно у Вас.
- Безделно ли?
- Да!
- Добре! И какво е това материалното в което да инвестирам един два или пет лева – отново саркастично се усмихвам аз - Лук? Картофи? Нова кола?
- Ами материално казват бобчетата! Друго не искат да ми кажат.
- Ама да не се случи така, че да остана само с голата надежда?
- Няма! Но само ако и вие спазите условието.
- Какво беше то? Ах - да! Да ходя без пукната пара в джоба си две седмици ли!?
- И един ден отгоре - забравихте!
- Така, така и един ден! И разбира се по възможност това да е от този момент нататък?
- Да! Но още е задължително да правите така, че това да не ви натъжава, ядосва или притеснява. Дори обратното. Ако съумеете да бъдете щастлив от това, че непрекъснато се разделяте или освобождавате от парите, които ви се появяват… После казват бобчетата, че всичко ще е наред…
- Еее! Ако съм си платил наема, тока, водата и имам за храна, чак щастлив няма да бъда, но поне ще бъда спокоен. Аааа! Момент моля! Как така да се освобождавам от парите? - прекъсвам я аз.
- Ами така! Веднага да намирате да ги похарчите да речем за някого или да имате идея на кого да ги дадете, така че той да си свърши нещо. А и да му е добре и щастливо. И то ясно съзнавайки, как това даване или харчене на вас лично не Ви носи каквато и да е пряка материална полза… И въпреки икономическото безмислие на този акт Вие да се чувствате удовлетворен, че го правите…
- Ахаа… Май много се обърках. Уж говорихме за инвестиция пък после то стана себеотрицателно самарянско раздаване. Ах-да! И на всичкото отгоре да се радвам на нищото в двата си джоба. Въпреки, че и на мен тези пари биха ми свършили някаква работа…
- Нещо такова – да!
- А мога ли да попитам от къде на Вашите бобчета им хрумна подобна прочистваща идея?
- Аз им я подсказах.
- Ахаа… Ясно! Значи освен, че те ви говоря и вие също им казвате това онова?
- Да!
- Ясно! И как става там диалога?! Вие им казвате нещо тайно докато всички спят, а после те цял ден докато сте тук Ви говорят!
- Да!
- Разбирам. Добре! За бобчетата ми се изясни от къде черпят истината си. А при Вас от къде се появяват подобни мисли?
- От учебниците и от преподавателите.
- Нима?
- Да! Аз уча макроикономика. Е и някой друг зачот имам и по микроикономика.
- И там пише, как да водите икономически диалог с говорещ боб ли?
- Не! – поглежда ме момичето, а от очите му блика чистосърдечна почуда - Там на лекциите единият от доцентите ни разказва, че маститите милиардери така си прочиствали съвестта…
- Как така? – прекъсвам я аз – Като си говорят с зрял Райкин боб ли?
- Не! Идвал момент, в който или самите те или техните съпруги задължително се занимавали с благотоворителност.
- Ахааа… И защо така?
- Понеже то си е ясно, че няма как докато трупаш несметните богатства да не си ощетил някого материално. За това и не рядко те даряват големи суми или правят други благотоворителни жестове без да очакват каквито и да приходи. И в една от лекциите ни сподели, че има даже такива, които се правели на клошари, за да видели, как се чувстват хората, на които давали подаяния.
- Чувал съм го и това.
- А други правели точно това, което моите бобчета ми казаха за Вас.
- Кое?!
- Да сте щедър въпреки това, че нямате! И да не се срамувате от безпаричието си!
- Ама те така ли го правят?
- Не точно. Но се опитват да почувстват какво е да нямаш. Защото някой от тях са осъзнали, че един беден доста трудно и в много редки случаи може да стане много богат за един живот. Но обратното е доста по възможно! На един богаташ може много лесно да му се случи да се срине до дъното на бедността.
- И как го казвате, че го правят това с тяхното осъзнаване на истината за бедността?
- Ами те съвсем умишлено въпреки тлъстите си банкови сметки се разхождали без пукнат цент в джоба. Казват че много помагало срещу това да не инвестират в безразсъдни начинания.
- Еее то аз няма как да правя благотворителност защото няма милионите на онези, за които давате пример.
- Можете защо да не може!? – с нескрита почуда пита момичето.
- И как да стане това?
- Като не можете да дарите пари - дарете време.
- Време ли?
- Да! Щом нямате пари значи нямате редовна работа. Аз щом нямате такава би трябвало да имате много свободно време.
- Така е! Но как да им го даря? Или дори и да го направя, как това ми действие ще промени паричните потоци с тази моя постъпка?!
- Нали знаете максимата „Времето е пари!” Отделете време за нещо или за кауза, за която заетите и състоятелните хора не биха си „губили” от времето, а биха дали пари. Все същото е.
