И тази слънчева сутрин Мина излезе на двора да упражнява кучето. Полагаше неимоверни усилия и те вече даваха резултат – четириногото се подчиняваше и правеше това, което тя искаше. Днес и въздухът беше различен. Като че ли повече птици пееха на клоните, а цветовете на градинските растения бяха по-ухаещи и цветни от преди. Сред розовите храсти имаше две красиви кафяви очи, които влюбено и замечтано гледаха Мина. Тя знаеше, че тези очи я наблюдават и руменина се прокрадна по лицето й.

-         Днес ще те оставим сама, Мина – обади се баща й. – Като се върнем с майка ти искаме да поговорим за твоето бъдеше.

-         Добре – отговори тя с въздишка, изпълнена не само нежелание за разговори, но и с безпомощност.

  „Днес е денят“ помисли си Мина. Днес тя щеше да напусне хубавата китна къща, която се беше превърнала в неин затвор. Днес тя щеше да загуби всякаква възможност за наследство, да загуби пари и имоти по кръвна линия, но щеше да бъде свободна. Или поне така си мислеше. Проблемът бе, че родителите й никога не й оставяха лични пари, а бижутата и ценностите бяха заключени в сейфовете. А трябваше да се сдобие с билет за влака. Нямаше за цел да отиде на точно конкретно място, просто искаше да избяга.

 Тя отиде пред огледалото и се спретна за секунди.Огледа се кокетно, завъртя се няколко пъти, но не забеляза сянката, която я наблюдаваше.В сините й очи можеше да се види небето на ясен слънчев ден. Цялото й същество беше под напрежение, имаше нещо опияняващо за нея в поемането на внезапни пътешествия. Или по-скоро беше бягство.  Взе малко багаж, взе и кучето. Излизайки от къщата, си даде сметка, че нещата ще се променят и вече се променят. Улицата беше празна. Като волна птица тя се понесе към гарата, устремена и бореща се за свободата си. Но пътят към свободата често е осеян и с препятствия.

Мина отиде при касите. Насреща й беше приятна млада жена, която й се усмихна и я попита какъв билет желае. Мина просто й подаде кучето, а то започна да прави мили очи на жената от касата. Точно както го беше планирала. Сега Мина щеше да помоли да вземе билета без пари, но после щеше да ги върне при първа възможност. Ако се наложеше, щеше да замени кучето за билета, но сърце не й даваше да се раздели с животинката си. Мина беше разтреперана, напрегната и всяка частичка от нея желаеше планът да се получи.

-         О, ужас! Госпожице, кучето ви ме олигави!

Жената от касата върна сърдито кучето на Мина и затвори касата, защото беше олигавена и трябваше да смени униформата. Металната решетка падна до земята, а също и мечтите на бягство.

 Мина се прибра разстроена вкъщи. Толкова усилия, толкова планове! Явно просто не й е писано да бъде свободна, да прави свой избор в живота, да греши и да се поправя. Чувстваше се безпомощна, но не можеше да се сърди на никого, най-малко на своето кученце. То все пак бе животно и не осъзнаваше сложността на положението. И сега какво? Щеше да изслуша довечера словата на родителите си как трябва да се омъжи са съпруг от тяхната класа и сигурно щяха да й предложат някой от онези нахални младежи, които бяха свикнали наготово и едва ли щеше някой от тях да излезе читав съпруг. Но тъй като познаваше добре баща си, то изобщо нямаше да бъде предложение, а заповед, която звучи по мил начин и ти трябва да се съгласиш с това, защото нямаш друг избор. Мина влезе във всекидневната и седна на едно от канапетата. Сълзите й вече напираха и тя се предаде. Скри лицето си в шепи, кокетнтите й елегантни ръкавици подгизнаха в безпомощност и печал. Това ли бе изходът за нея? Тя започна да трепери, да крои планове,но беше толкова съсипана от неуспеха и превзета от страха към родителите си, че умът й отказваше да работи. Започна да клати глава. Така не става, свободата преди всичко.

-         Ей, какво е станало?

Беше Крис, техният градинар. Беше видимо уплашен, като видя Мина в това отчаяно положение. Той клекна пред нея и шоколадовите му очи потърсиха нейните. После я прегърна, защото не искаше да я гледа така разплакана.

-         Всичко се провали – прошепна тя.

Крис въздъхна. Той предвиждаше този край за Мина, защото планът сам по себе си бе абсурден.

-         Виж, спокойно, нищо не е загубено. Ще опиташ пак.

-         Как да не е загубено? Не чу ли нашите какво казаха? Ясно е, искат да ме омъжат за някого от онези лекета! Още днес ще ми говорят... - едва се сдържаше и Мина заплака отново.

Крис погледна към часовника. Все още не беше толкова късно, но и нямаха цялото време на света.

-         Готов съм да избягам с теб!

Мина погледна към Крис. Не можеше да асимилира какво той й казваше, не вярваше на чутото. Откъде дойде тази негова решителност, като само броени дни преди това той не беше сигурен дали иска да избяга с нея? Сега тя  не виждаше  пред себе си онова несигурно момче , което я гледаше скрит зад храстите в градината и понякога й оставяше свеж и красив букет пред стаята.

-         Нямаме много време – и той отново погледна към часовника. – Родителите ти всеки момент могат да се приберат, това е шансът ни.

Мина престана да плаче. Лъч светлина и надежда озариха лицето й то придоби онази красива нежност, в която Крис се беше влюбил. Макар и все още да имаше следи от сълзите преди малко, може би след малко щяха да се появат нови,но от радост.

-         Ами хайде, тогава, нека избягаме – каза тя и стана.

Лицето на Крис се напрегна. Мъчеше го нещо.

-         Какво има? –Попита Мина.

-         Ами искам да ти задам един въпрос... - каза той, като коленичи и извади от работническия си панталон елегантна малка кутийка.