Седя на един от неудобните столове пред болничната стая на майка си. Чакам лекарят да излезе и да ми каже дали тя ще живее, или не. Обикновено бих си играл на телефона, убивайки времето, но сега е сериозно. Макар че, ми е приемна майка аз я обичам като родна. Тя е единственият човек в живота ми. Но дори тя не знае тайната ми.
Никой не я знае.
Тази способност ме побърква. Заради нея не ходя на училище като останалите десетгодишни деца. Заради нея още не мога да пиша, да чета, да смятам.
Не мисля нормално.
Не разбрах. Дислексия ли е? Синдром? Колкото и глупаво да звучи, алергия?
Но не спира да ме измъчва. Не мога да си представя нищо без да се страхувам, че ще се появи някое гигантско чудовище и ще ме изяде.
Не си позволявам да гледам страшни филми. Не си позволявам да лежа и да потъвам в мисли преди да заспя вечер.
Винаги има последствия.
Спомням си първият път, когато се появи. Бях малък. Доста малък. Затова споменът е замъглен, обаче важните части не могат да бъдат забравени.
Бяхме на някаква поляна. Мама приготвяше грил. Тя ми каза:
- Тими, помниш ли когато онзи ден гледахме едно филмче с котка, която подпали грил?
- Да.
- Май ще направя същото.
Комедията с котката беше голяма работа. Обаче по-важното тук беше, че си представих как грилът се подпалва.
Наречете ме луд. Наречете ме глупак. Кажете, че стана по друга причина. Но след като се справихме с дребния пожар и седнахме в някаква беседка, си го представих пак. Тогава грилът беше изключен и беше минало доста време от предния пожар.
Запали се oтново.
И ето го. Лекарят излезе от стаята. Прехапва долната си устна и се опитва да изглежда мил. Знам отговора. Помня отлично момента, в който се откри, че мама е болна. Няма да ви разказвам дългата и тъжна история. Няколко години мама се опитваше да се възстанови. Казваше, че ще направи всичко, за да е добре и да е до мен. За да не трябва да се връщам в проклетият дом за деца.
Преди да влезе в стаята тя ми каза:
- Тими, ако резултатите не са добри не се притеснявай. Прибери се. Прерови всички шкафове. Ще намериш нещата, които ти трябват, за да продължиш живота си, без мен.
- Мамо, ти ще си добре.
Тя ми се усмихна мило:
- Обичам те, Тими.
Запомних всяка черта на лицето и́. Тъмнокафявата и́ коса, светлокафявите и́ очи, прилични на моите. Всеки път щом се погледнех в огледалото, щях да се сещам за нея.
Тя ми намекна, че знае отговора. Отговора, който лекаря ми съобщи:
- Резултатите не са добри. Моите съболезнования.
© Secret Writer Все права защищены