- Ахаа… Казвате да се влея в някой самарянски форум. И по филантропски да участвам като доброволец в Корпуса на мира – отново се усмихвам закачливо аз - И това ще е все същото все едно съм инвестирал стотина милиона, закупувайки голям дял от акциите на Дойче банк.
- Чак до Корпуса на мира или Дойче банк може и да не се стига. Опитайте като за начало нещо доста по-скромно…
- Добре! Ама я да попитам! Занимавам се сега с някакво такова мероприятие, то дали ще свърши работа?
- Нямам идея. Кажете да преценя. Ако не мога аз - ще питам бобчетата.
- Имам роднина с недоносено детенце, което получи увреждания защото е родено в малка общинска болница, където са нямали ковьоз. А било зимата. После беше с доста недъзи и почина. Приживе обаче много си ме беше харесало. Всеки път когато се видехме изпадаше в някакви особени състояние на умиление. Че сега има кампания за събиране на пластмасови капачки точно за закупуване на подобен ковьоз в която аз съм се включил. Сложил съм няколко десет литрови бутилки в различни заведения и магазини при мои познати. Периодично ги подменям. Пълните ги събирам в квартирата си. В края на есента преди да отпътувам от тук ще ги предам за каузата. Това брои ли се като дарение на труд и време? Или трябва да е определен вид тежък физически труд, или някаква друга форма на обществено полезно занимание?
- Да- брои се! И ето! Това което Вие правите всъщност е огледалния вариант на богаташката реакция.
- Как така огледалния?!
- Тях ги е загризала Съвестта. Те си знаят как с дейността си са ощетили някого. За това и после се опитват да платят някакъв данък Съвест чрез дарителски кампании. Вие пък ще постъпите огледално. Нямате ни стотинка. Никого не сте ощетили. Съвестта Ви е чиста. Но ако тя Съвестта Ви бездейства рано или късно може да прашаса. И заради едните му пари да започне да постъпва като богатите ощетявайки някого. За това е добре, че отделяте лично време за дарения. Защото изхождайки от максимата „Времето е пари” би следвало това да се приеме като инвестиционен еквивалент на ваше лично време, което както казахме отново е средства. А щом инвестирате в правилната посока, в подходящия момент и в подходящия обем по силата на икономическите закони би следвало да получите и определени постъпления като дивиденти.
- Звучи доста неразбрано, а малкото което схванах от казаното от Вас ми се струва твърде алогично. Да не кажа дори невъзможно до абсурдност. Ако се опитам да подстрижа косата си в огледалото едва ли ще ми се получи – усмихвам и се ехидно аз, после обаче заставам напълно сериозен и добавям - Но понеже казахте, че сега за това учите… Най-малкото което мога да направя е да се замисля над препоръчания от Вас подход, пък какво…
- Не съм съгласна с Вас! – прекъсва ме на свой ред тя - Никак даже не е алогично! Инвестиционният процес като цялостен цикъл представлява: първо - насочване и контрол на паричен поток, второ - производството като генерирането на продукт или услуга и трето - неговия съответен пласмент на пазара. Или за всяко едно ниво си има ръкави на паричните потоци, което като цялостна картина на инвестицията се явява един причинно-следствен триптих. А моя преподавател го оприличава на една термодинамична система.
- Термодинамична ли!? Това последното не е ли физика?
- Да! Физика е! Но той казва, че е същото. Защото боравенето с пари се подчинявало на природни закони подобни както тези във физиката, химията или астрономията.
- И какво?
- Ами банкова инвестиция, производство и пазар според него са в трайна термодинамична връзка или система, на която може да се повлиява двупосочно.
- Не разбирам от такива неща. Може ли малко пояснение!
- Общоприетото мислене е, че ако се инвестира в производство пазарът ще се зароди. Но моя преподавател казва, че в макроикономически мащаб със същия успех е възможно инвенстиционният натиск да бъде генериран от към страната на пазара.
- Как?! Аха! Коня да бъде зад каруцата! Ясно!
- Да имало и такива каруци в миналото!
- Нима?
- Да! И ако погледнем пак към инвестициите - например има начини чрез реклама или друг способ да се създава някаква потребителска необходимост като пазарна ниша. Според моите преподаватели в тези огледални икономически случаи активността и динамиката на самия пазара е първопричината, а производителите са следствието. И понеже пазара вече веднъж е генерирал посоката на паричната необходимост то и производителите като второ звено както и банкерите като първо са принудени да се нагаждат. Така че ето – има и ситуации, в които огледалния подход макар понякога и по доста чудат начин дава същите резултати както и общоприетия.
- Ахаа! Хитро! Както казах да сложим конете зад каруцата! Но пък се сещам, че на старите модели коли обикновено двигателите са от пред, но задвижването е изнесено в задния мост. Което ще рече, че може и да има някаква истина в казаното от Вашите преподаватели в университета.
