Беше ранна есен, времето бе прекрасно, нямаше го палещото Слънце от лятото, а вместо него имаше приятната топлина в иначе мрачните дни на този сезон. Но този ден бе различен, той бе слънчев, всяко растение бе все още зелено, но вече се виждаха първите жълти листа. Животинките из парка събираха каквато храна намерят и я кътаха в хралупите си по дърветата или направени от човека обежища. Всъщност това бе любимата част от цялата година на Юри. Сега той стоеше на терасата си и наблюдаваше парка, който бе на не повече от 50 метра. Виждаше зелените корони на дърветата, леко клатени от есения вятър. Тук таме се срещаше някоя жълта точица, жълто листо. И макар този цвят да показваше идващата зима, Юри го чувстваше като нещо топло, нещо съкровено, което топли сърцето му. Докато гледаше към хармоничния свят в парка, той се опитваше да се откъсне от всякакви други размисли за предсоящото му изпитание. Макар и уверен, че е най-подходящия, някъде дълбоко в него се таеше съмнение и страх. Впрочем Юри смяташе че страхът е едно от най-полезните чувства на човека, та кой, ако не страха би ни спрял да извършим някоя лудост. Та кой безстрашен човек е оцелял достатъчно дълго, за да натрупа мъдрост и знания? Но страхът едновеременно и с положителните си страни носеше и допълнителни трудности. Страхът влияе различно на хората, на някои им се подкосяваат краката, други се потят, трети не могат да говорят и така нататък, но всичко това може да се преодолее и ключът е волята и увереността. Точно тук обаче тези чувства и личностни характеристики се сблъскват. Перфектния баланс вероятно би ни държал в безопасност що се отнася до нашите действия, но този перфектен баланс може да ни лиши от това, да се възползваме от възможност, възможност, предоставяна ни веднъж в живота.
  Ето затова Юри се бореше със страха си, мислите му за бъдещия старт го ужасяваха и едновременно го вдъхновяваха и възбуждаха. Той кипеше от енергия, чувставаше се готов да извърши и най-големите подвизи и въпреки всичко онази капчица съмнение все така го тормозеше от дъното на съзнанието му. Юри отправи последен поглед към парка, Слънцето се скри за момент зад малко облаче и за няколко секунди отново светна над кипящия от  живот парк. Тези няколко секунди се сториха като часове за Юри. Той видя красивата картина пред себе си по друг начин. Едно присвятване в съзнанието му го доведе до друг свят, и макар да стоеше на абсолютно същото място, той виждаше навън всичко опустошено. Къщите пред него – опожарени, паркът - сив и мрачен, нито една капчица живот не бе останала в него, лежащи опърпани и обгорени тела навсякъде, вместо пръст имаше единствено подтискащата сивота на пепелта. Нима това бе възможно след мира, които се бе възцарил над малката ни синя планета? Едва ли. Той отхвърли тази ужасна картнина от мислите си и видя пак красивият, кипящ от живот парк. Ето тази картина му харесваше, но нямаше време да я наблюдава повече: имаше работа, а да се загуби в мечтите не бе начин да я свърши. Пое дълбоко дъх и влезе обратно в скромното си жилище.
  Макар и малък по размери и с не особено скъпо обзавеждане, домът му бе уютен. Той сам бе работил по част от мебелите и бе правил различни работи със стените си, като например  една от стените беше направена като тухлена, на работното си място пък бе направил стената синя с разни бели неясни линии по нея, докато другите си стояха бели. Като цяло апартаментът му бе странен, но уютен по един специален, негов си начин. Всъщност освен него самият, почти никои друг не осъзнаваше, нито оценяваше огромното количество труд, което той бе вложил в малкия си дом. Всички знаеха, че Юри съвсем не е беден, че да прави всичко с ръцете си, баща му, като известен пионер, изобретател и учен, който му бе оставил завидно имущество, върху което не малко хора бяха хвърлили око. Повечето от познатите му не разбираха и не оценяваха постъпките му с парите. Той бе дарявал средства на различни организации и бе помагал на много хора в нужда, заради което повечето от познатите му го одумваха зад гърба му. Това обаче не притесняваше Юри, той бе доволен от постъпките си и бе щастлив като гледаше хората в беда да си стъпват на краката. За негова радост, той бе успял да си намери неколцина приятели, които му бяха верни и винаги го подкрепяха. Той ценеше тях над всичко и най-вече ценеше честността им към него. За жалост обаче, повечето му приятели не му бяха и колеги, само един беше с него и бе назначен в неговия екип. В това материално общество тези хора бяха негова опора и напътсваща светлина в неговия бурен живот.
