Колко бързо времето минава, сякаш летен бриз повява над живота,
обгръща го, веднъж нежно, друг път бурно и оставя следи, за всеки живял на тази земя. И колкото, да се стараем, да го живеем нормално, все от някъде ще изскочи някоя неприятност и го обръща с хастара на вън…
Познавах ги отдавна, семейство с две малки деца, момче Иван и момиче Мария. Бащата Петър, безумно влюбен в майката Марияна, не позволяваше нещо да липсва на децата, беше трудолюбив и обичащ семейството си мъж. Чувах го сутрин, когато пускаше кафемашината и когато кафето беше готово с най нежния си глас я повикваше при себе си, за да го пият заедно. Живеехме в един блок, те бяха на горния етаж, а панелните блокове имат този недостатък, всичко се чува през стените.
После се чуваше как децата притърчаха унесени в игри и смеховете им огласяха етажа, когато бяха готови и тръгваха на училище, настъпваше тишина.
Така, ден след ден, животът се изнизваше, децата сякаш порастваха с часове изискванията им ставаха все по – големи, ...