„Здравей, Слънчице. Как си днес? Пак ли не искаш да пееш? Разбирам. Искаш да излезеш от клетката и да полетиш нагоре към безкрая. Не си мисли, че и аз не съм го искала, макар да съм свободна да избирам какво да правя с живота си, но не мога да го направя, защото хората ме очакват. Следят всяко мое движение, всеки жест; слухтят за всяка моя дума. Хиляди очи са вперени в мен и очакват да сгреша. Какво си мислят те? Че е много прятно да си известен? Всички да разпознават лика ти, да цитират думите ти, да обсъждат поведението, да си съчиняват несъществуващи истории за теб... Не, не е приятно! Радвах се на успеха си, докато не започнаха да ме поучават кое е добре за мен, как трябва да се обличам, да изглеждам, какво трябва да говоря, какво да не правя и с кого трябва да се срещам. Не мога повече, Слънчиице...”
Младата жена стана рязко и се отдалечи от кафеза на канарчето. Навън беше по-светло от обичайното. Недалеч, някъде зад високото заграждение на къщата, осеяна с камери на всеки ъгъл, се чуваше смях и весели гласчета.
Тя изведнъж си спомни детството и заплака. Тогава беше безгрижна, истински щастлива, а сега срещу нея - в огледалото, стоеше една тъжна жена, на прага на силите си. Сети се как играеше с приятелките си на кукли, устройваха си чаени партита, тичаха напред назад и непрестанно се смееха. Усмивката отдавна не беше навестявала лицето й и макар да се опитваше да се усмихне, изражението й придобиваше болезнен и отчаян вид. После пред очите й пробягна спомена за ранните й младежки години - как ходеше на училище и всеки ден излизаше с приятели и съученици. Обикаляше заведенията и дискотеките, разхождаше се с часове в парка... Първата любов!Ах, колко сладка беше тя и колко неповторима!
„Тогава не бях самотна. Жалко, че не мога да върна времето назад. Той сега си сигорно си мисли, че дори не помня името му... Ех, дори телефонният му номер не зная вече!”
В следващият момент, тя наведе глава и се върна четири години назад. Беше в коридор, пълен с кандидат-студенти и нервно потропваше с крак. Изпитът скоро започна, тя се съсредоточи и от раз написа темата. Толкова огромно бе щастието й, когато видя резултатите - бе приета! Но по средата на първи курс животът й се преобърна с главата надолу. Бяха я забелязали и не след дълго започна усилено да се изявява на сцената като млад талант. Всички я харесваха и боготворяха, опияняваха се от ангелския й глас и хубостта й. Пеенето отне цялото й възможно време. Прекъсна ученето, спря да излиза с приятелите си, нямаше абсолютно никакво време за любимия си, дори за себе си...
„Да, Слънчице, ето ме сега - по-сама дори и от теб! Ти си ми единственият другар и същество, на което мога да споделя всичко. Само ти ме слушаш безмълвно и винаги си съгласно! И днес, както вчера, ти говоря за себе си, за това, което ми липсва. Липсва ми татко да ми се скара за някоя беля, липсва ми мама да спори с мен за глупости, липсват ми веселите моменти с приятелите, липсва ми той, макар, че отиде при друга, липсват ми уроците... Преди обичах музиката, а сега я мразя, защото заради нея съм нещастна. Също като теб! И ти си нещастно заради гласчето си. То е причината да те държат насила затворено и затова спря да пееш. Но аз не мога! Само това ми остана. Всичко друго е минало, което никога не ще изживея отново.”
Жълтото канарче записука тъжно. Момичето взе кафеза и излезе на двора. Чу се единствено гласт на един от бодигардовете, който се обади по радиостанцията.
Тя седна на прясно окосената морава, отвори вратичката на клетката и промълви:
„Махай се оттук, клета птичко, отлитай! Не се колебай, а последвай вътрешния си зов! Поне един от двама ни ще бъде свободен.”
Птичето сякаш се поколеба за миг, но след това разпери мъничките си крилца и отлетя към близкия дъб. Кацна на един от клоните и щастливо зачуролика.
Момичето погледна с копнеж в очите и въздъхна:
„Хората ме очакват. Сбогом, безгрижно канарче! Сега наистина останах сама...”
© Деница Николаева Все права защищены
Хубав разказ!!! Поздрави!!!