- Да! Но имайте в предвид, че това което Ви посъветвах да направите си е мое вътрешно убеждение. Но то е защото си мисля, че все още има неизучени и неразкрити взаимовръзки в тези парично-човешки взаимоотношения.
- Добре - ще Ви се доверя. Имам в предвид, че най-малко казаното от Вашият доцент или професор според мен може и да не е точно невъзможно, но поне си струва да се експериментира по въпроса.
- Благодаря за доверието! Да това беше от мен и от науките, които в момента изучавам. Но Вие не забравяйте и това което бе препоръчано от бобчетата – двуседмичното плюс един ден фискално тримирене.
- Съгласен! Ето! Това с огледалното инвестиране на време мисля, че вече чрез събирането на капачките го правя!
- Да!
- Значи ми остава само да се опитам себеотрицателно да полетя с някоя излишна двулевка над егоцентризма и алчността си… – усмихвам се аз.
- Да!
- Я сега да видим какво стана тук?! - казвам аз съвсем демонстративно започвайки да броя монетите, подреждам ги по номинал и я поглеждам със съжаление – Така! Сега ако обаче излезем от Вашето теоретично русло на огледалната макроикономика и се приземим около моите моменти микроикономически авоари – ето ги! Близо бяхте до истината! Но уви! Те са точно четири лева и петдесет и осем стотинка. Явно Вашите бобчета сгрешиха. Макар и с малко – само с десет стотинки, но сгрешиха.
- Нещо не сте преброили правилно. Трябва да са четири лева и шестдесет и осем стотиники.
- Добре! Нека така да трябва да е според вашия фасул! – отново малко раздразнено отговарям аз, след което вадя от джобовете си ключове, запалка и пакетче сухи носни кърпички и допълвам – Трябва не трябва - ето това е! Всичките ми пари са тук пред нас! Други наистина нямам.
- Пак ще помоля за момент! – склопва тя за втори път длан в длан, после събира бобовите зърна, хвърля ги отново на картона, взира се в тях и казва без да си вдигне главата – Десетте стотинки са се мушнали някъде в нещо. И си стоят там от оня ден. За това не ги знаете, че ги имате. Простете, че не ги видях веднага.
- Къде да са? – питам хилейки се ехидно, предчувствайки, как съм хванал тази тарикатка в крачка и разбутвам върху картона с бобчета изваденото от джобовете ми.
- Моля за още един момент – отново събира като за молитва длани, потретва процедурата с боба, въздъхва облекчено и казва вече по-спокойно - В носните Ви салфетки са някъде.
- Я да видим – отвръщам аз, започвайки да вадя салфетка по салфетка и с нескрит в гласа си язвителен сарказъм добавям – Май Вашия райкин боб и този път не позна! И му е крайно време да отиде там където му е мястото в тендже… - секвам осторумниченето си, защото от предпоследната салфетка сънливо се изтърколват десет стотинки, при което аз почти възкликвам – Е нееее! Това вече е прекалено – но смирено отварям длани и казвам – Браво! Мъжката дума си е мъжка дума! Всичките са Ваши.
- Благодаря! А сигурен ли сте че ми ги давате доброволно и с добро сърце?
- Да! Безапелационно! Нали казахте, че трябва да проявявам себеотрицание… Ето! Напълно и себеотрицателно се самозанулявам от към фискалните си наличности. Хе, хе, хе! Какво тотално олекване! Нямам ни косъм коса- като будистки монах съм. Нямам и за бонбон-лукче пукната пара. И това ли е то?!
- Да!
- Така ли трябва да правя с всяко едно парично постъпление в предстоящите ми две седмици. Ах да! И един ден от горе - да!
- Да!
- Значи каквото ми се появи като излишък в джоба с него да политам над купестите облаци от човешка меркантилност.
- Да! Само не го правете користно.
- Користно ли?
- Да! Имам в предвид с цел да получите това което Ви казах, че може да Ви дойде Свише… И всичко ще е наред.
- Неее! Тук вече може да сте напълно сигурна, че за нищо такова няма да си мисля. И то не е защото Вие така ме инструктирате, а просто защото храня огромни съмнения, че ще се случи.
- Ами тогава си ги вземете обратно – побутва тя разсипаното ми монетното богатство към мен.
- О не! Казах Ви, че ще направя това с двете седмици.
- И един ден!
- Добре нека са петнадесет дена. А Ви давам всичките си пари защото наистина ме впечатлихте. И да! Давам Ви ги от сърце с чиста душа и без капка завист за Вашата дарба. Ако да си призная честно не копнея да съм като Вас. Особено пък искам не искам да казвам директно само истината. Но това е друга тема. А може ли преди да сте прибрали монетите все пак да си позволя да помисля в оная посока, за това което мога да получа.
- Защо?
- Защото искам да кажа нещо по повода…
- Не знам може ли да си мислите за това в момента или не, но за казването щом пък толкова искате - кажете го.
