Бог се беше разлютил на земните си васали. Небето приличаше на море от мокро черно руно, разпокъсано на места от раздиращите го на дрипави късове мълнии. Напъпилите клони на дърветата се извиваха едно в друго, плющяха от вятъра и отразяваха с тъмна блестяща светлина от дъжда просветващите мълнии. Полуизгнилата останала от зимата шума и дребните частици връхлитаха всеки пътник, застигнат от такова време и дръзнал да продължи по пътя си без да търси подслон. Дъждът не оставяше и педя сухо място. Трудно се вървеше през проливната стена от вода и неравнините на калните пътища. Черната, изпотъпкана от коларски следи земя така се беше напоила, че стъпалата на вървящите, потъваха чак до коленете, а на места и по- дълбоко.
Сивин-Димитри* или просто севаст* Димитриос от болярско потекло, както го зовяха византийците, отметна полепналите мокри кичури коса от лицето си. И така не виждаше нищо в тъмнината и дъжда, но мръсотията и калта, които стихията запращаше в очите му го дразнеха. Изострените му сетива, безпогрешно отчитаха движението на останалите придружители на бъдещата царкиня на Рашкото царство*. Знаеше, мястото на всеки един от тях. Той беше водачът и да знае, да пази и да предвижда, беше негово задължение. Товарът в талигата беше по-ценен от всички им, взети заедно и не, защото вътре беше царкинята - сестра на техния цар, а защото от сключването на този Богоугоден съюз зависеха хиляди съдби на родени и неродени люде из земите им, а и из тези на Неманичите*. „Поне в него тече и наша кръв.” – мислеше си Димитри. Още веднъж стегна преуморените си мускули и напъна с рамо, за да избута заседналото колело на талигата. Не бяха повече от два пъти по десет, но бяха добри воини. Останалите три пъти по десет бяха тръгнали с Теодора, по-малката сестра. Бяха разделили царкините. Владетелят им ги беше натоварил с изпълнението на една от най-трудните му повели - да бъде сигурен, че ако едната не оцелееше, то другата сестра щеше да я замести пред олтара и да стане новата владетелка на Рашкото царство, а с това да затвърди властта и граничните позиции на Търново.
И Кусар беше вътре. ”Не! И Косара …„– смръщи вежди Сивин, а устата му се изкриви в подобие на усмивка. При започването на бурята я беше свалил от коня и преместил в талигата. По погледа на царкинята, разбра, че е знаела от самото начало, че момчето, всъщност бе младо момиче на не повече от 17 години.
Умората и изминалият в терзания ден си казваха своето. В унисон с времето и в душата му беше тъмно и буреносно. Още от сутринта сам се сърдеше на себе си, разпъваше се на кръста на собствените си мисли и се бичуваше, като прегрешил монах в лоното на църквата. Беше по-зъл от побесняло куче. Не искаше да хапе, а хапеше. Спомни си как отвори подпухналите си очи, след най-сладкото пиянско видение, което можеше да го осени в съня. Не му отне много време размътената му глава да проумее реалността. Видението беше жестока реалност. Може би и провидение, и наказание за чернотата, която носеше в себе си.
Беше се събудил, а под него, опитваща се да го избута или прекатури на една страна беше тя – Косара. В малката набързо разпъната шатра, пригодена за най-много двама беше задушно, тясно и вонеше на прокисната престояла лахна* в преварен разсол*. Беше я обезчестил, почернил, отнел единственото и богатство…Също, както онези зверове бяха сторили със сестра му. Нямаше да и даде да загине и потъне в срам и нищета. Беше и го казал сутринта, макар тя да се опита да избяга и отрече. Той може и да беше като зло куче, но и песовете имаха сърца, макар той сам да беше забравил досега, че притежава такова.
През цялото време от началото на пътуването до изминалата вечер, той си мислеше, че красивото младо момче има прекалено нежни черти, дори и под слоя мръсотия , която старателно отказваше да изчисти от кръглото си слабо лице. Преди три дена една стрела от нападнали ги разбойници го беше одраскала, а момчето старателно беше помогнало раната да се почисти и измие, а после, да се намаже с мехлем, който Сивин не беше виждал досега.
На другия ден, той сам измъкна прогизналото момче, след като коня му се беше подхлъзнал и беше съборил ездача си в буйните води. Придошлите реки от стопилия се наскоро последен сняг бяха страшни и макар пътниците да преминаваха през по-плиткото, винаги имаше опасност, някой да бъде отнесен от развилнелите се води.
