Светлина. Единственото нещо, от което се нуждаех, за да видя красивото ти лице.
Но и тъмнината не бе лоша, тя  ни беше обгърнала в кадифена прегръдка и сякаш
времето беше спряло. Не можех да отлепя поглед от теб, усмивката ти озаряваше стаята с огнени лъчи, които стигаха до душата ми. Изгаряха я бавно, но болката бе някак приятна. Тя ме караше да усещам, че съм жива. Усещах горещите ти пръсти да докосват лицето ми и сякаш те бяха моя дом, моята закрила. Бавно се наведох към теб, не смеех да затворя очи, за да не пропусна и един миг прекаран с теб. Целунах те и тогава очите ми внезапно се затвориха, изгубих се в този миг, не знаех къде съм. Единственото, което знаех бе, че душите ни се сляха в едно и нямаше нищо материално, нищо което можеш да докоснеш, само две изгубени души слели се в едно. Отворих очи и осъзнах къде съм, ти се усмихна и душата ми отново бе прогорена от сладка болка. Исках да кажа толкова много неща, но не можех, думите бяха излишни. Усещах горещите ти пръсти да се плъзгат по тялото ми, сякаш ток преминаваше през него. Нежно легнах в прегръдките ти и се почувствах защитена и странно спокойна. Не мислих за нищо, не мислих за тези, които са против нас, нито за тези, които тайно ни осмиваха, не мислих за последствията. Просто ти и аз,
изгубени в миг от вечността..