- Признавам си доста съм кът от към финанси. Но ако това, което ми споменахте за материалната придобивка Свише се случи… Ще мога ли да ви поканя на кафе или обяд?
- Да речем, че ще може.
- А къде да Ви открия. Все тук ли ще бъдете?
- Не знам. Номера на мобилния ми го има при фризьорката от среща. Но от сега да се разберем. Ще излезем, само ако това с придобивката Ви се случи. И нали видяхте, че бобчетата ще ми покажат дали е истина.
- Видях! Видях! И разбрах! С Фаулът на истината шега не бива!
- Фасулът на истината ли!? – прихва да се смее момичето – Това ми хареса! Хубав ден Ви желая! – пожелава ми тя и си прибира монетките, вземаме си довиждане и аз си тръгвам.
Първо наистина приех целия разговора като една много занимателна шега - от Съдбата. Но като преспах… Нали утрото било по-мъдро от вечерта - реших да опитам. Щото то колко му е за мен да си стоя през деня без никакви пари. Фасулска работа. Почти съм си свикнал. Каквото с лев и тридесет и осем или пък с два лева и петнайсет стотинки – такова и без тях. Друго щеше да е положението ако се искаше от мен всеки ден да имам по стотачка, която да не пипам.
И така решено – сторено.
От този ден нататък си наложих да си правя още по-точно сметката. За това което ми трябва да похарча през деня ми е мисълта. А ако нещо ми остане като минавам покрай църква, просяк или уличен музикант му изсипвам всичките си налични финансови огризки.
И готово!
Така я карам почти дванадесет дена. А то нали Бобогледачката каза да са четиринадесет плюс един Ама то за проклетия тринадесетия се пада петък. Аз от началото не бях обърнал внимание защото календарния ден си беше съвсем друга цифра. Но още от сутринта като ми се замота една двулевка из джобовете… И не мога… И не мога по никакъв начин да се зануля. Та тогава се сетих, че това всъщност е точно тринадесетия ден от моето фискално тримирене.
А каква бе ситуацията с Двулевката ли?
Тръгвам значи сутринта от нас с пет лева. И нали не трябва да съм повече от два часа с пари гледам да ги издухам. Левче за автобуса. Връщането го планирах да е пеша. Предвидил съм и четири за закуска и обяд. Първо си купувам за обяд пилешка супа и хлебче, че магазина за готова храна е почти до нас. Остават ми два лева. Баничарницата е през една пряка от магазина. Но за беда срещам познат, който напористо настоява да ме черпи за закуска. Няма как. Друг път ситуацията би ме зарадвала. Но сега нали бързам да се освободя от двата лева и това ми идва напреки на плановете. Започвам да се оглеждам къде мога да ги издухам без да купувам нещо за лична употреба като дрехи или обувки. Сещам се че точно до спирката има вестникарска будка на която продават лотарийни билети. Казвам си ще си купя един защото ако не спечеля моята Двулевка всъщност ще послужи като част за нечия друга радост. Купувам си. То за проклетия започнах да печеля. Цели четири пъти. Два пъти по двадесет лева един четири и един два лева.
Брех! Станах като атракция на спирката. Особено с двата пъти по двадесет лева… Леле колко възгласи. Някой казват да не купувам повече билети и да си изхарча печалбата със здраве. Други ме нахъсват да не спирам да купувам защото днес ми бил печелившия ден. Трети искат да разделя сумата на две. Половината за билети половината за харчлък. Ма то нали никой не ми знае положението… За това и не им обръщам внимание.
Нооо… Когато от последните четири лева пак спечелих два - вече се уплаших. Викам си сега ще ми излезе някоя голяма печалба и къде после да търся място да я харча. Щото то все още си е тринадесетия ден от тримиренто. Пък нали видях, че с Фасулът на истината шега не бива. Няма как да спечеля един милион днес днес и да кажа, че това се е случило след петнадесетия ден…
Че така. Страх лозе пази.
Прибирам си двата лева в джоба и продължавам към работа. Тя една работа – дет не ти е работа да ти е работа. Ама не се оплаквам - все си е нещо. За по два часа рано сутрин почиствам един бар и едно заведение за бързо хранене. Плащат ми в края на седмицата. Но тези две седмици се разбрахме да ми ги дадат чак на третата. Нали да минат тези прословути четиринадесет безпаричните денонощия. Ах да! И един от горе.
Точно пред работа обаче ме застига помощник готвача и ми казва, че една от колежките имала имен ден. Викам си ето това е нещо. И пътьом и купувам едно цветенце за два лева. Трогна се много момичето. Почерпи ни за обяд. И така пилешката супа ми остана за вечеря. Нещеш ли обаче жената която почиства тоалетните се сеща, че преди три ден съм и заел два лева и решава да ми ги върне. Първо си мислех да и откажа, но после се сетих, че това може да е нещо като изпит. А аз не полагам достатъчно усилие да се отърва от парите. За това ги вземам, но отново започвам да мисля къде мога да ги дам. Малко след това ми се отваря шанс. По телефона ми съобщават, как в едно от заведеният където съм поставил пластмасови десетлитровки за кампанията за капачките, тубата вече е пълна. Дори прелива. Налага се да отида и да я подменя с празна. Моля за петдесет стотинки заем. Отивам до магазина купувам туба минерална вода. Изсипвам съдържанието и в служебния диспенсер на кухнята и доволен, че съм с празни джобове и празна туба се отправям за подмяната.
