16 окт. 2009 г., 22:09

It's only a paper moon 

  Проза
902 0 4
6 мин за четене

IT'S ONLY A PAPER MOON

 

... Say, it's only a paper moon,
Sailing over a cardboard sea,
But it wouldn't be make believe,
If you believed in me...

 

Yip Harburg&Billy Rose

 

 

 

- Цвятко!

- Да, г-н Бакърджиев!

- Готова ли е луната?

- Готова е, г-н Бакърджиев!

- Покажи!

   Цвятко отиде зад кулисите и се върна с яркожълт картонен диск в ръце. Погледът отблизо показваше, че не е оцветен особено равномерно.

- Това ли е?

- Да!

- Не прилича особено на луна!

- Театърът е илюзия, г-н Бакърджиев!

- Цвятко, Цвятко, кога стана калайджия…!  Значи, вдигаш луната, когато г-ца Теодорова каже: „Нека забравим всичко, Стефано! Погледни луната!” И по-полекичка! Ясно ли е?

- Напълно!

- Ти знаеш ли, Цвятко, коя е Елиза Теодорова?

- Чувал съм, г-н Бакърджиев.

- Чувал си ти! Това е актриса, с която се гордеят в Народния! Знаеш ли какво значи това? Такава дама идва в нашия провинциален любителски театър! И то само защото, както казва в един вестник, много харесва тази пиеса. Играна е пред самия Мусолини! Така, че мисли му, ако провалиш нещо. Не, че не се е случвало и преди!...

- Всичко ще е наред, обещавам! – изпъна се Цвятко като струна.

- Надявам се, Цвятко, че ми е дошло до гуша. Разбирам, че обичаш театъра и все пак… - Бакърджиев се закани с пръст и напусна сцената.

 

На репетицията Елиза Теодорова изглеждаше разсеяна и нервна. Почти не слушаше указанията на режисьора – само кимаше отегчено с глава и по време на всяка пауза изпушваше до средата по една от странно издължените си вносни цигари. Чупливата ú тъмноруса коса бе прибрана на къса опашка, но нещо подсказваше на наблюдаващия я от мрака зад кулисите Цвятко, че по време на представлението тя ще я разпусне. Понякога светлината на авансцената падаше така, че подчертаваше ситните бръчици около очите ú, които дебелият пласт грим, странен за репетиция, не можеше да скрие. На колко ли години беше? Цвятко нямаше как да знае, но усещаше, че са поне с десет повече от неговите…

На представлението Елиза се преобрази. Цвятко не можеше да я познае. Очите ú светеха с някакъв странен блясък, нервната скованост на тялото ù бе изчезнала под пролетната рокля на сини цветчета, която носеше двадесетгодишната ú героиня Паола. Докато дърпаше въжета и буташе с рамо декори, Цвятко не я изпускаше от очи и все повече се убеждаваше, че Елиза наистина е Паола – младото момиче от Венеция, изживяващо първата си любов. Когато тя прегръщаше любовника си и косата ú докосваше бузата на смутения местен красавец, Цвятко чувстваше как някакъв шип се забива в сърцето му и почти забравяше сценичните си задължения. Застиваше за миг,  после се стряскаше и започваше трескаво да работи, за да навакса пропуска, преди публиката да го е забелязала.

 „Нека забравим всичко, Стефано! Погледни луната!”, каза Паола и притисна любовника си в най-страстната прегръдка досега. Иззад кулисите Цвятко можеше да види, че целувката, макар и целомъдрено скрита за публиката от периферията на шапката ú, е съвсем истинска. Тази целувка не бе такава на репетицията! Дали Елиза просто се бе увлякла в играта, или…?

- Цвятко, говедо с говедо, къде ти е луната! – чу се яростното съскане на Бакърджиев. Цвятко мигом изпадна в паника и започна трескаво да навива канапа, на който бе провесена картонената луна. Яркожълтият диск се заизкачва на неравни тласъци. Още малко, още малко! Закачи ли се тази проклета луна? Няма време за мислене, дърпай, Цвятко!

Луната се откъсна и, планирайки над сцената, описа пред очите на публиката широк полукръг, за да кацне върху главите на прегърнатата двойка. Любовникът извърна стреснат поглед, сякаш питаше: „Какво, по дяволите, става тук?” Но Елиза не изглеждаше изненадана – тя елегантно хвана закрепилата се върху шапката ú картонена луна, погледна я любовно за миг и после я хвърли към притихналата публика с широк театрален жест и подкупваща усмивка, с което предизвика буря от аплодисменти.

