Не можеше да разбере какво й става. Дали беше погледа му, дали стойката, дали усмивката, но не можеше да откъсне поглед от него. Да, беше го виждала и преди, и двамата бяха от Христо Даново, само че той живееше в махалата, където баща й не я пускаше да ходи. Но селото не беше голямо, със сигурност го беше виждала, просто сякаш не го беше забелязала или не и по този начин. Мислеше го за поредния надут български циганин, който си вярва, че може всичко да направи и от всичко да се измъкне. Винаги гледаше някак самодоволно. Но не знаеше, че свири на тромпет. Нямаше как да знае, баща й не я пускаше на събиранията в местното циганско заведение, в което имаше жива музика, а и той изглеждаше някъде на нейните години, не предполагаше, че в оркестъра има толкова млади момчета.

– Изаураааа! – бутна я сестра й. – Къде зяпаш? Я стани поиграй малко!
– Остави ме, Христино, после ще играя! – Изаура избута ръката на сестра си.
– Как после, ма?! Че Несрин да не се жени всеки ден! Аз като не мога, поне ти играй. – каза Христина и погледна надолу. Видимо беше в напреднала бременност, очакваха я в близките седмици да роди. Изаура я погледна и се засмя:
– Ей, не оставяте човека значи! Айде, ставам!
– Едвам те навих! – каза Христина и двете сестри се разсмяха.

Изаура и  Христина бяха най-голямото и най-малкото дете на Асен и Айсел, а между тях имаше родени още две деца – Несрин и Спас. Те бяха интернационалното семейство, както ги наричаха всички, заради имената им. А всъщност бяха турски цигани от малкото подбалканско село Христо Данова. По време на смяната на имената на мюсюлманите в България, някогашния Хасан се бе превърнал в Асен, а Айсел бе прекръстена на Анелия. С идването на демокрацията, семейството на Айсел бе избрало да си върне турските имена, а това на Асен – да си останат с българските. Някъде по това време у някои мюсюлмански семейства в района се бе зародила традицията да кръщават децата си официално с български имена и така да ги записват в акта за раждане, но всяко дете си имаше неофициално турско име, с което се обръщаха към него вкъщи. А в някои семейства ползваха само българските имена, дори по между си. Когато обаче Асен и Айсел се ожениха, така и не можеха да решат дали да казват на децата си с българското или с турското име. Затова най-голямата, Христина, си остана Христина, макар майка й да искаше да я нарича Хатидже, а втората им дъщеря всички знаеха като Несрин, макар по документи да беше Надежда. Като се роди сина ми, нещата съвсем се объркаха, той се роди в седмия месец, та едвам спасиха и него и майка му, затова избраха името Спас и забравиха да му измислят турско име, заради което роднините им често ги упрекваха. Но съвсем интернационална работата стана с появата на най-малкото им дете.

След преждевременното раждане на сина им, Асен се наплаши да не изгуби жена си и заяви, че той повече деца не иска.
– Пък и да не сме като онези от махалата, детето ги люпят всяка година, понеже нямат дърва да се греят зимата, та се топлят под завивките. Три стигат! Ето, и момче имаме, няма защо да искаме повече.

