-          Мамо! – попита ме малката. – Ти вярваш ли, че дядо Коледа е истински?!

Сам по себе си въпросът ù не ме учудва. Тя е на осем и половина години и вече, съвсем нормално, има своите съмнения.

От известно време слуша какво говорят другите деца, обмисля и току ми зададе някой въпрос.

Онзи ден разглеждаше едни снимки от детската градина. Как си получава подаръка.

-          Този не е истинският дядо Коледа, нали?! – каза.

-          Защо да не е? – попитах небрежно.

Подреждах едни изсъхнали дрехи по гардероби и шкафове, наглеждах манджата…

Какво още имам да свърша?

Мислех за съвсем други работи.

-          Ами виж му брадата! – казва детето. – То си личи, че е залепена.

Личи си, вярно е. Тя вече е достатъчно голяма, достатъчно критична към заобикалящия я свят, разбира ги тия работи…

Реших да се съглася.

То пък, как да не се съглася, съвсем очевидно е, че брадата е фалшива…

-          Да… - казах неуверено.

И въздъхнах.

Разбирате ли, признах си за брадата. Но все още не бях готова да ù кажа цялата истина; знаете – дядо Коледа всъщност не съществува и бла – бла – бла.

Иска ми се да вярва.

Не знам защо.

Просто.

-          Виж сега! - започнах отдалече. – Този действително не е Истинският. Защото… - напъвах си мозъка да измисля разумно обяснение. – Нали се сещаш, той, дядо Коледа… - а! Ето че ми дойде идея! - …е само един… а децата по света са толкова много! Затова дядо Коледа си е наел помощници! – завърших триумфално. – Нали?! Един единствен човек няма как да бъде на толкова много места едновременно…

-          Да! – съгласи се тя. – Защото братчето на Митко и сестричката на Нели имат тържество в детската градина с дядо Коледа в един и същи ден… а те са в различни детски градини… и колко още много детски градини го очакват по същото време, нали?!

Много бях доволна как тя сама си дообясни всичко.

И докато аз отново се съсредоточих върху прането, манджата и други битовизми, малката продължи да разсъждава на глас.

-          Добре де, аз разбирам, че истинският дядо Коледа не може да е едновременно навсякъде… ама не трябва ли този, фалшивия, помощника му де, поне малко да изглежда така… по – истински, защото… погледни му брадата! – И тя ми завира отново снимката в лицето. – То пък много ясно си личи, че е залепена! И си личи, че не е наистина дебел, ами има шкембе от… от какво му е шкембето, мамо?! Възглавница ли си е сложил?!

Въздъхнах тежко. Темата с реквизита на актьорите, играещи дядо Коледа ми е… как да кажа… най-малкото доста мътна!

-          Виж сега! – отвърнах. – Той дядо Коледа… - еййй, ама пак се сещам какво да кажа! Направо… съм възхитена от въображението си! – … е доста зает по това време на годината! Ти представяш ли си само колко играчки има да направи?! Разбира се, играчките не ги прави сам, елфите ги правят, ама той нали трябва да ги наглежда нещо да не объркат, всички писма да прочете, да разбере на всяко дете желанията, да узнае кой е слушал и кой не… та може и малко да е занемарил достоверността на помощниците си…

-          Какво означава „достверността“? – логично ме попита малката.

-          Дали изглеждат истински! – обясних аз и тя кимна с разбиране.

-          Та така! – триумфално завърших, направих на топка последните чорапи и се понесох към спалнята с цяла камара топки и нетопки от такива (на някои не можах да им открия чифтовете!).

Този разговор се състоя вчера. А ето че днес детето отново ми задава кажи – речи същия въпрос…

Тъкмо си бях намерила пет минути свободно време и се бях заровила в едни сайтове за колективно пазаруване, когато тя дойде и ме попита:

-          Ти вярваш ли, че дядо Коледа е истински?!

Нали се бях съсредоточила, отговорих ù малко нервно:

-          Добре де, нали вчера го обсъждахме!

-          Не, не! – отвърна ми тя съвсем невинно и, докато си бъркаше в носа, изстреля ми следното екзистенциално питане. – Ти вярваш ли, че истинския е истински?!

Няма как, вдигнах глава от монитора.

Отговорих твърдо.

-          Разбира се, че вярвам!

Детето извади пръстта си от носа, наклони си главата на една страна и каза, донейде укорително:

-          Мамо, ти си единствения възрастен, когото познавам, дето вярва, че дядо Коледа е истински!

А, сега де!

Няколко секунди просто седях и мигах на парцали.

Обаче бързо се съвзех.

-          Не е така, миличко, не съм единствената! Ето, тате вярва и кака също, и… баба, и… - готвех се да изброя всичките ни близки роднини и приятели, които биха потвърдили версията ми, но не се наложи, малката прекъсна речитатива ми.

-          Госпожата в училище каза, че майките и бащите ни били дядо Коледа и като ни видели оценките в бележника нямало да ни подарят никакви подаръци!

Лелее, направо побеснях!