 
   На следващия ден Юри бе ескортиран от правителствени коли до близкото летище, след което поеха към Байконур с прекрасен и изискан самолет, който ги закара на космодрума за по малко от 2 часа. Пътуването, макар и комфортно, далеч не бе приятно. Охраната, както и би трябвало, нито говореше, нито се разсеиваше с каквото и да било. Разбира се, това бе добре, но през тези дълги два часа Юри се опита безуспешно да завърже разговор с някои от охранителите му. Дори и на самолетът, където реална опасност нямаше, това - разбира се - винаги е относително, стражите не му обърнаха внимание, всеки от тях бе строго концентриран и изключително наблюдателен. Абсолютно нищо не убягваше от погледа им.
 Когато пристигнаха в Байконур, кацнаха директно на пистата на космодрума. Беше почти обяд и директора на този огромен комплекс, заедно с генерали и висши държавници от различни страни посрещнаха Юри Ковачев, малко преди и след него пристигнаха и останалата част от екипажа на това, което сред широката публика бе познато като “първият кораб, които ще е способен да отиде до края на слъчневата система и обратно за по малко от 12 часа”
 Покрай входа на конферентната зала, която бе отделена в собствена сграда, се бяха събрали по рано споменатите генерали и други важни личности, които се ръкуваха с всеки член на екипажа които в този момент влизаха в сградата. Юри не бе изключение, той ясно виждаше в амбициозните очи на хората различни планове за приложение на новото изобретение. Някои виждаха начин да се изследват звездите и дълбокия космос, други пък го виждаха като врата към тераформация и колонизация на човечеството из близките планети и т.н. Впрочем Лунната база Алфа съществува повече от 40 години и популацията там наброява над 30 000 души. Разбира се, в началото бяха само учени и лица със специален пропуск, но с времето всичко се променяше. Особено след разкритията на различни метали там, което привлече интереса на различни корпорации, съответно и приходи. Оттогава станцията се разраства с изключителни темпове: над 5000 души годишно намират своето място там като месторабота и жилище, а разширението на станцията тече не по бавно. И макар мястото да не е така живописно нито така гостоприемно като Земята, винаги се намират хора, които да го предпочетат. Разбира се, повечето жители са работници на някои от дълбоките мини, заедно със семействата си или учени и техници в космодрума там. Но след разработката на светлинния двигател погледът се насочи извън земната мини-система, към Марс и външните планети или по точно техните спътници.
  Разбира се, проект за строежа на станция на Марс или друго небесно тяло е далеч от финализиран, повечето дори още нямат място на чертожната дъска, но мечтателите вече са ги изградили в изобретателните си умове. Юри, за разлика от тези хора, е реалист. Той гледа на нещата такива, каквито са в момента, а не каквито трябва да бъдат.
   След като екипажът и останалите влязоха в залата, започна официалния обяд, на които се обсъждаха някои по леки въпроси относно мисията, както и се изслушваха мненията на екипажа, не че те имаха някаква стойност. Както се и очакваше, храната,обслужването и всичко бе на най-високо равнище и нямаше недоволни.
