Седя отново в стая тясна и взирам се във мрака. Да, аз бях виновна, че те загубих, бях виновна, че не се смеем заедно. Седя сама и прегръщам миналото, отдавам се на спомени. Колко весели бяха миговете ни заедно. Дрънчаха чаши, чуваше се смях и шеги звучаха в глъчката. И всички бяхме тъй щастливи и безгрижни, на прага на безумието. Не мога да повярвам, че това е само минало, че лудите ни вечери са само спомен далечен. Все още чувам опиянения ти, весел глас. Колко хубаво беше всичко. Сега това ми се струва безвъзвратно изгубено. Не мога, не искам да повярвам, че те изгубих заради безкрайната си глупост. Не мога да изтрия като с гума всичко, което ти казах. Съжалявам толкова много. Но как да го призная, прекалено горда съм. Затова прехапвам устни, затварям очи и забивам бръснарското ножче в плътта си. Ах, как боли. Но тази болка не би могла да се сравнява с онази, която ме разкъсва отвътре. Струйка кръв се стича по ръката ми и бавно капе в сребърен бокал - бокалът на моето страдание. В не ...