Той се събуди от пронизващия звук на алармата. 6:45. Всяка сутрин с точност до секунда звукът  на ехтящи камбани, макар и да беше дигитално компресиран, го откъсваше от единственото му бягство – съня. Обиколи с поглед стаята, но както винаги, нямаше нищо ново – бели стени, бял под, бял таван и пронизваща ярка бяла светлина от всички посоки. Помещението беше широко, но изолирано. Той не излизаше от помещението и никой друг не влизаше.

Надигна се от леглото и облече бялата мантия, закачена на стената до него. Беше сигурен, че имаше мазно петно на нея от последната му вечеря, но сега беше чисто бяла. Това, обаче, никак не беше достатъчно да задържи вниманието му. Вече беше запаметил целия сутрешен ритуал и го изпълняваше напълно

автоматично, без мисъл, без разсейване.  Беше спрял дори да поглежда камерите, следящи движенията му и разпръснати из цялото помещение.  Нито механичните звуци при променянето на фокуса на лещите на камерите, нито сивия шум на заглушените микрофони някъде отвъд помещението му правеха впечатление.

Напръска лицето си с вода и погледна редицата шишенца с малки табелки. Започна да ги отваря едно по едно и да поглъща по едно или две хапчета от всяко, но когато започна да отваря седмото шише, беше сепнат от пищящ звук, който продължаваше да кънти в ушите му още няколко минути.

- Днес без бета кардио пигменти. Ще попречат на планираните тестове.  – гласът принадлежеше на мъж в може би средна възраст, звучеше някакси отегчен и далечен, но беше трудно да се прецени заради дигиталните промени в звука. Звучеше повече като машина на моменти.

- Които и да сте, можеше тоя път без да ми вредите на вестибуларния апарат!

- Следващият път ще е електрошок тогава. Не е като да не изпълняваме желанията ви, господин Ризов.

- Професор Ризов! – опита се да се опове на авторитета си , но реакцията му беше повече автоматична, абсурдно неподходяща за момента.

- Нека не хабим ценно време с титли. Те не значат нищо тук и това го знаете много добре. – в гласа от микрофона можеше да се усети нотка на раздразнение, умора и сива рутина. Може би това беше част от плода на въображението на господин (пардон, професор) Ризов. Все пак звукът беше дигиатално начупен, реалните нюанси се губеха из компресията от тейлърови редове.

- Каква закуска ще ми дадете този път, а? Пак ли безвкусни каши и обезсолена вода?

- Днес нямате закуска господине. Ще попречи на тестовете.

- Тогава защо ме събудихте толкова рано? – разразнението му постепенно се превръщаше в гнят и ненавист; трудно беше да се каже кое от двете надделяваше.

- Ще направите седемдесет и пет минутка кардио-васкуларна тренировка.

Преди да си отвори устата си в отговор, на стената вляво от него се показа отвор, през който на конвейер в стаята бе внесена пътека за тичане. Но не беше като обикновените пътеки за тичане, които беше виждал във фитнес-залите. От таблото на пътеката излизаха десетки кабели. „Сензори?”, помисли си Ризов. Послушно и с признание за собственото си безсилие се запъти към пътеката и започна да разглежда таблото.

- Пред вас има двадесет и осем сензора. Номерирани са в краищата им. Поставете сензор номер едно на лявото си слепоочие, сензор номер две на дясното си слепоочие...

След като се окичи като коледна елха със сензори и кабели, започна тренировката на пътеката. Някъде не много близо, но не и много далече, се включваха огромни вентилатори и шума им постепенно ставаше все по-нормална част от обстановката. В първите двадесет минути беше учудващо лека – движеше се с нормална скорост за ходене и при съвсем малък наклон. Но знаеше, че ако каже нещо против, интензитетът на упраженението щеше да се бъде вдигнат веднага. За сметка на това, му дойде идея за разсейване от монотонноста на сегашната му задача.

- Извинете, че ви безпокоя невероятните наблюдения, но все пак може ли да пуснете някакви актуални новини? Европа, САЩ, дори Китай да е, няма значение.

Не получи отговор от гласа зад микрофона, но чу шумолене на машини зад гърба си. След няколко секунди на стената зад него се отвори процеп и през него започна да се излъчва сигналът на прожектор, който падаше върху отсрещната стена. Показваха му някакъв репортаж за Париж – разни студенти протестираха срещу некадърността на правителството след седмия тероростичен атентат за месеца. А датата беше само единадесети март. „Франция скоро няма да я бъде”, каза си Ризов и продължи внимателно да следи репортажа.

- След атентата вчера следобед пред входа на Сорбоната останаха сто и пет ранени и двайсет и шест мъртви. Атентаторите са били шестима студенти от все още неясен произход, които са детонирали експлозивни материали, носени под дрехите им. Френското правителство прави всичко по силите си да предотврати подобни атентати, но въпреки действията им, те зачестяват. В момента репортерът ни се намира на място сред протестиращите...

Ризов изгуби интерес в репортажа и с махане на ръка смени канала. Следващият репортаж беше за конфликт в южното китайско море между Виетнам и Китай - спор за някакви острови и петролни залежи. На екрана се виждаха четири самолетоносача от китайската флота, с кръжащи около тях изтребители и отсреща, скоромната виетнамска флота с три унищожителя, две подводници и един направо древен самолетоносач.