   Стартът на мисията бе определен за шест дни по-късно, когато възможно най-много планети ще бъдат подминати на достатъчно малко, но и безопасно разстояние, без да се променя курса на космическият апарат. През тези шест дни космонавтите-първенци ще останат в известния “звезден хотел”. Доста скромно и доста скромно по отношение на лукс място. Въпреки това, обаче, то си беше легенда и си стоеше по същия начин от годината на изграждането му. Там на всяка врата се бяха подписвали космонавти от цял свят.
 
   През следващите дни членовете на екипажа минаваха финални тестове и упражнения, които иначе бяха тренирали през последните две години. Напрежението сред хората видимо нарастваше, но за разлика от последните месеци този път имаха доста продължителни почивки, имайки предвид предишните. Това даваше възможност Юри да опознае екипажа си не само като професионалисти, но и като личности, което за него не бе по малко важно. Така можеше да разбере какви са отношенията на останалите членове спрямо него самият. Разбира се, неговият добър приятел Джон Уинтърс, които бе астроном, квантов физик и добър пилот, беше член на екипажа и с него се разбираха чудесно, за разлика от останалите трима члена на екипажа, които освен по име и възможности, не познаваше. Причината бе, че освен повреме на кратките почивки, нямаше възможност да говори с тях за нормални неща. Симулациите и упражненията, които правеха обикновено бяха толкова интензивни, че всички бяха напълно концентрирани в работата си и не можеха да си позволят приказки, без да опропастят дадената задача.

  Бавно и мъчително шестте дни изтекоха и дойде уречения час за изстрелване на совалката, която щеше да ги заведе до корабът им,който, от построяването си, стой скачен със международната космическа станция, в орбита около Земята. Макар и стара, станцията все още вършеше значителна част от работата, извършвана в орибата около Земята и въпреки че вече процесът за втора космическа станция бе започнат, старата щеше да стой там поне следващите 20 години.
  В деня на изстрелването хората по целият свят гледаха към петте смели мъже и жени, които бяха на път да унищожат тезата, че никоя частица не може да се движи по-бързо от светлината. Целият свят ги наблюдаваше, а на пет километра от космодрумът, на безопасно разстояние бяха разположени стотици репортери, оператори и фотографи да снимат това историческо събитие. По целият свят на живо се предаваше изстрелването на совалката “Стар Уей”, която щеше да изведе екипажа до корабът им.
  Времето не можеше да бъде по добро, като че ли природата знаеше изключителната важност на деня и бе осигурила най-добрите условия. Нямаше нито вятър, нито облаче на небето. Само кулата и совалката обезпокояваха плоската земя която ги заобикаляше и те стояха като чужди на общия фон.
  Екипажът зае местата си в совалката и зачака онзи глас, който щеше да отброй секундите до големия миг. Всички зрители, по телевизията или на живо, тръпнеха в очакване на заветния момент, когато могъщите двигатели на совалката ще раздерат въздуха наоколо с мощния си рев, ще разтърсят спокойната земя и ще отнесат екипажа към космоса, оставяйки зад себе си огромна колона от пушек, като път, който да следват наследниците на тези, които са се осмелили първи да опитат да достигнат звездите.

 На седмия километър от кулата за изстрелване, на едно изкуствено хълмче бяха се качили всички други репортери и фотографи, които нямаха разрешение да се приближът повече. Всеки телескопичен обектив бе насочен към совалката и само чакаше началото, за да заснеме всичко. Малко по-настрани от тях се бе събрала още по-голяма тълпа от хора, докато важните личности бяха в един от многото бункери в космодрума.