Косар се беше присъединил към тях при самото им тръгване от столицата. Господарката беше приела да разговаря с малкия разбойник, който незнайно как бе надхитрил и се промушил покрай неговите хора. Веднъж стигнал до талигата вече никой не можеше да го спре да разговаря с царската сестра. После го извикаха и му беше заповядано да даде кон на момчето и то да бъде възприето като придружител от свитата на царкинята. И да беше против млади и зелени малчугани да му се спъват по пътя и участват в придружаващата охрана на бъдещата господарка на Рашкото царство, Сивин Димитри замълча. Беше си научил урока от миналото, че на Господарите не се цепи волята и не се оспорват заповедите. Достатъчно му беше, че в своята младост се запозна с Византийските килии отблизо. За изречените си думи преседя почти половин шест пълни месеца, докато баща му не плати таксата за обида на по-високопоставен аристократ и не го освободиха.
Да, и той беше от известен болярски род. Всичките му роднини бяха на високи постове из Търново и околните области. Някои от тях бяха монаси и преписваха най-ценните и скрити знания в Атон или в останалите знатни манастири с богати и плодородни земи и с ратаи на брой колкото всичките взети заедно на служба в двореца на Йоана Алекзандъра (Иван Александър). Хитър и препатил човек беше царят. Лесно се не влияеше и не лъжеше. Може би, заради това Димитри го харесваше, макар че не всичко, което вършеше владетелят да му беше по сърце. Не беше лесно и да си роден и да си Господар на тези земи…
Като син на болярин, Сивин беше задължен да посети и изучи законите на Византион. И не беше сам, а с войводата Момчила*. Двамата бяха от един род и от една кръв, но и дружбата им беше силна - допълваха се и много си приличаха по външност.И двамата бяха с лакът и половина по-високи от останалите мъже, притежаваха силни мишци, буйни коси, упорити лица и безстрашието да скочат в най-върлата битка, без страх от края.
В столицата на Византион се запознаха и с бъдещия зет на царя – Стефан Душан. Не можеше да „посетиш” императорските зали, без да ти покажат, като на тържище всички пленници , заложени срещу договори за власт, мир и земи или прогонените от родните си места и обработвани чрез „безценните съвети” на императорския скиптър.
Тримата си допаднаха, макар че по-младият Душан беше по – сдържан от тях двамата. Зарекоха се, че пак ще се видят. После нещата се завъртяха и Сивин замина за Търново, а Момчил се прибра по родните им места. Баща му, чичото на Сивин беше загинал и наследникът трябваше да поеме тежестта върху младите си плещи. Добър управител беше, но твърдоглав войводата момчил…Престоят във Византион и загубата на малката сестрица на Сивин-Димитри, така и не ги научиха да се примиряват със нравите и тежестите на времето си – отвън изглеждаха хрисими, а отвътре – никой не знаеше какво има и как ври то.
Сивин, отново потръпна от вълните налегнали го спомени. Нещо, дълбоко в същността му го сгря, но и вледени. Тялото му напъваше и източваше всичките си сили да бута талигата с жените, но умът му летеше назад, към времето, когато сестра му още беше жива. Малката му нежна сестра – чиста като пенливите планински поточета из Родопа и слънчева, като разлетите слънчеви лъчи на Тракия. Тя обичаше горите, поляните и ароматът на билките, които раждаше родната им земя. Щеше да стане най-добрата лечителка… но се случи нещастието. Момчил я беше открил – безжизнена с прекършено младо тяло, посиняло от съсиреците и нараняванията. Опита се да му попречи да стигне до нея и да я види така…Сбиха се, но Сивин видя сестра си и съжали, заради упоритостта си. Трябваше да послуша Момчил, но сърцето и обичта му не му даваха да се примири с нейната загуба. От красивото малко създание, което той знаеше беше останало само едно вледенено подобие на чучело. Нямаше го вече слънцето в детските очи, чуруликането на нейното гласче, топлите пръсти, държащи се за рамото му, когато имат нужда от помощ. Не, той не беше светец, макар да носеше светло християнско име. Беше грешник и го доказа.
Проследи всяка малка диря, но намери шестимата вестоносци, всичките византийци, които бяха попаднали на сестра му в гората до тяхното село и виждайки и които бяха решили да потушат жаждата си за женска плът, пребивайки и изтезавайки я до смърт…Не, той знаеше, че тя лесно не се беше дала, но…Не ги уби бързо. Всеки един от тях получи достатъчно пробождания, за да кърви бавно, докато тялото му висеше с главата надолу от дървото, където ги беше вързал, като че щеше да ги жари, като дивеч. Искаше да бъде сигурен, че кръвта им бавно ще изтече от телата им, а с нея и всяка надежда за живот. Това беше неговият избор, неговото решение, породено от техните действия. Да, времето им беше размирно, страшно. В Дворците из всички познати, а сигурно и непознати земи се водеше и явна, и прикрита борба за власт и надмощие. Всеки искаше да подчини всеки и да заграби колкото се може повече.