Асен дълго време убеждава жена си да направи аборт, когато разбра, че е бременна за четвърти път и се зарече най-накрая да спре да го е срам да си купува презервативи от аптеката. Айсел обаче не склони на аборт, а за тяхна радост момиченцето се роди, когато трябваше и без усложнения. По документи баща й я записа Соня, а майка й искаше вкъщи да й казват Севджан.
– Севджан ли? Соня ли? – възпротиви се баба Несрин, майката на Асен. – Как пък едно хубаво и завъртяно име не си измислихте на децата! Ей на, в махалата има Изабела, Касандра, Джовисна, пък вие тука, най-простите имена избрали.
– В махалата ли?! – вбесяваше се Асен. – Ти побърка ли се, майко? Че да не тръгна да подражавам на тез от махалата, дето канализация нямат и децата им голи и боси ходят, а на тях само песни и танци са им в главата.
– И те са от нашата боя, Асене!
– Тия хич не ми ги разправяй! Заради такива като простите български цигани по махалите, не щат и да чуят българите за нас и отвсякъде ни гонят.
– Ей, очите ти извади тая махала, все по нея плюеш! – каза баба Несрин. – Аз пък, знаеш ли какво, аз ще си й викам Изаура на малката, че ти и без туй нали не я щя, не бери дерт как ще се казва.
Асен махна с ръка и излезе от стаята. Но баба Несрин бе упорита и скоро всички знаеха малкото момиченце не като Соня или Севджан, а точно като Изаура. Даже имаше, хора, които смятаха, че и по документи тя се казва така. Колкото и да се караше на всички вкъщи да не й казват така, неусетно и той започна да се обръща към нея с Изаура. А малката растеше някак по-различна от другите му три деца. Христина, Несрин и Спас, бяха послушни и винаги се съобразяваха с баща си, опитваха се да бъдат добри ученици, винаги бяха измити и с чисти дрехи, не ходеха по събиранията в циганското кафе. Асен не искаше да бъде прост циганин, искаше да изучи децата си до 12-ти клас, а не да ги задоми рано-рано по на 15 години, искаше да им намери добри семейства, искаше за сина си да има някаква професия, а не да е местния пройдоха. Всички го слушаха и се стараеха да спазват заръките му.

Всички, освен Изаура. Колкто и пъти да се прибереше вечер от работа, докато беше по-малка, Асен намираше учебниците й разпиляни из цялата къща, а от касетофона се носеше оглушително поредната чалга, пусната по радио Веселина.
– Изаурооо! Каква е тая циганска музика в дома ми! – крещеше Асен още от вратата, а Изаура като чуеше гласа на баща си, спираше радиото и се скриваше в някой от гардеробите, за да не й се карат.
– Че какво й е на музикате, бе, Асене! – противеше се баба Несрин. – Цигани сме, циганско ще слушаме, я!
– Не ми пълни и ти главата! – отговаряше още по-гневен Асен. – Че да знаеш, че само ти си виновна, с това име дето й го измисли!
Баба Несрин се смееше и въртеше глава:
– Само малката ще те оправи тебе!

И колкото повече Изаура растеше, толкова повече не й се учеше, и я влечеше към музиката. Един ден като стана на 14 се престраши да попита баща си дали може да отиде на гости у една приятелка от махалата.
– Какво?! Да не съм те чул! Да идеш там, та кой знае как да те извадя после! Ти да не мислиш, че ония там са като нашите момчета!
Изаура обаче успяваше от време на време на метне баща си и да отиде с някоя приятелка в махалата, където на воля всички слушаха каквото си поискат и си танцуваха както отвътре им идва. Баща й подочуваше от тук и от там за посещенията на дъщеря си, но от време на време сам се правеше на неразбрал. Той изпитваше истинска неприязън към махалата и живеещите в нея, от които се имаше за съвсем различен. Турските цигани в селото живееха в къщи в районите с регулация, имаха вода и ток, обличаха се чисто, ходеха на работа, почитаха религията си. А в махалата живееха предимно български цигани, или с други думи – турските цигани бяха мюсюлмани, а българските бяха християни.

Болшинството цигани в махалата обаче живееха без ток, без вода, не работеха, крадяха, раждаха по 9-10 деца, за които не се грижеха както трябва , но пък песни и танци им дай на тях. Асен не понасяше как заради една част от тях, бе излязло име на целия им етнос и дори него, който винаги бе изкарвал парите си честно, българите винаги гледаха с подозрение. И полудяваше от яд, че дъщеря му все натам я влечеше. А когато тя започна да подпитва дали да се пробва като певица в някой местен оркестър, той започна да я държи още по-строго. Асен се възхищаваше на свободния дух на Изаура и на това, че въпреки строгите му забрани и опити да й наложи определен начин на мислене, в нея винаги си пробиваше път онзи безстрашен дух, който я караше да се опитва да му се опълчи и да прави своето, въпреки че беше най-малката, а по-големите й сестри и брат й, и дума не можеха да обелят пред него. Не можеше обаче да й позволи да става певица. Познаваше мъжете по оркестрите – пияници, женкари, безотговорни, мъже по живота. Все някой от тях щеше да я излъже и после цял живот щеше да си стои сама и белязана. Циганите се женят само за девствени момичета, не една и две ги бяха върнали на семействата им, само защото не бе имало кръв в първата брачна нощ. А разчуеше ли се, че пее по заведения, дори да беше девствена, никой нямаше да повярва и щеше да изгуби всички шансове да я омъжи в добро семейство. А той вече и беше харесал синът на един тираджия от близкото село Розино.