  Ревът от мощните двигатели разтресе земята и раздра въздуха. Хората усетиха ударната вълна да минава през тях, разтрисъща телата им. Много вълнуващ момент за всеки един от наблюдаващите легендарното изстрелване на совалката. За хората, наблюдаващи полета й, двуминутното пътуване до космоса им се стори като цяла вечност. И докато зрителите тръпнеха от вълнение, екипажа се мъчеше с огромното натоварване при излитането. Изключително мощните двигатели на совалката я изстрелваха нагоре с немислима за атмосферно пътувеане скорост и екипажа се мъчеше да запази съзнание. Не рядко се случваше с този нов модел совалка членове на екипажите да припадат за няколко минути и това можеше да спре цялата програма, обвързваща тази совалка, но невероятните бордови компютри можеха да направляват совалката с абсолютна прецизност. Затова и хората само се возеха на такива совалки, а космонавтите се използваха само за много деликатни монтажни операции, и дори сега тенденциите сочат че в недалечно бъдеще абсолютно всичко ще е роботизирано. Естествено винаги човекът ще наблюдава, ще се учи и анализира нещата, който компютъра не може.
    Десетина минути совалката се рееше из космоса около Земята. Настана втори запуск на двигателите и тя се насочки към станцията. По план совалктата щеше да се скачи със станцията и оттам екипажа да се качи на борда на експерименталния кораб. Всъщност на кораба не му беше нужен екипаж, но като първа крачка напред към дълбокия космос и използване на много нови уреди и системи извън контролирани условия, екипажът беше нужна част от иначе напълно автоматизиран кораб.
  Скачването с орбиталната станция премина гладко и безпроблемно. Освен за пристигането на екипажа на експерименталния кораб, совалката носеше и провизии за станцията, нужни на научния и техническия й екип.
  Всички слязоха от совалката и стъпиха на космическата станция. Изстрелването на новия кораб бе след малко повече от час. Всичко до последната секунда бе изчислено да започне и да завърши в точната секунда, предвидена от наземния екип, работещ по проекта.
  След изчистването на формалностите, Юри и екипажът му имаха 20-тина минути да се насладят на гледката към Земята от 300 км. над повърхността й. Юри Ковачев залепи лицето си за илюминатора, гледайки безкраиния син океан на родния му свят. Виждаха се облаци, заформяни от вихри, брегове и светещи размити области, представляващи огромните градове. Умът му беше изчистен от всякакви страхове и помисли за задачата му и за уникалната мисия, която е поел. Малко по-късно иззад заоблената Земя и океанът, се подаде мъгляво петно светлина. Ставаше все по-ярко и ярко, докато накрая се показа Слънцето. Даващото живот на Земята тяло и същото, което - милион години по късно от този миг - щеше да го отнеме. Това беше момент, момент не, в който Слънцето изгряваше над хоризонта, а момент, в който човешката цивилизация ярко изгря сред чернотата на космоса.
 Пет минути преди старта Ковачев пое към звездния кораб, който ще отнесе човечеството към дълбините на космоса и да опознае кварталът, в които живее – собствената си галактика.
  Екипажът на кораба вече беше настанен и запечатан в кабината. Минута преди старта на химическите двигатели, се чу глух звук – корабът се беше откачил от станцията и се рееше над Земята. Последвалите секунди минаха неусетно, по радиопредавателя само гласът от Земята, казващ “На добър час”, накара Ковачев да осъзнае, че започва историческо пътуване не само за него и екипажът, но за цялата човешка цивилизация.
  Само миг по-късно бученето даде знак, че се движат напред, откъсвайки се от гравитационната хватка на Земята и поемайки към далечния край на Слънчевата система. Радиовръзката прекъсна в момента, в който силен тънък звук, продължаващ не повече от 2-3 секунди, прониза съзнанието на екипажа и изстреля кораба напред.
  Целият екипаж следеше данните за скоростта и цялостното състояние на кораба, на многобройните монитори. Същотото правеха и няколкостотинте души в командния център на Земята, посредством предавател - единственото нещо, което свързва кораба със Земята при такива космически скорости. Скоростта на кораба се измерваше посредством пиукане, разбира се, имаше точното ускорение и скорост на един от мониторите, но в случай на авария това показваше скоростта им. Колкото по-често пиукаше, толкова по-голяма е скоростта, а един постоянен звук показваше, че са достигнали скоростта на светлината, те все още не я бяха достигнали.