Беше мъж в едно размирно време, в което никой не знаеше под кое владичество ще се събуди и дали ще осъмне след поредното нощно нападение от довчерашния си приятел, който се беше превърнал за една нощ във враг. Избори. Времето им налагаше избори и то не само на тях…още по-лоша беше съдбата на жените. Знаеше го. Не само сестра му, но преди това майка му…Тя беше изгоряла в дома им. Нападнали ги бяха. Окрадоха ги, изклаха половината село. Отведоха животните и не им оставиха и трошици, за да се прехранват. Тогава баща му реши и се преместиха в Търново. Градът с дебелите си стени и високи масивни храмове беше едно от най-защитените места по тези земи…Ако, разбира се, не си претендент или далечен наследник за трона и царският скиптър. В такъв случай трябваше да внимаваш какво пиеш, ядеш, вдишваш…дори и какво обличаш върху тялото си. Е, и отровителите рискуваха много. Ако ги хванеха, дори и да си бяха свършили работата, щяха да бъдат умъртвени, вместо помилвани от същите онези, които ги бяха наели, за гнусното им дело. Всеки се бореше за още една трошица живот и по-дългото си оцеляване в един негостоприемен и зъл свят. Такова беше времето – време на избори, без право да се разкаеш и поправиш .
По спирането на колоната с коли и виковете на хора, някъде отгоре Сивин - Димитри разбра, че са стигнали крайната цел на пътуването си и при това, ако беше пресметнал правилно по календара, бяха подранили с цели три денонощия, преди деня на съюза между два народа и граничещи си земи. Бракосъчетанието на царкинята Елена и Цар Стефан Душан щеше да бъде на връх Великден. Само че нещо дълбоко в Сивин му говореше, че бракосъчетанията щяха да бъдат две.
***
- Ще измоли ли още един съюз от Бог твоят високопоставен Божи наместник? – държейки ритащата и извиваща се Косара пред себе си, Сивин – Димитри се беше обърнал към седналия на инкрустирания стол с висока облегалка ново коронован цар на Рашкото царство – Стефан Душан. Съветниците, наобиколили владетеля си, изтръпнаха до един. Всеки реши, че твърде високият мъж, водач на болгарите е прекалил с медовината и е решил да се принесе в жертва под скиптъра на владетеля им. Смърт или дълъг престой в най- затънтените килии на двореца очакваше всеки дръзнал без представяне и предисловие да заговаря Стефан Душан. Всички се бяха излъгали. Усмивка освети тъмното лице, на иначе сериозния им и страшен владетел.
- Ще! Всичко угодно на народа е угодно и на неговия цар. – отвърна той. – Но, както и ти сам знаеш, подобен род съюзи… – тук Душан спря и огледа по-подробно извиващото се момче в ръцете на старият си познайник и приятел…- не са никак желани, от която и да е църковна власт…
- Уверявам ви,Ваше величество, че точно този ще бъде приет от всите на едно…- засмя се Сивин. След краткият повторен оглед, владетелят беше разбрал това, което воинът сам знаеше, че момчето, всъщност беше младо момиче малко попреминало възрастта за женене.
- Да бъде! Заведи я да я приготвят! – Стефан Душан махна с ръка към близкият придворен, опулил в недоумение очи, но предвидливо замълчал и се облегна назад. Владетелят търпеливо очакваше бъдещата си съпруга, Елена Българска да бъде приготвена, за да сключат съюза си пред народа и пред Бога. Затворил очи той си припомняше мигът, когато за пръв път видя облика на българската царкиня…Все още сърцето му се разтуптяваше, кръвта закипяваше, а умът изщракваше… Умна, хубава и начетена беше Елена. Разбра, че тя ще бъде негова в момента, в който от притеснение си беше повтарял една стара поговорка ,прилична на гатанка, чийто отговор сам беше разкрил. Мелодичният женски глас, звънко беше облякъл мислите му в думите и дал същото точно и мъдро заключение, за което си мислеше и младият владетел ...
Камбаните за лудуваха тромаво, но звънко в чест на новата владетелка на Рашкото царство. От високата и красива черква, под погледите на народа, събрал се на площадчето пред църквата, излязоха младите владетели, а след тях за всеобщо учудване още една двойка – много висок, широкоплещ мъж и малка, крехка на вид жена с орязана, като на послушник коса, върху която беше поставен венец от диви минзухари.И двете двойки спряха на последните каменни стъпала, сякаш да вдишат от свежестта на въздуха – по време на службата навън беше завалял нежен пролетен дъжд, но слънцето бързо беше изтикало облаците. Това беше като поличба за един здрав и съвместен живот.
