В  живота на всеки един от нас има моменти, които ни разтърсват и преобръщат света ни с главата надолу. Градиш нещо, бориш се за това, което обичаш, постигаш щастието и мечтите, за които си лелеел толкова дълго време. Но точно, когато си се отдал на постигнатите мечти и радост, когато имаш всичко това, което си желал и за което си се молил. Точно, когато си мислиш, че няма какво да се обърка и свалиш гарда, съдбата се намесва и ти изиграва лоша шега, след която целият свят рухва под краката ти! Същото се случи и с мен, естествено аз не правя изключение.

    В първия момент не знаеш какво се е случило. Прекарваш бясно картините в главата си отново и отново, но не можеш да си обясниш случилото се. После нещо става и истината се стоварва отгоре ти, унищожавайки и последните частици радост и спокойствие, които са ти останали. Тя връхлита и сякаш с шамар те събужда и ти показва какво се е случило, за да я осъзнаеш! Шока е неописуем, а болката... Но ти не се примиряваш. Безнадеждно търсиш как да се убедиш, че това не е истината. Търсиш начини да промениш реалността или да върнеш времето назад. Не след дълго разбираш, че това е невъзможно и че си безсилен пред жестоката реалност. Осъзнаваш, че си сторил нещо лошо или че то просто ти се е случило и ти нямаш какво друго да направиш освен да се примириш и да приемеш съдбата си.

    В тези моменти, в които единствен спътник ти остава болката, тя се оказва безгранична, следвайки те по петите, наред с мъката и страданието, които те пресрещат на всеки ъгъл. Едничката ти утеха е чувството на вяра, която интересно как е много силна и ти вдъхва кураж и надежда винаги, когато ти стане трудно. Необяснимо как силата й е толкова огромна, колкото тази на болката. И тази вяра те подтиква да опитваш да поправиш случилото се. И ти опитваш... Но нищо не става. Знаеш защо... Знаеш защо не се получава, знаеш че има още какво да се случи преди всичко да се оправи и че трябва да мине нужното време за това. Проблемът не е, че не го знаеш, а че не искаш да го приемеш... Но го приемаш.

    В първия момент отново премисляш всичко. После истината му пак те връхлита и без да имаш избор ти отново я приемаш, по-безмилостна от всякога! С новата по-жестока истина идва и нова доза болка... Но и нова доза вяра. Не случайно, защото тук започва най-страшното време! Период, който е пълен и изграден само с отчаяние, страхове, страдания и дълги, мъчителни и безсънни нощи удавени в сълзи. В този период на болезнено чакане не искаш нищо друго. Не искаш да срещаш хора, бързаш да се прибереш и стоиш сам в мрака, единствено в компанията на болката. Депресията те подтиква към алкохола, а понякога- дори към посягане над собствения ти живот. Нараняваш невинни, караш ги да страдат, защото знаеш, че ти самият си жертвата. Често се появяват някакви други алтернативи, нови различни врати към живота. Първо една, после втора, след това друга. Но ти ги подминаваш, бягаш от тях като луд! Защото знаеш, че нито една от тях не е твоята! Знаеш, че зад нито една от тях не се намира това, което ти искаш и за което винаги си мечтал! И си прав. А и вярата, която остава единствената ти надежда ти помага да продължиш да понасяш ударите и да се бориш. Само че, болката си остава така непобедима.

    Така или иначе ти друг избор нямаш. Всичко зависи от теб и ако се откажеш, то тогава предаваш себе си и всичко, в което си вярвал и съсипваш собственото си щастие, към което си се стремял с цената на всичко. Ти знаеш това и знаеш, че няма покой за душата ти докато не поправиш нещата и докато те не се наредят както трябва. Знаеш, че друг път за теб просто няма. Затова си поемаш поредната болезнена глътка въздух от скапания живот... Ставаш роб на мечтата си и започваш да играеш хазарт с живота и времето...

                                                                                                       02:33 ч.

                                                                                                       21.08.2012 г.