  Всичко вървеше гладко, докато не достигнаха 0.98 от скоростта на светлината. Тогава започна да се тресе целия апарат. Бяха известени, че това се случва при преминаване на светлинната бариера, само че сега ускорението беше равно на нула и не можеха да пробият бариерата, а силните вибрации щяха да разрушат крехкия космически кораб.
  Ковачев запази спокойствие, но в него започна да се надига вълна от съмнения: тази граница, беше уверен той, би трябвало да бъде премината за няколко секунди, а сегашното положение продължаваше повече от минута.
 Интезивното пиукане само допълнително го изнервяше и той, както и целия екипаж, бяха на ръба да се паникьосат. Тогава на монитора се изписа 1.00, за един миг цялото друсане спря, времето сякаш замръзна...

  В командия център на Земята всичко вървеше по мед и масло до този момент. В мига, в който предавателя отчете светлинна скорост, космическия апарат замръзна на място, но предавателя все така изпращаше своята информация всяка секунда. Из залата се разнесоха викове, спорове и дебати какво се е случило, всеки надвикваше другия, изказвайки своето обяснение за случилото се. Обаче който каквото и да казваше, никой нямаше обяснение за станалото, не и подплатено с доказателства.

    Мина месец от случая и предавателя продължаваше да работи безпроблемно. Тримата водещи експеримента бяха изказали становището, че корабът е изчезнал и най-вероятно е унищожен, само че дни по-късно някой вътрешен човек беше издал информация и по всеки вестник и всяка телевизия излезе новината, че космическия апарат все още е в космоса, но никой не знае какво е станало. Общо взето, излезе наяве истината, но при такава парлива история нямаше как да не се появят стотици теории какво се е случило и да не се изкажат самопровъзгласили се експерти. За паника в общество и дума не можеше да става, но определено сотиците безсмислици и измислици, разказани от “експерти в областа” по различни предавания, пося един корен на недоверието сред обществото и то стана доста параноично що се отнасяше за космоса. Всякакви неналожителни излизания в космоса бяха преустановени и международната космическа станция беше оставена безлюдна.
 Всичко това се случи в рамките на три месеца след инцидента, а предавателя работеше и изпращаше все така еднакви данни през тези месеци. Скоростта, указана от устроиството, беше точно 300 001 км/с.
 Когато се навърши година от катастрофалното изпитание, беше излязло и крайното становище на експертите, които разследваха случая и анализираха всяка частица информация по него. На пресконференцията, на която обявиха становището си, освен истината (според тях)за случая, не пропуснаха и възможността да оборят най-скандалните хипотези на самозванците за станалото.
  Най-разпространената и радваща се на най-широко доверие на хората, беше хипотезата, че при преминаването на светлинната бариера космическия апарат е преминал през портал към друго измерение. Това беше невъзможно и абсолютна измислица, но понеже “експертът” който беше измислил това, беше толкова наясно с физиката и космологията, колкото и по-голямата част от човечеството, обществото бе склонно да му вярва. Водещите учени обориха тази фантастична история с доказателства, уравнения и други техни способи, но тези доказателства не бяха достъпни за средния човек, който нито беше математик, нито физик.
 Друга основна теория, която бе поддържана от силно вярващите (в религиозно отношение),е, че висша сила се е намесила и е спряла опита на човеците да избягат от съдбата си, а според създателя на теорията, съдбата на човеците е на Земята. Интересен бе фактът, че създателя на хипотезата, при различни публични изказвания, в зависимост от местоположението си, разменяше някои думи от историята си и я нагаждаше според религиозните вярвания на обществото в района. По този случай е добре да се отбележи, че се направиха журналистически разследвания, но това не бе достатъчно да разубеди повярвалите.
  Пълната истина обаче на обществото бе спестена и нещата, които не можеха да се обяснят от учените, просто бяха подминавани. Например като факта, че предавателя все още предава информация. Такива факти бяха засекретени и обществото остана в неведение за тях.
