Нерви, изпиващи съвестта ми, полазиха останалата ми гордост, пълзяха и се увиваха като паяжина и образуваха мрежа, която ме задушаваше.  Внезапната болка в стомаха ми беше навсякъде, не ми достигаше въздух, а мисълта още повече помрачаваше състоянието ми... Представата за подлата постъпка на приятел към друг ме нараняваше по най-жестокия начин и забиваше нож в гърба ми, по най-слабото ми място, душата ми, която вечно живееше за тях, за незабравимите моменти и силните емоции между най-ценните неща в живота ми. Имах нужда от тях, ала времето никога не стигаше, сякаш всеки път времето с тях отлиташе бързо и неусетно и беше потънало в забрава, а нуждата бе голяма, желанието, блянът за свободата да си край тях и да се чувстваш жив и ценен. Да се чувстваш Ти. Но това е животът - хубавите ни дни се превръщат в събития, а бляновете ни в мечти. Тези сиви тежки дни минават през хората и те ги понасят на гърба си, без да спрат и да помислят за себе си и за другите, които може би биха им се отразили добре... Принципите са голямо нещо, от което хората вечно са упорствали с нечовешкия им инат, който е така безкраен, сякаш заровен в бездънна яма, изпускаше дим и сажди, които изгаряха всяко желание и милост у хората. А гледката беше просто жестока и много неприятна, едни хора, които си виждал в най-хубавата им страна, а в следващия момент да виждаш жестокост и добро на едно място, ето на това вече му викам фантастика...