Усмихна ù се. През мрежата за комари усмивката му изглеждаше насечена на квадратчета. Като образ от растерна снимка.

     Тя отвори вратата. Огледа улицата. Косата ù беше мокра. Ухаеща на шампоан жена.

     - Влез – без да го погледне каза. Отмести се и той премина покрай нея, без да я докосне. Всичко в къщата си беше както го помнеше. Мебелите, телевизорът, любимият му диван.

     - Радвам се, че ме прие – каза той. Огледа се. Очакваше да го покани, но Суши мълчеше, облегната на вратата. Отвън нахлу студ. Тя не затвори.

     - Гола си, ще настинеш – имаше предвид, че току-що е излязла от банята.

     Лилавият пеньоар ù стоеше както някога – фриволно висящ и навяващ различни мисли. Постара се да не гледа цепката на деколтето. Отиде до прозореца и погледна навън. Все същият навъсен зимен ден. Сигурно ще завали, помисли си. Придърпа стол и седна. Суши най-сетне притвори и в стаята стана някак уютно.

     - За какво искаше да говорим? – запита го най-после.

     Въпросът ù го паникьоса. Цяла година се бе подготвял за него. Очакваше го, и все пак се стресна.

     - Ами… - започна той. – За нас.

     Навън избуча автобус. Можеше да чуе как гумите му стържат по насипания по асфалта пясък. Толкова страшна бе тишината.

     - За нас? – произнесе тя и тръгна към ъгъла на стаята, там, където - той отлично знаеше - върху масичката за кафе стояха цигарите ù. Но тя отмина масичката, спря пред стенния календар и го загледа.

     - Да – каза тихо той, сякаш се боеше да не разбуди тишината.

     Суши дълго наблюдава кръшното македонско хоро на календара, а на него му се стори, че дочува звуците на гайда и тъпан. После, сякаш сетила се за нещо, тя се обърна и без да гледа, погледът ù не слизаше от календара, опипа масичката с безпогрешния усет на пушача, намери и разпечата пакета и запали. Дълго наблюдава как клечката догаря в пръстите ù, той също гледаше, дори почувства болка от изгорено, когато пламъчето полази върху кожата ù. Без да бърза, тя тръсна ръка и я загаси. Той потърси с поглед пепелник, но не намери. Беше готов да скочи до кухнята, да вземе от ония дълбоки порцеланови чинийки, от кафения сервиз, но се сети, че са подарък от майка ù, и се отказа.

     Тук трябваше да има пепелник. Винаги е имало. Огромният син пепелник, който купиха от панаира в Пловдив преди три години. Къде ли го бе дянала?

      - За нас… - повтори тя и гласът ù увисна без любопитство всред кълбетата дим.

     Той само кимна.

     Тя дори не го забеляза. Без да бърза, пушеше и оставяше пепелта да се сипе по килима. Гледаше календара и се усмихваше на нещо.

     - Да, за нас – започна той, усещайки как от вълнение думите му се губят. Разтрепери се. Чувстваше се като преди среща с любимото момиче, каквато всъщност възнамеряваше да е днес. Прокашля се, гласът му наемаше сила и увереност, и продължи. – През тази година, в която сме разделени, аз… доста се старах и постигнах… Не пия вече. Дори бира. И по мачове не ходя. На риболов също… В службата, а виж, това е интересно, в службата имаше малки размествания и вече съм мениджър по продажби за Северна България… Купих и нова кола, видя ли я отвън? Вярно, не е твоят любим цвят, сива е, знам, че мразиш сивото, но когато я вземах, нямаше други цветове, а не биваше да изтървам премията, веднъж шефът решил да ни премира за десет години… Но не е проблем, мога да я закарам при Митата в сервиза и да я пребоядиса каквато кажеш… С кожен салон е, с шибидах и електрически прозорци, има и климатик… Само седни да те повозя, от нула до сто ускорява за 6 секунди – като вятъра е…

     Суши изгаси цигарата си в средата на масата, точно там, където обикновено стоеше огромният син пепелник. Угарката прогори тънката покривка и се размаза върху матирания плот.

     Без звук угасна.

     Жената прекоси стаята, отвори вратата на спалнята, от мястото си я виждаше идеално, и… хвърли на земята пеньоара. Просто го остави да се изхлузи от тялото ù с едно от ония, неуловими за окото движения, които понякога казват толкова много.

