Изгубих те, но смехът ти го жадувам...жадувам те с топлина, с изгубена душа, и дивите целувки, в тях се потапям, сред звездите, които обикалям. Жадувам, но те изгубих, в отчаянието си останах сама. Срещнах те в първите си стъпки, срещнах те в придвори, но времето спря за минути, когато очите ми се пълнеха със сълзи. С погледът ти копнеех прегръдки, неизживяни мечти, докосвах те, като ангел в мойте дни. И съдбата отрони сълзи, за страданието, което ми причини.
Замълчах и самотно пропилях една любов, която не остаря...Но я изгубих и сред повеите тя затуптя.
"Изгубена любов" даде ми урок и дни, години, като порок, танцувах сама с онази песен, на тревата, дорде е есен.
Изгубих те любов моя и вечер заспивах уморена. Но знае ли човек дали ще спре времето, за което живее...или ще построи мост, където реката да се влее, и под скритите вопли да огрее.
И бликват с лъчите, когато чувстват обичта, тези огнени очи, които остаряват с вечността.
"Изгубена любов" изстрадах, остана изгубена душа във времето, което прелетя. Не остаря"Изгубена любов", защото още съм жива и сърцето трепне за зов.
© Димитрина Владимирова Все права защищены