Вървя и си мисля какво толкова съм прегрешил, че днес тези двулевки са ме нарочили да ми организират непрекъснати затруднения, изниквайки ми буквално от нищото. Тогава се сещам и за казаното ми от Бобогледачката. Че не било много добре просто ей така да харча парите освобождавайки съдържанието на джобовете и портфейла си. Трябвало по-скоро да положа инвестиционно усилие идейно да полетя с тях. И то извисявайки се над нормалните начини на мислене. Ама то как да полети човек на една двулевка в небето на инвестициите - това ми беше непонятно към момента.
И умувайки над всичкото това търкам чело. Навеждам глава, а пред очите ми на асфалта два лева – железни. Веднага си помислям:
„Те ти на - нова беля за деня!”
Но тогава чувам зад гърба ми стъпки. Пък и на среща ми върви едно момиче! Викам си:
„Ще хитрувам!”
Забавям ход с надеждата човека зад мен или момичето идващо насреща ми да видят монетата.
Уви!
Не се получава.
И двамата я подминават.
А наоколо пустош. И сега какво?! Преди време на това му виках късмет, а сега не знам, как да го нарека. Е! Да си оставиш пък късмета на улица си е жива грехота. Няма как! Навеждам се и вземам Двулевката. И сега какво!? Какво какво – трябва да последва нов мисловен напън, как и на къде да полетя с тази ми късметлийска двулевката. И то да полетя над елементарното мислене за нормалното харчене в моя пряка полза. Ама нищо като не ми идва наум.
Вдигам глава към небето, щото нали уж за полет говорим. И когато връщам погледа си на земята виждам, как пред мен се появява възрастна жена. Носи в ръка сгъваемо столче и някаква кофа покрита от горе с вестник и найлон. На рамото е с преметната чанта. Вървим един срещу друг. В момента обаче, в който тя достига до стъпалата водещите към поредицата от заведения на долната алея - жената се спира. Оставя кофата. Разгъва някакво столчето и разтваря сгъваема кутия, върху която започва нещо да подрежда.
А мен сякаш Свише ме осенява хрумка, как мога да си спестя умуването около себеотрицателния полет с Двулевката. Идеята ми е вместо да си блъскам главата къде и как да я инвестирам в чужда полза да изпусна Двулевката някъде в близост до жената. Тя ще я намери, което автоматично превръща моят късмет в неин. И готово. Пък и така като си мисля това е и себеотрицателно от една страна, даже и извисено ми се струва от друга. Защото да сториш така, че и другия да има като твоя късмет си е над нормалното мислене – нали? Но за всеки случай докато приближавам се питам:
„ Дали това с инсценирането другия да си мисли, как му се е паднал моя късмет е точно полет над елементарната комерсия или не е точно?”
Но пък нямам много време за мислене или за получаване на отговори от вътрешния ми глас. Жената е само на няколко крачи от мен. Постъпвам според първоначалния си план. Минавайки покрай нея си бъркам в джоба. Почти демонстративно си вадя салфетките, но едновременно с това лекичко и дискретно пускам монетата по крака си. За мой късмет Двулевката се търкулва точно към целта. Въздъхвам облекчено и доволно се отправям към заведението за да подменя тубите. Не съм направил обаче и три крачки когато чувам зад гърба си:
- Момче! Момче! Върни се момче! Изпусна си една паричка.
- Ааа.. ма тя моя ли е? – смутолевям объркано аз.
- Да да! Видях аз – категорична е жената – Докато си вади салфетката от теб изпаднаха.
- Ооо…! Много благодаря! – усмихвам се аз, връщам се и поемам Двулевката от потреперващите ръце на възрастната жена.
- За нищо! – отвръща ми тя и започва да се занимава с някакви пластмасови чаши, които вади от чантата.
- Хубав ден! – усмихвам и се аз.
- Благодаря! Хубав и за теб да е момче! – връща ми усмивката женицата, а аз си продължавам по пътя, мислейки си:
„Не знам какво ще продава тази женичка, но на връщане, ако има нещо до два лева ще си го купя”
Стигам до заведението. Охоо! Тубата е препълнена. А до нея се мъдри дори една найлонова торбичка с капачки като бонус. Оставям моята празна туба, вземам пълната и се връщам обратно.
