Изгрев

"Пия Туборг. Понякога кафе.

 После заспивам и се будя в съня си..."

Цитат от e-mail, получен през август...

Понякога спя. Друг път дори сънувам. После се будя и съм част от странно съновидение. Някой мечтаят за романтичния залез. Други очакват изгрева с нетърпелив гъдел. Аз ли? Аз чакам нощта. Слят с мрака, лежа заровен в пясъка на плажа и гледам звездите. Песъчинки по дланите ми, под дрехите, в обувките, сред косите. Лежа, слушам морето и броя падащите звезди.

Една.

Пожелавам си приказна мечта, сбъдната, красива любов. Като приказките, които ми четеше баба. Но това беше отдавна.

Момиче с дълги чупливи коси. Приближава се с леки стъпки, толкова леки, че дори не оставят следи по пясъка. Усмихва се. Устните й се разтварят  толкова широко, сякаш това е бездна, която може да погълне целият океан... Зъбите й - бели като перлички от неоткрити морски миди. Стига до мен. Носи невероятен лилав бански със зелени нишки. Гърдите й се поклащат при всяка крачка. Бедрата и се движат леко и елегантно. Подава ми ръка, за да се запознаем и ми предлага да тръгна с нея на разходка по брега. Заровен в пясъка, аз се изправям рязко, за да докосна протегната й длан.

Над мен е черното небе. Лилави нишки покрай ярките звезди. Вълните идват и си отиват. Безспирно. Всяка е различна. Съновидение. Морската пяна носи душите на хиляди не проходили малки русалки, обречени само да докосват брега в продължение на триста години. Непостигната любов и морска пяна. Лоша сделка.

Втора. Пожелавам си...

Огънят гори на плажа. Десетки души са го наобиколили сред ритъма на не създадени инструменти. Като герои от филм. Пушат, пият, изпитват наслада от танца на пламъците. Приближавам се към тях...

Трета.

Около плажните чадъри танцуват множество силуети. Пеят, смеят се. След тях от водата изплуват нови и нови. Понякога ги виждам как се връщат сред вълните при първите знаци на утрото.

Беловлас старец се клатушка по пясъка и идва до мен. Спира се и ми говори. Усещам дъха му по кожата си - горещ, задушлив, старчески. Кара ми се. Тук е опасно. Силуетите ме приканват към водата. Не трябва да ги следвам. Обръщам се, за да му отговоря, а краката ми са до колене нагазили във водата. Треперя. Цялото ми тяло се тресе. Падам на пясъка.

Четвърта.

Пета.

Шеста.

Падащи мечти се блъскат в мен. Висят на дългите си опашки. Вливат се под кожата ми и ме оплитат в невидимите си нишки. Опашките изчезват, те - също, но аз оставам оплетен.

"Това е Венера." - чувам глас и поглеждам към ярката звезда отсреща. А не е звезда.

Заблестява още по-ярко. Постепенно става все по-голяма и по-голяма. Идва към мен. Виси в пространството и прилича на ябълка. Точно над главата ми. Ябълката на познанието. Изгнила. Завърта се под полъха на бриза и виждам десетките червеи, които пробиват дупки в същността й. Червив мозък звезда, който се върти и говори.

 ("Умираш! Умираш!")

А после отново се превръща в небесно тяло и се връща на мястото си.

Стара вещица подскача на един крак и се върти в кръг. На лакътя й виси торбичка с билки, брани по късна доба. Върти се, тича и изпълнява странния си езически ритуал, шепнейки неразбираеми слова.

Отдалечава се... още и още...

Минава старец с въдица. Изгревът е след час, казва. Съобщиха го по радиото.

Заровен в пясъка, мокър и изтощен, гледам към звездите.

Десет, девет, осем, седем, три, изчезнаха. Небето се прояснява. Водата е кристално чиста и спокойна. Няма дори една вълна. Розово, оранжево, синьо... Понякога е ярко. Друг път сякаш небето е ограбено от цветове.

Този път моят утринен приятел се подава над водата на червено-жълти райета. Тръгвам по плажната ивица, в опит да избягам от него. Две русалки се въртят около шамандурата. Тихи и леки.

Старата вещица гледа към слънцето с фанатична усмивка. До нея са билките, благославяни с първите утринни лъчи. Добро утро, казва тя, а нежна усмивка сякаш добавя съучастнически: знам какво търсиш всяка нощ.

А аз не знам. Понякога гледам звездите. Друг път те гледат към мен. А после всичко започва отначало. Мракът е гъст, а дългите им опашки ме шибат през очите - предизвикателство за прогнилото ми съзнание. Аз умирам. Умирам в себе си с всяко ново утро. Залезът ме буди. А понякога изгревът ме обърква.

210808