– Какво ти става днес? – опита се момчето да придърпа момичето към себе си.
– Нищо, бе, Василе, остави ме, че мисля нещо. – сопна се Изаура, но Васил бавно се присламчи към нея. Бяха минали седем месеца, откакто беше забелязал как го гледа на сватбата на сестра й и откакто така игра на един кючек, че на него свят му се зави. Не му отне много време да намери кой да ги запознае. И още докато й казваше как се казва, видя в очите й някакъв пламък, който не бе виждал у друга. За да не ги види никой, се криеха по полянките в близката, планинска гора, където тя го караше да й свири на тромпет. Няколко пъти Васил се бе опитал, докато я целува, да пусне някоя ръка под дрехата й, но Изаура го буташе:
– Какво искаш, бе, да ме изгони някой ден мъжа ми още в първата брачната нощ ли?
– Че кой ще те изгони, като аз ще съм ти мъж, ма, Изауро!
Изаура се смееше звучно.
– Мечтай си, ти, мечтай си, той да ни види баща ми, на никоя няма да си мъж, ще останеш без инструмент, ама не говоря за тромпета!
Двамата се смееха, после Васил свиреше и си припомняше защо не го интересуваха другите момичета, които бяха склонни да го пуснат и под дрехите си. Васил не беше някой виртуоз на тромпета, но Изаура обожаваше всяка секунда, в която той свиреше, затваряше очи и се потапяше в музиката, а като ги отвореше погледа й се рееше някъде в небето, сякаш не беше тук. Нито едно друго момиче Васил не можеше да омае така, ни с думи, ни с жестове, никак. Но днес и музиката му не можеше да я извади от лошото настроение.
– Кажи де, какво става? – подпита пак той.
– Ще ходим утре с нашите в Розино.
– На гости на Несрин? – по-голямата сестра на Изаура беше женена там.
– Не… – едва поде Изаура. – У този, за който ще ме женят.
– Ама ти сериозно ли?!
– Че сериозно ами!
– И защо чак сега ми казваш?
– И да ти бях казала по-рано – какво, щеше ли нещо да се промени?
– Не може така от днес за утре, Изауро, луда ли си? Знаеш, че винаги съм те искал!
– Знам ли? Че отде да знам? От кой ме поиска? От баща ми, от майка ми?
– Баща ти ще ме убие, ако те поискам.
– И как тъй ще се ожениш за мен, бре, като те е страх да говориш с баща ми!?
Васил наведе глава.
– Не зная…
– Слушай, Василе. – каза Изаура. – Аз тебе искам, никой друг не искам. Кажи ми, че ще си с мен, каквото и да става, и още тази нощ ще избягам при тебе…

– Айде, Василе! – викаше Исус барабаниста под прозореца му. – Айде излизай, бе, докога ще те чакаме, айде, нали сме на сватба в Розино днеска, забрави ли?
– Няма да идвам аз, болен съм. – подаде Васил глава, само колкото да им го каже и пак легна. Не, нямаше да може да понесе да я види с бялата рокля до някой друг. А Изаура по време на цялата сватба не спря да гледа в оркестъра, с надеждата Васил да се появи отнякъде и да я открадне насред празненството.

Шест месеца, откакто  беше женена, а Изаура още не беше бременна. Свекърите вече започваха да я гледат накриво, а нито един съвет за бързо забременяване, който Христина и Несрин й даваха, при нея не водеше до резултат. Мъжа й беше добродушен и внимателен, не я командваше и не я биеше, пък и разполагаше с пари, направо беше мъж мечта. Изаура бе решила, че щом като не може да е с мъжа, с който иска, то поне ще се отдаде на семейството си. Но за семейство трябваха и деца, а те така и не се появяваха. Сякаш някой я наказваше за чувствата й към Васил. И тя си наложи по всевъзможно начини да забрави за него и да го извади от ума си. И успя, спря да го сънува, да чува гласа на тромпета му на ум, забрави чертите на лицето му. Сега само трябваше да забременее.