Жената по край която минах вече е подредила всичко! Върху импровизирания щанд се кипрят шест седем чашки пълни със сочни смокини. Аз лично не ги обичам сурови. На сладко или конфитюр – да! Но нали си бях решил да купя нещо и веднага се замислям, кой ли ми беше ми казал, че много ги обича в натурален вид.
И се сещам.
Това е онази моя съученичка, която все търси повод да ме почерпи с нещо.
Веднага подреждам плана.
Ако са до два лева ще взема чашка.
И оттук направо при съученичката да и ги дам.
Изравнявам се с жената и на ход питам:
- Колко са ти смокинките лелче?
- Два лева са момче. Много са хубави! Няма да съжаляваш! Купи си!
- Дадено – спирам се на секундата и казвам - Дай ми една чашка! Ама мога ли да те помоля ако имаш в пликче да ми ги сложиш, че виж ръцете са ми заети, да не е я крепя тази чаша по път?
- Имам. Даже така ми икономисваш от амбалаж – отвръща ми тя, изсипва смокините в пликче, слага ми още две горница и ме поглежда топло – Тез двечките са от мен.
- Бонусче казваш! Благодаря!
- Не отбирам аз от боносусчета, но искам двете да са ти подарък от мен! И то от сърце! Първи клиент си ми! Не се пазариш! Кусур на стоката ми не търсиш! Поличба е това за голяма слука!
- Ха така! Добрата новина съм ти казваш още от началото!
- Така си е! Усмихнат и непретенциозен първи клиент случи ли ти се значи на ангелски крила е долетял. Истинските търговците така казват. И още казват: „Бъди щедър с първия - печалбата ще ти дойде през деня от следващите.”
- Аха! Крилат съвет! Е ха дано да ти донеса късмет и успех.
- Сполай ти момче. И твоя ден да е много спорен до края.
- Благодаря лелче! – отвръщам и се запътвам към работата на съученичката.
Малко преди мястото където тя работи виждам мъж, който върху празна дървена касета също продава орехи и смокини. И неговите също са по два лева чашката. Нормално сега им е сезона. Кани ме, но аз му показвам торбичката, а той вдига ръка в знак на съгласие.
Влизам при моята позната.
Традицията си е традиция.
Щом ме вижда веднага вади кутия с бонбони и отива до кафе машината. Връща се с топъл шоколад за мен и кафе за нея. Започваме рутинен разговор. Аз и разказвам, как съм намерил два лева и как съм се сетил за нея. Но докато говоря забелязвам, че тя непрестанно се усмихва. Накрая на разказа ставам отивам до бюрото, подавайки и торбичката със смокините, а тя прихва да се смее и ми сочи нещо. Поглеждам точно до телефона и блестят два звънкови лева:
- Последните са ми като кеш. Точно ги бях приготвила да си купувам смокини. Нали знаеш колко ги обичам. А и има един човечец от вън. От три дена продава. Съжалявам го. И всеки ден за десерт си купувам от него.
- Видях го.
- Виж сега драги ми съученико! Вземи си я тези двулевка. Тя бе приготвена точно за това. Знам че си кът с парите. Купи си нещо!
- Не, не, не! В никакъв случай! Искам ми се да те почерпя и то точно с тези два лева, които намерих!
- Моля те! Недей сега! И без това аз моите за това щях да ги дам! За мене е все едно с кои два лева съм ги купила и от кой човек. А ти ще си вземеш с тях нещо друго да речем за вечеря!
- Не, не, не! – опъвам се аз, но тя продължава да настоява, пък на мен не ми се иска да и казвам че съм във финасово тримирене и за това упорствам – За теб може да е все едно, но за мен не е! – и започвам да се опитвам оправдателно да бъда убедителен, скривайки реалната истината - Ти толкова пъти ми помагаш иска ми се един път и аз да почерпя.
- Миличкия ми той – започва да флиртува открито тя, и под прикритието на плътни ласки така или иначе успява да ми набута двулевката в ръката.
В този момент на врата се чука. И докато се усетим в стаята нахлува някаква жена. Естествено доста е смутена от телесната ни близост и със сведен към земята поглед промълвява:
- Извинете! Ще дойда след малко!
- Не, не, не! Влизай, влизай! Не е това което изглежда. Ухажвам го този тук да си вземе двата лева…
- Ами то и аз за това идвам да те ухажвам… - смее се ведро жената – Нали събирахме пари за подарък на главната счетоводителка. Но с цветята сумата понабъбна, че минавам да събера по още два лева.
- То добре, но в момента нямам ни стотинка в кеш. Може ли по-късно привечер да мина да ти ги дам.
- Може – отвръща жената и понечва да си тръгне но аз се развиквам:
- Чакайте! Чакайте! Ето Ви! Щом е за рожден ден и за цветя на Главната искам и аз да участвам. Тя ме познава.
- Да ги взема ли? – пита жената и поглежда към съученичката ми – Наистина ли познава шефката?