-... напреженията на морската граница между Кирай и Виетнам стигат най-високата си точка от последните тринайсет месеца. Виетнам търсят подкрепа от САЩ и Руската федерация, но не получават отговор. Дали геополитическите нужни на комунистическата партия на Китай им дават право да заплашват отворен конфликт със своите съседи? В последните четири конференции на НАТО, въпросът не беше обсъждан заради страхове от ескалиране на локалния конфликт в глобален. Според последните ни източници в района, няма знаци Китай да спре със сегашните си действия. Как ще реагира останалата част от света? Включете се в дискусията ни на...

Ризов изгуби интерес и в този репортаж. Отново махна с ръка и смени канала. Този път темата всъщност му беше интересена. На екрана се виждаше карта на света, с разни линии, свързващи пристаница, летища, магистрали, и тъмночервени петна, разпръснати из Балканите, Близкия Изток и цялото средиземноморно крайбрежие. На всяко от петната имаше две числа, едно под  друго; и двете стойности не спираха да растат.

-...броят на заразените в показаните региони нараства всеки ден. Експерти наричат ситуацията глобална пандемия, следващата Черна Смърт, чумата на двайсет и първи век. Заразата, тръгнала от Атина, Гърция, вече е отнела повече от седемстотин хиляди живота, а броят на заразените тази сутрин надвиши два милиона. Повечето страни в заразените региони са обявили бедствено положение и са вкарали в действие протоколи за карантина. Затворени са пристанища, летища и сухопътни граници между страните в червено и останалите. Учените се опитват да открият пътя за предаване на заразата, но все още без успех. Милиарди долари от целия свят се вливат в лабораторията на института по биохимия в Рио де Жанейро, където в карантина е държан пациент нула, произхода на заразата. Учени от института и цял свят правят всякакви тестове и ескперименти да установят...

Изведнъж репортажът беше спрян и прожектора се прибра обратно в стената зад Ризов, откъдето беше излезнал. За няколко секунди единственият звук, изпълващ помещението и съзнанието му беше учестеното му дишане и шума от вентилаторите. Цялото му внимание беше върху думите „в карантина е държан пациент нула, произход на заразата”. Думите се повтаряха в съзнанието му, докато не беше сепнат от звук от тупане по микрофона и заглушено кашляне.

- Господин Ризов, вижте, известен сте! Е, разбира се, пазим името ви в тайна, както и факта, че сте само носител на заразата, без да проявявате никакви симптоми. Лесно е да ни намразите, но вижте за каква цел ви държим тук!

Вече от петдесет минути беше на пътеката и се задъхваше сериозно, все пак не беше първа младост.  Опита се да си спомни нещо от преди да се намира в тази стая, но нищо не беше ясно. Нямаше как да знае дали не го лъжат за всичко, дали не са създали фалшиви репортажи, че да се примири със ситуацията и да съдейства без въпроси. Но дори да казваха истината, нещо не беше наред.

- О, господин Ризов, центърът за агресия в мозъка ви присветва като коледни лампички! – изсмя се сухо и безхуморно гласа от микрофона. – Да не би да мислите, че ви лъжем? Как може точно Вие да сте толкова специален, че да отделим цялото това време, техника, експертиза и пари специално на Вас? Чакайте, може би сгреших, не е било агресия. Животински страх е! М-мда, определено тялото Ви ви издава, господин Ризов, от нас нищо не можете да скриете. Колкото по-рано го приемете, толкова по-лек ще бъде целият ви престой.

След около минута мълчание,  пътеката започна да намаля скоростта  и наклона си. Сърцето му биеше с над сто и шейсет удара в минута – сто шейсет и три, да сме точни; поне това показваше екрана на пътеката пред него. Не знаеше дали и това не беше истина; можеше да бъде с петнайсет удара в минута повече или по-малко, нямат причина да му дават точна информация. А може би имаха?  Устата му беше пресъхнала отдавна, но потта, стичаща се по лицето му помагаше да замаскира тази нужда, поне за кратко. С намалянето на скоростта и наклона, той успя да си поеме дъх по-дълбоко и по-спокойно. Сърцето му все още подскачаше, но все по-малко налудничаво.  След като пътеката напълно спря да се движи, гласът му каза да свали сензорите в определен ред, да се изкъпе и да седне на стола в средата на помещението.

Явно беше дошло време за теста. От отвор в тавана над стола се спусна огромна машина, чиито ярки светлодиоди пронизваха директно в очите му. Приличаше на хромиран металек паяк, но с още повече крайници и със всякакви приспособления на краищата им. Камери, скалпели, ултравиолетови светлини, спинцовки, дори и механични ръце, по форма идентични на човешки.

Дали щяха отново да го оперират? Да бърникат из тялото му за разни неща, за които дори нищо не му казваха. Единствено белезите, притъпената болка и замаяният световъртеж от успокоителните му даваха някаква информация. Едно нещо знаеше – не трябваше да се противи. Веднъж вече беше направил тази грешка, никога повече нямаше да я повтори.

Той затвори очи и усети иглата на спринцовката се намести във вената му. Движенията бяха по-прецизни и от на най-опитния лекар, но това го плашеше още повече. Знаеше, че точно в този момент, от страха нямаше смисъл, че в системата му вече се вливаше успокоително, вкочаняващо тялото му и приспивайки го за секунди.