 

- Цвятко, чашата преля! Това ти беше последното представление, търпението ми се изчерпа! – гръмкият глас на Бакърджиев заглушаваше все още незатихналите аплодисменти, които долитаха приглушени от червената плюшена завеса. Цвятко знаеше, че повече прошка не може да има. Затова стоеше притихнал и гледаше износените дъски под обувките си.

- Г-н Бакърджиев! – внезапно прозвуча плътният глас на Елиза Теодорова. – Защо се карате на момчето?

Бакърджиев се извърна към нея в неуспешен опит веднага да извика на лицето си усмивка.

- Госпожице, ние може и да сме любителски театър, но не можем да търпим подобна небрежност. Не и пред една Елиза Теодорова!

- Защо? – Елиза кокетно докосна бузата си с показалец. – На Елиза Теодорова много ú хареса. А и на вашата очарователна публика, което е много по-важно. Може би трябва да го въведете в представлението… Не, не се подигравам, г-н Бакърджиев, никога не бих си го позволила!

 

Елиза вървеше до Цвятко по неравния калдъръм на Чаршията. По лицето ú личеше напрежение от усилието тънките токчета да не се подхлъзнат по мокрите неравни камъни. В лявата ú ръка димеше забравена цигара.

- Г-це Теодорова, много ми е неудобно! – каза Цвятко с дрезгав от притеснение глас. – И все пак мисля, че трябваше да вечеряте с г-н Бакърджиев. Може би още не е късно да се върнете!

- Цвятко… Аз съм свободна жена. Сама решавам с кого да вечерям. И с кого да се целувам…

Цвятко я погледна уплашено.

- Да, така е! – разсмя се Елиза. – Но ти не прибързвай с изводите, още нищо не съм решила!

Лицето ù за миг стана сериозно.

- Тази свобода, Цвятко, си има своята цена. Защо, мислиш, още не съм омъжена?

Цвятко мълчеше.

Елиза бе вперила поглед в редящите се в полумрака дюкяни и гостилници.

- Знаеш ли, малко се уморих! Защо не ме почерпиш нещо топло?

- Ами, тук… знам едно кафене, но не съм сигурен, че е подходящо за дама като Вас. Всъщност правят чудесна баклава!

- О, аз обожавам баклава! – каза с театрална интонация Елиза и облиза с върха на езика ярко начервената си горна устна. После прихна, забелязала смущението, което предизвика това у Цвятко.

- Ето тук е, госпожице!

- Казвай ми „Елиза”!

 

 Двамата хлътнаха в малкото опушено кафене. Цвятко поръча две кафета и две баклави. Плешивият съдържател ги донесе почти мигновено. В жестовете му се четеше раболепност към Елиза и нещо като страхопочитание към Цвятко.

- Хубаво ли ти е, Цвятко?

- Хубаво ми е, госпожице… искам да кажа „Елиза”!

- Това се искаше! Ти го заслужаваш! И знаеш ли как може да ни стане още по-хубаво?

  Цвятко се изчерви.

 - Като потанцуваме! Имат ли грамофон тук?

- Имат!

- Господине! – провикна се Елиза към съдържателя – Имате ли онази, американската песен? В която се пее за луната?

- Има си хас, госпожице! Може и да сме в провинцията, но разбираме нещо от шлагери!

- Пускайте тогава!

- Но, Елиза, аз не мога да танцувам!

- Всичко си има първи път, Цвятко, всичко си има първи път!...

След краткото припукване на игличката, в тясното кафене като светлина от театрален прожектор се разля мекият встъпителен хор на саксофоните…

 

© Наследник на Куфара Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Животът на актрисите, гледан от вън е красив,
    но само те знаят цената на тази красота...
    Хареса ми тази картонена луна, с хартиени страсти и танц като на картчиките
  • Оставяш ни да си представим танца, така ли? Благодаря ти за провокацията. Ще се върна поне още веднъж тук, защото харесах стила ти - за пореден път.
  • Понякога дори и при хартиена луна, дори и при картонено море фантазията прави чудеса... А Елиза е обичала не себе си в театъра, а театъра в себе си - това е достатъчно!
  • не липсват ли ред-два-няколко?
Предложения
: ??:??