- Да! Да! Познават се! Вземи ги сега! – махва небрежно с ръка моята съученичка и после ме поглежда строго - Пък аз после ще се разправям с тоз инатестия!
- Много Ви моля! Вземете ги! – подавам аз на свой ред Двулевката и имитирам гласово съученичката, добавяйки - Пък после аз ще и обяснявам на таз непреклоната какво казва Фасулът на истината за полета на Двулевката!
- Добре! – усмихва се жената, взема монетата и размахвайки я във въздуха кокетно заявява – Аз си тръгвам, а вие си се уточнявайте по ваше му!
След като колежката излиза започвам да разказвам на Съученичката за какво всъщност иде реч. Следва кратка дискусия по въпрос, която разбира се приключва с това, че бивам завлечен да хапнем заедно. И отново разбира се под предлог да съм й разкажел всичко в детайли. Тоз неин трик ми е известен. Но пък си е нещо редовно в нашите отношения, за това и не възразявам. Отиваме в близкото бистро. Разказвам и всичко. И за Фасулът на истината. И за инвестиционния полет на Двулевката над сивите облаци на меркантилността. Тя е очарована от историята и настоява да я държа в течение. Обещавам. Така след още някой друг час наближава време да се прибирам. Макар и с малко перипетии определям пред предпоследния ден от първо в живота ми фискално тримирене - като успешен. Щото разбира се след това късно хапване със съученичката, пилешката ми супа от сутринта си остава направо за другия ден.
Последните четиринадесети и петнадесети ден минават без нещо кой знае какво интересно да ми се случи.
Така е и с другите след тях.
Изнизват си се безметежно.
Аз разбира се си продължавам с моя сив икономичен режим на живот.
В който къде седмица нищо по-така не се случва.
Един ден обаче, малко след единадесет преди обяд докато се прибирам към нас чувам телефона ми изпиуква.
Поглеждам - SMS!
Отварям го – съобщение от Monegram за паричен превод.
Недоумявам.
Моя телефон моето име. Ама сумата никак не е моя. В смисъл не съм свикнал да получавам ей така без нищо по три хиляди евра. Преводът е от Хамбург. От някакъв офис. Звънвам в офиса на Monegram. Моля момичето да направи обратна връзка по телефона и да пита дали няма някаква грешка. Няма грешка – за мен са! Дори следва пояснение по телефона да не се притеснявам – парите са чисти от към данъци. Платени били.
Вземам ги, но направо съм в шокове недоумение.
Цяла нощ се въртя и премислям кой може да ми ги е пратил. И най-вече защо! Нищо не измислям и на следващия ден съм като парцал на работа. Друго не мога да измудря, но се сещам, че най-добре е да отида при моята съученичка за съвет.
Тръгвам на там.
По път ми звънва телефона – шефът ми от хотела в Банско е:
- Получи ли си парите?
- Получих едни амаааа… - заковавам почти на място аз - Шефе за мен това са много пари! Така че не знам дали са точно за мен!
- За тебе са! Аз лично дадох на клиента адрес, телефон и трите ти имена. Той държеше да си ги получиш лично.
- И от кого и за какво са?
- От онзи на който му върна портфейла.
- Не разбирам!
- Какво не разбираш?
- Че защо ще ми праща толкова много?
- Така си е решил човека. Твърди че си му направил голяма услуга. И си си ги заслужил. Особено с това, че си му казал за камерата за наблюдения.
- Пак нещо не разбирам. Когато му го връщах той го отвори погледна вътре. Прерови почти навсякъде и каза: „Всичко е точно!”. После ми благодари. Извади двеста евро и ми ги мушна в джоба, кимайки удобрително с глава. Каза, че по морското право ми се полагало половината от товара на спасен кораб. Аз му благодарих и му казах, че няма как всичко да не е наред - поне при мен. И ако се съмнява то има камери и може да помоли охраната да му пусне записа.
- Играел е! Не всичко е било на ред. От портмонето са изчезнали две СД карти с важни неща на тях. Това го обяви в полицията и после при нас. Те са липсвали. Той обаче е бившо ченге. Отговаря за сигурността във фирмата. Знае какво да направи.
- В смисъл!?
- Просто е! Вече няколко дена те е виждал. Преценил те е що за фукария си. Ако си бил алчен щеше да вземеш парите и да унищожиш портфейла. Или хайде може да речем да му подхвърлиш някъде документите! Но едва ли биха те поблазнили картите. Което го е навело на мисълта, че ситуацията е постановка. Някой е искал да те натопи. Но ако нямаше веществено доказателство и няма как да иска разследване в хотела. Защото нали за това даваме под наем сейфове. Да се държат в тях такъв род ценности. А така ти чистосърдечно посочвайки му наблюдението направо си му дал козовете в ръцете.
- Козовете ли? Какви козове?
- След случката и установяване липсата на картите той поиска записа от камерите под предлог да разбере по какъв начин портмонето му е паднало не пред, а зад плота на гардероба. И да провери дали ти не си присвоил картите. Нали ти там си му казал че си го намерил?