Най-накрая и Спас се женеше. Разбира се, всичките му сестри бяха на сватбата, придружени от мъжете си. Само Изаура нямаше деца, около Несрин и Христина имаше по едно-две малки дечица, които се гонеха под масите по време на сватбата. Тогава, на сцената, Изаура го видя за първи път, откакто се беше омъжила. И на секундата разбра, че нищо не е забравила. Сърцето й се разтупка, оглуша за всички други инструменти, чуваше само тромпета и не виждаше хората около нея. Вгледа се в очите му и видя сълзи.

– Василе, луд ли си, бе! - Изаура отвори прозореца и стъписана гледаше катерещия се по улука младеж. – Ще паднеш и ще се убиеш! Пък ако те видят свекърите, не ми се мисли.
– Знам, че ги няма свекърите ти и че са на гости в северна България. Знам, че мъжа ти е с приятели на събора в Кърнаре. И ние бяхме там да свирим, видях го и зарязах всичко, и хукнах към теб, защото знам, че друг такъв шанс няма да имам.
– Какъв шанс, ти побърка ли се?
– Такъв, да дойдеш с мене. Знам че трябваше да те спра още преди да се ожениш, знам че трябваше да ти кажа да останеш с мене, но се уплаших, хем от баща ти, хем защото не знаех  ще мога ли да ти дам необходимото, да ти осигуря свестен дом. После те видях на сватбата на брат ти, видях как ме гледаше и разбрах, че ти не си щаслтива, и че аз може да нямам голяма къща като мъжа ти, но имам това, което те кара да се усмихваш.
Очите на Изаура бяха пълни със сълзи.

– Въъън! Вън от дома ми! – крещеше майката на Васил, докато изхвърляше чантите на Изаура през прозореца. – Как може  да ми я доведеш тая парясница!
– Побърка ли се, майко, какво ти става, ние няма къде да отидем! – Васил се опитваше да спре майка си.
– Аз ли дали се побърках?! Водиш ми я тая женената тука, ти знаеш ли кой е мъжа й?! Ще доведе утре свекър й половин Розино да си я прибира, ще ни смажат тука от бой.
– Ние се обичаме, майко!
– Когато ти я искаше, тя се ожени за друг, сега не я ща, аз такива булки втора ръка не приемам в къщата си!

Асен щеше да припадне, когато отвори вратата. Понечи да се развика, но после затвори уста и покани Изаура и Васил да влязат. Знаеше, че щом са дошли при него, вече няма къде другаде да отидат. Колкото и да ненавиждаше разхайтените момчета от махалата, не можеше да не признае пред себе си, че за първи път виждаше в очите на Изаура онзи пламък, който внезапно бе загаснал в деня на сватбата й.
– Какво да ви правя вас двамата… – въздъхна тежко Асен.

Баба Несрин седна доволна на стълбите пред къщи и се усмихна. Срещу нея се издигаше малка къщичка, която преди години семейството дружно издигна в свободната част на двора. Беше лято, всички бяха навън, тромпета на Васил огласяше цялата улица, а Изаура и двете им деца, танцуваха около него. И жегата бе някак по-поносима. Баба Несрин си спомни едно друго такова горещо лято, когато замина за Поморие, да помага на една овдовяла роднина на мъжа й, с децата. Задните стаи на къщата на роднината се даваха под наем през почивния сезон и тогава там спяха членовете на един оркестър. А всяка вечер късно, един от тях изнасяше концерти на тромпета си само за Несрин. Тя дълго пресмята какво точно и как да извърти нещата, така че да се изкара забременяла с месец по-късно, когато вече се беше върнала от морето. Но притесненията й бяха напразни, мъжа й така и не обърна внимание на разминаването в датите, а и за нейно щастие малкия Хасан по нищо не приличаше на биологичния си баща ни външно, ни по манталитет. Но Изаура… Изаура му бе одрала кожата. И носеше духа му.

13.02.2015г.
гр. Сопот