В памет на майка ми
Студен есенен вятър гонеше по небето вълма от сиви дъждовни облаци над полуразрушеното руско градче. Беше следвоенна есен. Трагична, унила и гладна...
Катя плахо излезе от болницата на улицата, притискайки към гърдите си малко вързопче – новородената си дъщеричка. Огледа се в двете посоки и приседна на бордюра на оградата на успялата да устои през войната стара олющена сграда, където се помещаваше болницата.
- Ами сега накъде? - прошепна Катя на бебето, което неспокойно се размърда.
- Тихо, тихо, не плачи, миличко, все нещо ще измисля... Ти си ми останала една едничка родна душица в целия свят – и момичето тихо заплака.
Бебето, което като че ли усети мъката на майка си също захленчи. Започна да се смрачава, вятърът задуха още по-силно. Изведнъж Катя улови някаква сянка до себе си и една ръка легна на рамото ú. Тя вдигна погледа си и видя суровото лице на мъж на средна вързраст, в униформа на летец. Той пушеше папироса и угрижено гледаше към малкото вързопче.
- Момич ...