- Да! То и там си и беше. Това и така на полицаите го казах.
- Да де, ама портмонето няма как само да скочи зад плота. Не мислиш ли?
- Еее! Може ако го е държал в ръка и се е протягал да остави щеки или обувки… Понякога се случва клиенти да изтърват неща по този начин.
- Понякога - може. Но не и този път. На камерата се вижда, как неговата руса любовница издебва когато те няма на гардероба и подхвърля портмонето от към твоята страна на плота. А за теб се вижда, че го отваряш, виждаш на кого е и в първия момент, в който си свободен се обаждаш на рецепция. Но запазихме всичко в тайна докато в Германия мине делото и да я закопчеят оная палавата пипливка.
- Уха! И за това нещо три бона в евро!?
- Защо - да не са ти излишни?
- Не шефе, ама май ми е малко притеснено! Щото сякаш направеното от мен не е чак за толкоз пък парите са си множко.
- Не се притеснявай. Той си знае човека какво си допринесъл с лоялността си. Е! Има и неща които аз не мога да ти ги кажа. Както предполагам има и такива които и на мен не са ми ги казали. Защото другите ходове на службите и фирмените им подробности и аз не ги разбирам. Но човекът ти е много благодарен. Така че твои са си паричките. Харчи си ги със здраве.
- Ей че хубаво звучи. А нещо на някой по пирамидата на горе трябва ли да се отчитам?
- Не! Клиента вече го направи. Януари догодина праща двадесет служители от неговата фирма за месец в хотела. Вчера плати авансово всичко. Пък и пусна много добри отзиви за хотела в нета. Това ни е достатъчно. Чакаме те на зима от петнадесети ноември пак при нас. Сега си почивай или си прави това, което си правиш когато те няма тук.
- Добре шефе! – отговарям му аз, затварям, на мига отлагам ходенето при Съученичката, обръщам се кръгом и се запътвам директно към фризьорския салон.
Да обаче Бобогледачката я няма. Влизам в салончето:
- Здравей!
- Охо здравей! Ще се подстригваш ли?
- Да!
- Много начесто започна да я вършиш тая работа? – усмихва ми се закачливо фризьорката.
- Ами да – смутолевям аз – А къде е Бобогледачката?
- Ахаа… Ти да не би заради нея да сгъстяваш подстрижките?
- Ами не съвсем.
- Да бе! Друг път не си идвал за толкова кратко време два пъти..
- Добре де! Може да се е появил един такъв момент, че искам да и се обадя. А тя нали каза, че при теб е оставила номера си. Щото нея виждам! Тя къде е?
- Замина си. Днес е десети септември. Забрави ли? Учи в чужбина. Там започват на първи септември - и ученици, и студентите.
- Да бе вярно! Това не ми мина през ум. А ще може ли да ми дадеш телефона й?
- Не!
- Защо? Тя каза, че го имаш!
- Да, но точно преди да тръгне изрично ме предупреди специално на теб да не го давам.
- Така ли? И защо?
- Не знам.
- Да не ми е сърдита? Щото аз малко тъпо се държах тогава с нея…!
- Нямам си и на идея какво сте си говорили тогава. Срещали ли сте се после, или не! Но спомена, че докато не осъзнаеш на дълбоко това, за което сте си говорили да не бива да и се обаждаш.
- Ами ако вече съм го осъзнал?!
- Не зная какво си и какво не си… Но спомена, да ти предам още, че дори и да си получил нещо материално като дивидент да не правиш с него нищо преди втори път да минеш през Чистилището.
- Ясно!
- А ти за какво я търсиш ако не е тайна. Да не си хлътнал по нея? – хили се клюкарската фризьорката.
- Да бе от едно гледане на боб ли да се влюбя?
- Че знам ли та! Може да са ти слаби ангелите!
- Не, не, не! Но наистина исках да я видя, или най-малко да говоря с нея!
- Нищо не мога да ти кажа повече. Ако искаш остави си телефона. Обеща по Коледа да ми се обади! Ако си удържи на думата ще и го предам. А за другото тя ще си реши. Че така и не каза за какво ти е? Искаш пак да чуеш някоя истина за себе си ли?
- Не, не, не. Тя нали учи за икономист, че исках да я питам какво мога да направя ако имам определена сума за инвестиране…
- Ясно! Ами не мога да ти помогна в момента.
- Добре! Разбрах! Ето ти тогава моя телефон! Ще чакам.
- Щом имаш зор ще чакаш! Кажи сега, как да те подстрижа!
- Както винаги! Или не! Хайде не ме занулявай! Да речем като за есен да е! Примерно втори номер! Пък като ми дойде ред да се отдам на Чистилището ще се зануля пак!
- Добре! Твоя воля! Втори – втори!
© Ригит Все права защищены