     Той седеше и гледаше вцепенен, устата му продължаваше да говори, но дори не чуваше какво. Бе останал без мисъл.  Погледът му бе насочен към вълшебната гледка.

     Тя започна бавно да се облича. Точно пред очите му, прекрасно знаейки, че той попива с очи всяко едно нейно движение, всяка извика на тялото, всяка гънка и бенка по кожата.

     Остана съвсем гола.

     Някъде в далечината изсвири влак,  но дори да бе седнал върху релсите, нямаше сили да се помръдне.

     Когато сирената в ушите му заглъхна, Суши вече обуваше черни бикини с червена дантела -  бавно и със сластни движения, полюшвайки задник ту вляво, ту вдясно. После няколко минути се бори със закопчалката на сутиена, наглася си гърдите пред огледалото – повдигаше ги ту по-нагоре, или ги смъкваше по-надолу, завърташе се вляво, вдясно, накрая се хареса. Поглади с длан плоския си корем, усмихна се на отражението си. Извади от опаковката нов чорапогащник и започна да го нахлузва – първо десния крак, винаги обуваше първо него, после левия. Прецизно и внимателно опъваше материята върху глезена си, върху прасеца, накрая по бедрата. Стоеше ù точно като нова кожа, но блестяща.

     После дълго избира пола, блуза…

     Когато започна да си поставя грима, на вратата се позвъни.

     Той беше ни жив, ни мъртъв, но се чу да казва:

     - Стой си, стой. Аз ще отворя.

 И му се стори, че хукна към вратата, това толкова мразено и противно задължение – да търчиш да отваряш на някого, който си е нямал друга работа, а си е домъкнал задника пред къщата ти и звъни ни в това, ни в онова време. Но тя не възрази, това толкова много го зарадва, а и гледката от преди минути бе все още пред очите му, затова като отвори, дълго стоя и се взира в човека на вратата. Най-после се осъзна - дотолкова, че да разпознае бивш свой колега, именно тоя, на чийто овакантен пост назначиха него.

     - Генов – едва промълви той.

     Почувства напрежение в главата и слепоочията му запулсираха. Беше от миризмата на лавандула, носеща се от Генов. И дъхът му миришеше на лавандула, като че ли бе опасал ливадите над града. Зачуди се какво прави тук, проследил ли го е, какво иска?

     - Здрасти – Генов подаде сухата си, твърда като парче дърво длан, ръкува се с престорено радушие и се опита да надзърне над рамото му.

     Досмеша го, като си спомни как му измисли прякора - Генов Лавандулата. Цялото учреждение се смя тогава и всеки се питаше: „Ма то било толкоз близо до ума, как не сме се сетили!?” После, когато шефът го избра и му даде ключ от опразнения офис, цяла седмица държа разтворено, за да се проветри. Но най-важното - даде им да разберат на ония некадърници защо не са се сетили.

     Сладостна тръпка премина през тялото му. Присви очи, шосето отсреща отразяваше светлината на лампите и проблясваше, придаде си важен вид и запита:

     - Генов, ти по какъв случай?...  Нали знаеш, че служебни въпроси…

     - Не, не! – весело го тупна Генов по рамото – Не е по служба, братле. Идвам да изведа Суши.

     - Моля!? - не разбра той и пак присви очи. Вдигна длан над челото си, направи си заслон, като че ли отблясъците от шосето разпалиха пожари в зениците му. – Моля?

     Като полъх, нежен и едва доловим, премина покрай ноздрите му опияняващият парфюм на Суши, усети шумоленето на вечерната ù рокля. Бе свалила грозните пола и блуза, а роклята  с гол гръб разкриваше меката ù бяла кожа точно там, между плешките, където толкова обичаше да я целува.

     Генов галантно ù направи път и я наметна с елегантно кожено палто.

     Опита се да преглътне и се зачуди откъде се е насъбрала толкова слюнка в гърлото му.

     Миг преди да го направи, чу гласа на Суши:

     - Да не забравиш това.

     Вече се отдалечаваха към таксито, когато усети някаква тежест в ръцете си.    

     Погледна и разпозна любимия си син пепелник.

     Не успя да преглътне.

10. 2010.

Р. Романов