  Само няколко години по-късно обаче, вече този случай бе забравен и само фанатизирани любители работеха усилено над него и все така дълбаеха на едно място. Тук-там по някой вестник се появяваше статия, която задаваше неудобни въпроси, но те така и си оставаха, без отговор.

     Много години след инцидента на едно неофициално събиране се срещнаха трима от екипа, който работеше по проекта. И тримата бяха заинтересувани, и понякога работеха в свободното си време, анализирайки материалите. Никой от тях обаче не намери каквито и да е било доказателства, които да обяснят какво се е случило. Сякаш за кораба там, горе,времето е спряло.
 
  Кендърс, Уилсън и Шеинин бяха се отделили от основната група, които се смееха и пиеха коктеилите си в изисканата обстановка. И тримата бяха женени, но и тримата бяха оставили съпругите си да се забавляват сами, докато те си намираха обща приказка на по чашка. Така, след около половин час и по няколко чашки, тримата стигнаха до вечната тема за това, какво се е случило (по времето на инцидента, те работеха като сътрудници). Уилсън започна:
- Момчета, вие измислихте ли нещо за оная катастрофа? – поглеждайки ги и двамата и отпивайки от чашата.
Шеинин се наведе напред и се подпря с лакти на маста, другите двама наостриха уши.
– Аз разработих по моята хипотеза и може би съм близо до разнищването на тая работа, но трудно ще се докаже, а пък едвали някои вече го интересува. То има ли значение? Вече никой не лети.
- Прав е, прав е – включи се енергично Кендърс. – По-добре да си оставим работа така, както си е, да не дълбаем в стари рани. – Уилсън, малко изненадан от отзива на Кендърс, го прекъсна:
- Е как така, до скоро ти беше най-ентусиазиран, а сега се предаваш. Нека чуем какво е разбрал Шеинин и да го обсъдим.
  И тримата отпиха, и Шеинин започна да разказва:
- Нали знаете теорията на Айнщайн, че колкто по-бързо се движи един обект, толкова по-бавно тече времето за него - двамта му колеги кимнаха в знак на съгласие. – Обаче помислете: най-бързото нещо, известно досега е фотона – 300 000км/с  обаче, какво става с обект, движещ се по-бързо от тази скорост?
- Времето за него спира? – малко иронично се обади Кендърс.
- Правилно и точно това е станало със сондата, която беше експериментална. За нея времето спря или по-точно, тя се изстреля извън времето, а времето е неразривно свързано и с пространството, следователно сондата изчезна, къде? Нямам идея.
- Значи искаш да кажеш, че и сондата, и кораба са разкъсали пространството и са отишли в – тука се умълча Уилсън, помисли и допълни, -  в безвремието?
- Може би, ако нямаше разлика между сондата и кораба – отново започна Шеинин. – Виждате ли, както и да го гледаме и сондата, и кораба са обект, преминал границата на светлината, обаче има една съществена разлика... – още недовършил и Кендърс се намеси:
- Предавателя! Сондата нямаше нищо, което да я свързва със Земята.
- Именно! Така корабът им е изпаднал от времевото пространство или времето,или както и да го наричаме, също както сондата, но предавателя ги държи някак си свързани - корабът им и нашият свят.
- Но в такъв случай – започна Уилсън, – те са живи, за тях времето е спряло и едновременно тече ужасно бързо.
- Поне така смятам аз – продължи Шеинин. – Възможно е, ако успеят да се върнат, за телата им да не е минало нито секунда, а те самите да не могат да осъзнаят миналото време, независимо дали е седмица, година или хилядолетие.
 Заинтересувани от това, което казваше Шеинин, двамта му колеги го гледаха с интерес и редовно отпиваха от чашките си.
- Добре де, ама те тогава как са и къде са? – зададе въпроса Кендърс.