Толкова се ядосах, че дори някое от моите невероятни оправдателни умотворения не ми дойде на ум!

Само седях и се пулех срещу детето, току поемах въздух, отварях и затварях уста и нищо не излизаше оттам.

Щото ми идеше да излезе една дълга по адрес на „госпожата“, ама, знаете, въздържах се!

-          Ми, госпожата, като не вярва в дядо Коледа, неин си е проблема! – избълвах накрая.

Не беше много умно, нито много съдържателно, ама това е! Толкова от мене.

Детето се оказа по – мъдро:

-          Разбира се, неин си е проблема! Защото тя като не вярва, че дядо Коледа и истински, той изобщо няма да ù донесе подарък!

Точно така, това е! Правилният аргумент! Как не се сетих?!

Детето, подскачайки, отиде да си играе, а аз останах да зяпам монитора замислена.

Интересна гледна точка има моята малка дъщеря.

Не се чуди тя дали дядо Коледа изобщо съществува. Че го има, под една или друга форма, това й е ясно. Чуди се само дали е истински!

И в този ред на мисли, спомням си как навремето голямата научи…

Подобно на сестра си и тя имаше Съмнения. Ама бяхме нащрек и ги оборвахме… поне докато беше зима.

А после дойде лятото.

Горещо и без коледно настроение.

Щеше да ходи при баба си и дядо си на село.

Приготвяхме багаж.

Щурахме се из къщи в една безкрайна бъркотия от дрехи и играчки.

-          Искам да си взема къщичката! – каза детето.

И започнахме да се щураме още повече в напразни усилия да съберем чарковете от сглобяемата й къщичка, дето се бяха разпилели из всички краища на стаята ù – под леглото с повдигащ се матрак, в коша с играчки, в чекмеджето с учебници и тетрадки, неизхвърлени от последната учебна година…

И мъжо се изпусна.

Обясняваше как точно дядо ù трябва да сглоби къщичката (защо ли пък си мислеше, че детето ще запомни?!) и изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, вметна:

-          Ееее! Спомням си, като я купувахме тая палатка какво вълнение беше, каква радост!

А нали се сещате, „палатката“ беше коледен подарък! Открит на 25 декември сутринта под елхата! Тайнствено вмъкнат там от вълшебния дядо…

Добре де, мъжа ми ясно! Разсеял се нещо посред лято. То вярно, голяма емоция беше купуването на съответния подарък. Обикаляхме, търсихме, сравнявахме…

Ами аз?!

Вместо да взема да замажа положението, съвсем го размазах.

-          Дааа, голяма радост беше, наистина! – ей това казах.

Гледам си, значи, половинката, нахилена до уши и преживявам отново емоциите от миналия декември…

И изведнъж се обръщам към детето, а то ме гледа укорително.

-          Ех, мамооо! – казва тя. – Нали уж е от дядо Коледа?!

-          Ау! Вярно! Това беше от дядо Коледа! А не че…

Детето утешително ме потупа по ръката.

-          Няма нищо мамо, не се притеснявайте! Аз не ви се сърдя! Знам, че всъщност няма дядо Коледа, а вие ми подарявате подаръците! – и докато ние с мъжа ми гузно се споглеждахме, тя продължи: - И знаете ли какво?! Аз съм ви много благодарна за това! Купили сте ми толкова много хубави и скъпи подаръци… избирали сте ги, спестявали сте за тях… - и ни прегърна.

Голямата ми дъщеря вече е наистина голяма. Наскоро навърши 18 години. Помага ми да крием играчките за дребното по гардеробите.

-          Нали не сте казали на тая, малката, че дядо Коледа не съществува? – попита ме.

-          Не сме! Да не вземеш ти да й кажеш!

-          Няма!

-          Е, тя ще узнае в един момент… - казах замислено.

-          Особено, ако вие се изпуснете! – отвърна дъщеря ми хитро и се ухили до уши. – Помниш ли аз как научих?!

-          Ох! Помня! Доста беше смотано от наша страна…

-          Няма нищо! – успокои ме отново порасналото ми дете. – Хубаво е да вярваш в дядо Коледа. А когато дойде моментът и научиш, че всъщност подаръците са ги купували майка ти и баща ти… е още по – хубаво! Защото, нали, именно в това е духът на Коледа… в това да се грижиш за другите… и е хубаво да знаеш, че са се грижили за теб…

Понякога оставам безмълвна пред мъдростта на децата ни…

Дядо Коледа може и да не съществува, поне не по оня материален начин. Може да не живее някъде в Лапландия, да няма дебел корем, направен от възглавница, да си взима играчките, (както се казва в една реклама, която гледах по Дисни чанел) от Хиполенд, но докато има родители, които цяла година мислят как да зарадват децата си и докато има деца, които весело подскачат около елхата, изпаднали в онова най – искрено детско щастие… той все пак съществува, нали?! И е истински…

Затова ще продължавам да настоявам пред малката и да измислям най-глупави обяснения… поне докато не се изпусна, де!

А вие как мислите?!

Истински ли е дядо Коледа?!