„Избори на времето…” – проследи опашката на отминаващите си мисли Сивин – Димитри, стискайки здраво ръката на младата си съпруга, притихнала също като него пред чистотата на измитото от дъжда и посипано със светлина лазурносиньо небе. Спокойна усмивка изглади грубите черти и озари набразденото тук там от белезите на битките лице. Да, Сивин-Димитри беше обнадежден за онова, което нямаше да видят очите му, но което изписваха и извайваха, като света икона неговите мисли. Имаше надежда и път напред. Сам го виждаше – беше дошло времето жените, тези толкова подценявани брънки във веригите на живота да получат възможност за признание, като важно условие за благоденствието на един народ . Дори и да не бъдеха подкрепяни явно, то самият факт, че не биваха и порицавани за действията и начинанията, с които се захващаха, също щеше да е достатъчен. И царкините, и обикновените знатни, и селянките - всички имаха своето място по тази земя. Те не само даваха живот на новите попълнения от бъдещи воини и владетели, но и раждаха още жени – за нови времена и нови по-велики бъднини. А жените имаха много ценни дарове, но един надделяваше над всички – умееха да обичат и да учат на любов.
Жените бяха сърцевината на един народ. Те бяха носителите, преносителите и пазителите на най-важното… Ако имаше кой да наследи, обогати и запази неговите воински умения и опази знанията на неговата жена Косара, за да ги предаде напред във времето…то, значи си беше струвала всяка мъка по тая земя и всяка изтърпяна несправедливост…Струваше си всеки избор, направен заради времето, в което се бяха родили. „Да бъде!” – мълчаливо възнесе с поглед към небето желанията си Димитри.
**************************************************
Речник,бележки и пояснения:
Историята е изградена на историческия момент преди женитбата на Елена Българска (сестра на цар Иван Александър) и Стефан Душан – сръбски цар ( по майка също с българска кръв). Период пролетта на 1332 година, преди Великден по тогавашния календар.
1. *Севаст –средновековна титла, управител , владетел на област или част от по-голямо поселище;
2. * Севастократор Момчил или Момчил войвода, Момчил юнак (на : Momchil; на гръцки: Μομ[ι]τζίλος или Μομιτζίλας; в гръцките източници се среща и като Мимитил.[1]), е български феодален владетел в Родопите и в Беломорска Тракия, живял през 14 век. Воин с внушителна физика, който е водил самостоятелна политика в сложната ситуация на Балканите по това време и е загинал геройски на бойното поле срещу турските нашественици.
3.*Елена Срацимир (на сръбски: Јелена Бугарска) е кралица и първа царица на Душановото царство – съпруга на цар Стефан Душан и майка на цар Стефан Урош V. Сестра на цар Иван Александър.
4. *Иван Александър (на старобългарски:ІѠАНЪ АЛЄѮАНДРЪ[1]), е български цар, управлявал от 1331 до 1371 година. Иван Александър е син на деспот Срацимир и Кераца Петрица. Царуването му продължава цели 40 години, по който показател се нарежда на второ място след цар Петър I. Редом със Стефан Душан и Йоан Кантакузин, Иван Александър е една от най-влиятелните личности в историята на Балканския полуостров през 14 век.
5. Сивин- Димитри Савин/Сивин – българско име. В средновековието е било важно мястото на раждането, като част от трите важни за света неща- раждане, живот и смърт. Поради тази причина при раждане детето е получавало едно име от родителите си, а при кръщенето друго, християнско име.
* Димитър (при жените Димитрина): в нашия език е познато още под формите Димитри,Димитрий,Димитрия,Митре и други, а в гръцкия език,набеден за негов прародител- под формите Димитриос (Димитрио),Деметриос,Димитри и пр.
6.* Косара – Косара ще рече "божествена, което е близко до Божидара, Теодора. Косара може да означава и "бял, чист, красив". име на дъщеря на българския цар Самуил В историческите документи се срещат й двете имена, Теодора - Косара. По-често се среща мъжкият вариант на името - Косар, Куцар, което е запазено и до днес при българите Възможни етимологии: Може да приемем второто име Теодора (божи дар -гр.) като християнски вариант на българското Косара. В осетински хuъsаъi означава бог, а хicаu – главен, господар.
7.* Лахна – зеле, основна храна през средновековието. Под разсол се е разбирало сварено месо в много солена вода или варено и жарено. Дори хлябът е бил ръжен, овесен и с цели класове в състава си.
© И.К. Все права защищены