- Ето сега ще ви забия. Нали знаете, пътуването в пространството е и пътуване във времето. Тъй! Ами гледайте сега. Представете си, че докато си живеем, ние постоянно правим миниатюрни подскоци в една безкрайно дълга скала, да я наречем скала на времето. Та, скачаме си ние, без значение дали цял живот ще седим на стол или ще летим из космоса. Докато си скачаме ние правим миниатюрните си скокове с нормална интензивност, обаче като станем от стола и колкото по-бързо вървим ние почваме да скачаме по-бързо, но на по-малко разстояние. Демек, времето за нас става по интензивно, мислим повече за по- малко, докато телата ни живеят по-малко за повече. Разбирате ли дотука?
 И двамата му колеги го слушаха много внимателно и асимилираха теорията му с прилично количество алокохол.
 - Тъй, та ние се движим из пространстовото все по-бързо и така скачаме по- бързо на по-малко. Обаче стигаме лимита на това, което пространството ни позволява. В тая скала ние започваме да скачаме толкова бързо, че прескачаме мига, безкрайно малкото време. И в момента, който стигнем светлината, край. Краката ни не смогват да са в синхрон със скоковете ни и БАМ, падаме извън тая наша скала.
- Е, добре, ама, тогава те могат да живеят вечно там – Уилсън вече живо започваше да размишлява заедно с Шеинин, само че наум, докато го слуша.
- Не, едва ли. Всъщност извън пространстово не може да има материя. Сещате се за Макьон и неговия закон за материята. Той гласеше, че материята и пространстово са свързани като времето и пространстовт, обаче времето и материята не са.
- Което означава, че, скъсаме ли пространствената бариера, тъй да я наречем, и паднем извън скалата на времето, ние сме някъде загубени около времето, обаче за нас пространство няма. – каза Уилсън.
-Много вярно, обаче както е ясно от оня закон, материя без пространството не може, както и обратното.
-Значи те са мъртви? – въпроса на Кендърс беше уместен, обаче той пропусна едно нещо, крепящо цялата теория.
- Да, ако нямаха предавател. Както сондата, тя се е дезинтегрирала или иначе казано, атомите са се разпаднали и изгубили във времето. Тоя предавател обаче и по-точно импулстите му, са извън време, пространство и материя.
- Тоест - продължи Уилсън, – той ги държи цели извън времето и пространстовото, където материя няма.
- Да, обаче извън времето и пространството няма и движение, има само тези наши скокове, и тоя път са безкрайно големи – довърши си мисълта Шеинин.
- Искаш да кажеш, че могат да манипулират времето? – зачуди се Кендърс, Уилсън обаче отговори бързо.
- Не, не и времето, но могат да манипулират тяхното място в него.
- Да – започна Шеинин. – Могат, само трябва да знаят как...

   А този предавател, незнайно и безкрайно много години след тази среща, той вече не бе просто предавател. Представете си себе си, изолиран, сам със свойте мисли. Имате да си отговорите на въпрос, това е единственото ви желание и имате цялото време на светa, съвсем буквално. Вие ще си го зададете толкова често, ще си отговорите също толкова много пъти, ще преиграете всеки вариант на вашият отговор. Най-накрая вие ще сте дали всяко едно предложение и ще намерите отговора. След това ще имате друг въпрос и ще се повтори същото, а след това и трети, и така нататък, и така нататък. Така от абсолютно невежо същество, вие ще имате отговора на всеки въпрос.
 Сега на ваше място поставете една машина, способна да си зададе един въпрос и да провери решението му, само един и да провери всяко негово решение. Какъв ще е резулата, резултата ще е машина, знаеща отговора на всичко. А какво е знанието? Ключ към умението.

- Колко време е минало, не зная, всичко, което някога съм се чудел, го зная. Какво остана да изживея, остана ми самият него да изживея. Как тъй се случи, че умът ми живя незнайно дълго, а тялото ми замръзнало и вкоченено. А колко знания натрупах и мъдрост, как така знам неща, които някога далеч преди дори не подозирах, как така един живот остана жив, а неизживян, как така изгряхме, а залеза не дочакахме, как така, как така?...